Емили Гифин
Въпросите на сърцето (3)

Глава 2
Валъри

Валъри си знаеше, че трябваше да каже „не“ или по-точно да се придържа към това „не“ — отговора, който даде на Чарли първите няколко пъти, когато той й се примоли да отиде на празненството. Детето се беше опитало да изтъкне какви ли не причини, включително обвинението „Аз нямам нито татко, нито куче“, и когато не постигна нищо, спечели подкрепата на вуйчо си Джейсън, когото водеше за носа както никого другиго сред познатите на Валъри.

— О, хайде, Вал — намеси се той. — Пусни детето да се позабавлява малко.

Валъри изшътка на своя брат близнак да говори по-тихо, посочвайки дневната, където Чарли строеше подземен затвор от „ЛЕГО“. Джейсън повтори дословно думите си, този път с висок шепот, но Валъри продължи да клати глава, заявявайки, че едно шестгодишно дете е прекалено малко, за да ходи някъде с преспиване, особено пък на палатка. Това беше познат спор, тъй като Джейсън редовно обвиняваше сестра си, че е прекалено предпазлива и взискателна към единственото си дете.

— Ами да — захили се той подигравателно, — чух, че нападенията на мечки в Бостън са зачестили.

— Много смешно! — сопна му се Валъри и продължи да обяснява, че не познава добре семейството на момчето и че онова, което дочула за тях, не й допаднало особено.

— Нека отгатна — те са паралии, нали? — подразни я Джейсън, като повдигна джинсите си, които непрекъснато се смъкваха по източеното му тяло и разкриваха колана на боксерките му. — А ти не желаеш той да се смесва с такива хора?

Валъри сви рамене и отстъпи пред усмивката му, питайки се как тъй се е досетил. Нима е толкова предвидима? И как е възможно, запита се за стотен път, тя и брат й близнак да са толкова различни, при положение че бяха израснали заедно, в една и съща, покрита с кафяви дъски къща в ирландско-католическия квартал на Саутбридж, Масачузетс? Те бяха най-добри приятели и спяха в една стая до дванайсетгодишната си възраст, когато Джейсън се премести в изложената на течение таванска стая, за да даде на сестра си повече пространство. С тъмни коси, сини бадемовидни очи и светла кожа, двамата толкова си приличаха, че като бебета често ги смятаха за еднополови. Според майка им обаче, Джейсън излязъл от утробата й усмихнат, докато Валъри се появила намръщена и тревожна. Положението не се промени през цялото им детство — Валъри, плаха и саможива, се възползваше от своя популярен, общителен и с четири минути по-голям брат.

И сега, трийсет години по-късно, Джейсън беше както винаги жизнерадостен, безгрижен оптимист, който непрекъснато сменяше хобитата и работата си и се чувстваше напълно удобно в кожата си, особено откакто призна своята хомосексуалност в последния клас на гимназията, веднага след като баща им почина. Класически пример за недотам успял човек, сега той работеше в закусвалня на Бийкън Хил и се сприятеляваше с всеки, който прекрачеше прага на заведението — той открай време си намираше приятели навсякъде.

А Валъри продължаваше да се чувства нащрек и не на място през повечето време, въпреки постиженията си. Беше работила здравата, за да избяга от Саутбридж — завърши с отличие гимназия, постъпи в колежа „Амхърст“ с пълна стипендия, после започна да работи като помощник в известна адвокатска кантора в Бостън, където се подготвяше за кандидатстудентския изпит по право и спестяваше пари за юридическия факултет. Казваше си, че с нищо не отстъпва на другите и че е по-умна от повечето от тях, но въпреки това, след като напусна родния си град, никога не се почувства свързана с другите. Колкото по-големи бяха постиженията й, толкова по-силно усещаше, че се откъсва от старите си приятелки, особено от Лоръл, най-добрата й приятелка, с която беше отраснала през три къщи от тяхната. Това чувство, едва доловимо и трудно определимо отначало, завърши с пълен разрив едно лято по време на барбекю у Лоръл.

След няколко питиета Валъри високомерно подхвърли, че Саутбридж е задръстен, а годеникът на Лоръл — още повече. Тя просто се опитваше да помогне, дори предложи на Лоръл да се премести в малкия й апартамент в Кеймбридж, но съжали в момента, в който думите излязоха от устата й, и направи всичко възможно да се отметне, а през следващите дни дори попрекали с извиненията. Но Лоръл, която си беше лесно избухлива по природа, безцеремонно отписа Валъри и започна да разпространява слухове за снобарията й сред стария им кръг от приятелки — момичета, които като Лоръл живееха с гаджетата си от гимназията, вече станали техни съпрузи, в кварталите, в които бяха отраснали, посещаваха същите барове през уикендите и работеха скучната работа от девет до пет, наследена от родителите им.

Валъри положи усилия да опровергае тези обвинения и сякаш видимо успя да уреди нещата, но понеже нямаше намерение да се връща в Саутбридж, не можеше да направи нищо, за да възстанови старото положение.

В този период на самота Валъри започна да се държи необяснимо в много отношения и да върши всичко, което се беше заричала, че никога няма да направи — например, влюби се в неподходящ мъж и забременя малко преди той да я напусне, което едва не провали плановете й да следва право. След години тя понякога се питаше дали подсъзнателно не се е опитвала да саботира собствените си усилия да избяга завинаги от Саутбридж и да си изгради различен начин на живот. Или просто не се е чувствала достойна за писмото, с което я уведомяваха, че е приета в Харвардския юридически факултет, окачено на хладилника редом с ултразвукови снимки на бебето.

Във всеки случай тя като че ли беше попаднала между два свята — от една страна, прекалената гордост не й позволяваше да раболепничи пред Лоръл и останалите, за да си върне приятелството им, а от друга, бременността я караше да се чувства твърде неловко, за да поддържа колежанските си приятелства или да създаде нови в „Харвард“. Затова, докато се налагаше едновременно да ходи на лекции и да отглежда новороденото си дете, тя се чувстваше по-самотна от всякога. Джейсън разбираше колко й е трудно през тези първи месеци и години на майчинството. Виждаше я как едва се крепи от изтощение и изпитваше безкрайно уважение към сестра си, която работеше усърдно, за да издържа себе си и сина си. И все пак не можеше да проумее защо тя упорито издигаше стена между себе си и света, жертвайки всичко, свързано със социалния живот, освен няколко случайни познанства. Тя се извиняваше с липса на време, както и с това, че е отдадена единствено на Чарли, но Джейсън не й се връзваше. Той непрекъснато я караше да излиза и да не използва Чарли като щит, като начин да избегне поемането на риска отново да бъде отблъсната.

Сега, размишлявайки над теорията на брат си, тя се обърна към печката и направи цяла дузина съвършено кръгли малки палачинки. Не беше добра готвачка, но бе усъвършенствала закуските благодарение на първата си работа като сервитьорка в един крайпътен ресторант и на увлечението си по един от готвачите на аламинути. Това беше много отдавна, но според Джейсън тя продължаваше да се чувства повече като момиче, което долива кафе, отколкото като жена и преуспяла адвокатка, каквато бе станала.

— Ти си такава снобка с обратен знак — отбеляза Джейсън, като откъсна три парчета домакинска хартия вместо салфетки и започна да подрежда масата.

— Не е вярно — сопна се Валъри, прехвърляйки думата в ума си, плахо признавайки пред себе си колко често беше минавала покрай внушителните къщи по „Клиф Роуд“ и бе предполагала, че хората в тях в най-добрия случай са повърхностни, а в най-лошия — безочливи лъжци. Тя сякаш подсъзнателно приравняваше богатството с определена слабост на характера и изместваше тежестта на доказателството върху тези непознати, за да се покаже в друга светлина. Знаеше, че това не е честно, но толкова много неща в живота не бяха честни.

Във всеки случай Даниел и Роуми Крофт не бяха направили нищо, за да докажат, че тя греши, когато се заприказваха по време на Вечерта на отворените врати на училището. Като повечето семейства на децата от „Лонгмиър Кънтри Дей“, частното начално училище в Уелзли, в което учеше Чарли, Крофт бяха интелигентни, привлекателни и вежливи. И все пак, когато те плъзнаха поглед върху табелката с името й и размениха с нея любезни общи приказки, Валъри остана твърдо убедена, че те гледаха над нея, през нея, търсейки да зърнат в стаята някой друг, някой по-достоен.

Дори когато Роуми заговори за Чарли, в тона й звънна нещо фалшиво и снизходително.

— Грейсън направо обожава Чарли — заяви тя, като прибра с решителен жест кичур платиненоруса коса зад ухото си, после замълча, задържайки ръка във въздуха, явно да покаже пръстена си с огромен диамант. В град, пълен с огромни диаманти, Валъри не беше виждала чак толкова внушителен.

— Чарли също харесва Грейсън — каза Валъри и кръстоса ръце пред фламинговорозовата си блуза, съжалявайки, че не си беше сложила тъмносивия костюм. Но колкото и да се стараеше, колкото и пари да харчеше за гардероба си, тя като че ли все избираше неподходящите дрехи.

В този момент двете момчета се втурнаха в класната стая ръка за ръка. Чарли водеше Грейсън към клетката с хамстера. Дори за страничния наблюдател те изглеждаха най-добри приятелчета, невъзмутими основатели на състоящо се от двама общество за взаимно обожание. Тогава защо на Валъри й се стори, че Роуми е неискрена? Защо не можеше да бъде по-уверена в себе си и в сина си? Задаваше си тези въпроси, когато Даниел Крофт се присъедини към жена си с пластмасова чашка с пунш и постави ръка на рамото й. Това беше привидно нехаен жест, който тя започваше да разпознава в безмилостните си наблюдения над брачни двойки, жест, който я изпълваше поравно със завист и съжаление.

— Мили, това е Валъри Андерсън… Майката на Чарли — напомни му Роуми, оставяйки у Валъри впечатлението, че те вече я бяха обсъждали по-рано тази вечер, както и факта, че в училищния дневник до името на Чарли липсваше името на баща.

— О, да, точно така — кимна Даниел и разтърси ръката й с енергичност, присъща на ръкостискане в заседателна зала, хвърляйки й бегъл, апатичен поглед. — Здравейте!

Валъри отвърна на поздрава и след няколко минути празни приказки Роуми сключи ръце и попита:

— Е, Валъри, получи ли поканата за празненството на Грейсън? Изпратих я преди две седмици.

Валъри почувства, че лицето й пламва, когато отговори:

— Да… Да. Много благодаря. — Идеше й да се изяде от яд, задето не отговори, както се изискваше задължително в поканата, защото беше сигурна, че неспазването на такова изискване, дори за детско празненство, беше сред основните поводи за раздразнение у Роуми.

— И какво? — настоя Роуми. — Чарли ще дойде ли?

Валъри се поколеба, усещайки, че отстъпва пред тази добре облечена, безкрайно самоуверена жена, сякаш се беше върнала в гимназията, когато Кристи Метелман й даде да си дръпне от цигарата й и я покани да направят едно кръгче с черешовочервения й мустанг.

— Не знам още. Ще трябва… да погледна календара… Пада се другия петък, нали? — запъна се тя, сякаш й предстояха стотици обществени ангажименти.

— Точно така — отговори Роуми и в същия момент очите й се разшириха, а лицето й се разтегли в усмивка, защото видя друга двойка да пристига с дъщеря си. — Виж, мили, Ейприл и Роб са тук — каза тя тихо на съпруга си, после докосна Валъри по ръката, хвърли й за последно една бегла усмивка и каза: — Беше ми толкова приятно да се видим. Надяваме се Чарли да дойде другия петък.

Два дни по-късно, с поканата във форма на палатка в ръка. Валъри набра телефонния номер на семейство Крофт. Прониза я необяснима нервност — социална тревога, както я наричаше лекарят й — докато чакаше някой да вдигне телефона, последвана от осезаемо облекчение, когато чу автоматичният запис да я приканва да остави съобщение. После, въпреки дългите разговори за обратното, гласът й, с няколко октави по-висок, изрече:

— Чарли с удоволствие ще дойде на празника на Грейсън.

С удоволствие.

Тя си повтаря тези думи, когато й се обаждат само три часа, след като е оставила Чарли, заедно със спалния му чувал с щамповани динозаври и пижамата с космически ракети. Не е в състояние да асимилира нито една от думите злополука, изгаряне, линейка, Спешно отделение, колкото и ясно да ги е чула от устата на Роуми Крофт, докато нахлузва анцуг, грабва чантата си и отпрашва към „Масачузетс Дженеръл Хоспитъл“. Дори не може да се насили да ги произнесе на висок глас, когато се обажда на брат си от колата, защото се изпълва с нерационалното чувство, че ако ги изрече, нещата ще станат по-истински. Затова му казва само:

— Ела веднага. Бързо.

— Къде да дойда? — пита Джейсън на фона на гърмяща музика.

Когато тя не отговаря, той спира музиката и пита отново:

— Валъри? Къде да дойда?

— В „Мас Дженеръл“… Чарли е там — успява да отговори тя и натиска педала за газта още по-силно, превишавайки разрешената скорост с близо петдесет километра в час.

Ръцете й, стискащи кормилото, са потни, кокалчетата им — побелели, но вътрешно тя се чувства неземно спокойна, дори когато преминава веднъж, после още веднъж на червен светофар. Все едно наблюдава отстрани себе си или друг човек. „Така правят хората, казва си. Обаждат се на близките си, които обичат, шофират бясно към болницата, минават на червен светофар“.

Чарли с удоволствие ще дойде, чува тя отново, когато пристига в болницата и следва табелите, указващи посоката към Спешното отделение. Не може да се начуди как е могла да седи спокойно на дивана, облечена в анцуг, да яде пуканки, направени в микровълновата, и да гледа Дензъл Уошингтън на екрана. Как е могла да не разбере какво става в разкошния дом на „Албион“? Защо не послуша интуицията си за това празненство? Тя изругава на висок, дрезгав глас и сърцето й се изпълва с чувство на вина и съжаление, когато се взира в постепенно показващата се пред нея сграда.

Оттам нататък вечерта потъва в мъгла — сбор от несвързани моменти, вместо гладка хронология. Ще си спомня, че излиза от колата, спряна до тротоара, въпреки знака „Паркирането забранено“, а после намира Джейсън с пепеливо лице зад двойната стъклена врата. Ще си спомня сестрата, която спокойно и експедитивно набира името на Чарли в компютъра, преди друга сестра да ги поведе през поредица от дълги, миришещи на белина коридори към отделението за интензивно лечение на изгаряния. Ще си спомня как по пътя се сблъсква с Даниел Крофт и се спира да изчака Джейсън, който го пита какво се е случило. Ще си спомня неопределения, гузен отговор на Даниел — Те печаха бонбони маршмелоу^[1] на огъня. Не видях как стана. — и ще си представя как той набира номер на блекберито си или се възхищава на пейзажа с гръб към огъня и към единственото й дете.

Ще запомни ужаса, когато за първи път зърва неподвижното телце на упоения и интубиран Чарли. Ще запомни посинелите му устни, срязаната пижама и съвсем чистите бели превръзки на дясната му ръка и лявата страна на лицето му. Ще запомни пиукащия монитор, жуженето на вентилатора и суетящите се сестри с каменни лица. Ще запомни внезапната си молба към Бога, който почти бе забравила, докато държи здравата ръка на сина си и чака.

Преди всичко обаче ще запомни мъжа, който влиза да прегледа Чарли някъде посред нощ, след като най-силните й страхове са намалели. Как внимателно открива лицето на Чарли и излага на показ изгорялата кожа под превръзките. Как я извежда обратно в коридора, където се обръща към нея, отваря уста и започва да говори:

— Името ми е доктор Ник Русо — гласът му е дълбок, бавен. — И съм един от водещите детски пластични хирурзи в света.

Тя се вглежда в тъмните му очи и изпуска въздишка, вътрешностите й се отпускат при мисълта, че те не биха изпратили пластичен хирург, ако животът на сина й е в опасност. Той ще се оправи. Няма да умре. Тя разбира това, докато гледа лекаря в очите. После, за пръв път й минава през ума, че животът на Чарли е вече променен. Че тази вечер ще го бележи в много отношения. Изпълвайки се с пламенна решителност да го закриля, независимо от изхода, тя се чува да пита д-р Русо дали ще успее да оправи ръката и лицето на Чарли, дали ще може да направи сина й отново красив.

— Ще направя всичко по силите си за сина ви — отговаря той, — но искам от вас да запомните едно нещо. Бихте ли го направили заради мен?

Тя кима, мислейки си, че той ще й каже да не очаква чудеса. Като че ли някога си е позволявала да го прави, дори веднъж в живота си.

Но д-р Русо задържа поглед върху нея и изрича думите, които тя никога няма да забрави:

— Синът ви е красив. Той и сега е красив.

Тя пак кима, изпълнена едновременно с вяра и доверие към него. И едва тогава, за първи път от много дълго време, тя дава воля на сълзите си.