Емили Гифин
Въпросите на сърцето (27)

Глава 26
Валъри

Вечерта преди първия ден, в който Чарли ще тръгне отново на училище, Ник се отбива да му пожелае успех, но се застоява и започва да приготвя вечерята, обявявайки се за майстор на бургерите, докато сплесква кюфтетата, а после ги реди върху скарата „Джордж Форман“. Въпреки че Валъри е разменила десетки обаждания и текстови съобщения с Ник, сега за пръв път от Деня на благодарността го вижда лично, затова е замаяна, че е до него — единственото нещо, което би могло да успокои нервността й, породена от завръщането на Чарли в училище.

Сега тя наблюдава сина си, който, докато си играе с фигурките от „Междузвездни войни“ върху кухненската маса, пита Ник за маската си, оставена до него.

— Трябва ли да съм с нея? В училище?

— Да, приятел. Особено в гимнастическия салон и в междучасията… Може да я сваляш от време на време, ако те притеснява, изпотява или те засърби, но е за предпочитане да бъдеш с нея.

Чарли смръщва чело, сякаш обмисля казаното, преди да попита:

— А как изглеждам по-добре — с маската или без нея?

Валъри и Ник се споглеждат разтревожено.

— И в двата случая изглеждаш страхотно — казва Валъри.

— Така е — потвърждава и Ник. — Кожата ти заздравява чудесно… но маската ти е направо много яка.

Чарли се усмихва, когато Ник прехвърля бургерите върху три разрязани хлебчета, видът на които изпълва Валъри с радост.

— Да. Спокойно можеш да кажеш на приятелчетата си, че си имперски щурмовак.

Ник кимва.

— И че познаваш Дарт Вейдър.

— Наистина ли? — пита детето, поглеждайки очаквателно майка си.

— Да — отговаря тя категорично, мислейки си, че ще казва „да“ почти на всичко тази вечер, че те са спечелили правото да правят каквото си поискат. В сърцето си знае, че нещата не стават така. Че нещастието не ти дава правото да не зачиташ другите, да пренебрегваш правилата, да говориш лъжи и полуистини.

Все още разсъждавайки над това, тя занася две от трите чинии на масата, а Ник, следван по петите от Чарли, занася третата. Тримата сядат край малката кръгла кухненска маса, цялата във вдлъбнатини и драсканици с неизменния маркер от художествените проекти на Чарли, в пълен контраст на фините ленени салфетки и подложки за хранене в синьо и жълто, които Джейсън й беше донесъл от пътуването си в Прованс миналото лято заедно с гаджето си Ханк.

— Радваме се, че си тук — прошепва Валъри на Ник, нейният начин да му благодари. Тя свежда поглед към салфетката си в скута си, докато Чарли изрича по-официална благословия, като се прекръства преди и след нея, точно както го е учила баба му.

Ник се присъединява към ритуала с думите:

— Чувствам се, сякаш съм в дома на майка ми.

— Това добре ли е?

— О, да. Само дето ти не приличаш на майка ми…

Те се усмихват един на друг, после подхващат неангажиращи теми, докато похапват бургери, пържени картофки и зелен фасул. Разговарят за очаквания силен снеговалеж в средата на седмицата. За Коледа, която е съвсем скоро. За желанието на Чарли да има куче, пред което Валъри чувства, че ще отстъпи. През цялото време тя прави всичко възможно да отпъди мисълта за другите две деца, които в момента вечерят с майка си.

След като се нахранват, тримата заедно раздигат масата, изплакват чиниите и зареждат съдомиялната машина, смеят се. После Ник най-неочаквано им казва, че трябва да тръгва. Валъри наблюдава как той кляка, за да даде подарък на Чарли — златна монета за късмет — и си мисли, че така е дори по-добре, отколкото да продължат започнатото преди три вечери. Тя обича да бъде сама с него, но още повече обича да го гледа с Чарли.

— Тя беше моя… когато бях малък — споделя Ник. — Искам сега да е твоя.

Чарли кима сериозно, после взема подаръка, лицето му светва и изглежда здраво и красиво като никога досега. Тя за малко да го подсети да каже „благодаря“ — нейната инстинктивна реакция всеки път, когато Чарли получи подарък, но сега замълчава, не иска да прекъсва тяхната близост, сигурна, че усмивката на Чарли казва всичко.

— Бръкни в джоба си и я докосни, ако се разтревожиш за нещо — продължава Ник, после пъхва късче хартия в другата ръка на сина й. — И запомни този номер. Когато имаш нужда да се свържеш с мен по каквато и да е причина, обади ми се, по всяко време.

Чарли кимва искрено, свежда поглед към листчето и зашепва тихичко номера, докато тя изпраща Ник към вратата.

— Благодаря ти — казва му, когато стигат там и ръката й е върху дръжката. Благодари му за бургерите, за монетата, за номера в ръката на сина й. Но преди всичко за това, че им посвети тази вечер.

Той клати глава, сякаш да й каже, че сам е пожелал да направи всичко това и че тя няма за какво да му е благодарна. После поглежда към Чарли и като вижда, че той не ги гледа, обгръща лицето й с дланите си и я целува нежно по устните. Това не е първата целувка, която си е представяла толкова пъти — по-скоро сладка, отколкото страстна, но по гърба я побиват ледени тръпки и коленете й омекват.

— Късмет утре! — прошепва той.

Тя се усмихва, обзета от чувството, че от дълго време насам късметът отново е на нейна страна.

На другата сутрин тя става призори. Взема си душ, отива в кухнята и започва да пържи филийки за първия ден от завръщането на Чарли в училище и първия ден, в който тя официално се връща на работа. Подрежда всички необходими съставки върху плота: четири резена козунак, яйца, мляко, канела, пудра захар и сироп. Дори прясно нарязани ягоди. Взема малка купа, тел за разбиване и спрей против залепване. Чувства се едновременно нервна и спокойна, като пред голямо дело, когато знае, че е направила всичко възможно, за да се подготви, но въпреки това се безпокои за нещата, които не са в нейна власт. Стяга колана на мъхестия си бял халат и затътря крака към термостата, за да увеличи температурата в кухнята, защото иска на Чарли да му е топло, когато слезе да закуси. Просто иска всичко да е наред в тази важна сутрин. После се връща при печката, смесва съставките за панировката и докато пръска тигана със спрея, през ума й минават обезпокоителни картини: как Чарли пада от катерушките и съдира новата си кожа. Как му се подиграват за маската или, по-лошо, как му се подиграват, ако реши да я свали.

Тя затваря очи и си припомня онова, което Ник й повтаря от дни насам — че няма да се случи нищо лошо. Че тя е направила всичко възможно, за да се подготви за този ден: телефонирала е на директора, на училищната медицинска сестра, на възпитателя и на класната ръководителка на Чарли, за да ги уведоми, че Чарли се връща на училище, че тя ще го доведе и ще влезе с него, а няма да го пусне сам да слезе от колата, както обикновено, че иска да бъде уведомена още при първото загатване за проблем, бил той емоционален или физически.

— Пържени филийки! — чува как Чарли възкликва зад нея. Изненадана, че се е събудил сам и няма нужда да го дърпа, за да стане от леглото, както обикновено, тя се обръща и го вижда по пижама, бос, с маската си в едната ръка и златната монета в другата. И се усмихва. Тя също му се усмихва и мислено се помолва това негово настроение да се задържи през целия ден.

И наистина, цяла сутрин той не показва никакви признаци на тревога или страх, докато двамата вършат обичайните неща: закуска, обличане, миене на зъбите, сресване, после — в колата, където на път за училище слушат диска с успокояваща музика, която Ник му е записал миналата седмица.

След като пристигат на паркинга, Чарли бързо и безмълвно слага маската си, а Валъри се колебае дали да му каже нещо. Нещо от особено значение или поне нещо успокояващо. Вместо това тя следва неговия пример, като се прави, че всичко е както обикновено, заобикаля до неговата страна на колата, отваря му вратата и едва се сдържа да не му помогне да откопчае предпазния колан или да му подаде ръка.

Двамата влизат през главния вход, където няколко по-големи деца — Валъри предполага, че са от четвърти или пети клас, — вдигат глави и се зазяпват в Чарли. Хубаво момиченце с дълга руса коса на конска опашка прочиства гърлото си и изрича: „Здрасти, Чарли“ така, сякаш знае не само кой е той, но и цялата му история до най-малката подробност.

Чарли прошепва едва чуто „здрасти“, притиска се по-близо до Валъри и я хваща за ръката. Валъри чувства, че се напряга, но когато поглежда надолу, вижда, че синът й се усмихва. Че е добре. Че е радостен, задето е отново на училище. И че е по-смел от нея.

След няколко минути и размени на „здравей — здрасти“, те влизат в класната му стая, където две учителки и десетина негови съученици се струпват сърдечно и ентусиазирано около него. Единствено Грейсън остава в ъгъла до клетката с хамстера, с изражение, което тя не може да определи, изражение на дете, неволно дочуло прекалено много разговори между възрастни.

Тя се застоява възможно най-дълго, хвърляйки от време на време погледи към Грейсън, докато класната ръководителка на Чарли, Марта, напомняща мила бабка, не примигва с лампата — сигнал, че е време децата да заемат местата си. Валъри се поколебава, после се навежда да целуне Чарли за довиждане и прошепва в ухото му:

— Бъди добър с Грейсън днес.

— Защо? — поглежда я той с искри на смущение в очите.

— Защото ти е приятел — отговаря тя простичко.

— А ти още ли си бясна на майка му?

Думите му я блъсват като вълна от шок и срам, изумена от това как е разбрал такова нещо, кой разговор е подочул, какво друго е научил през последните няколко седмици, без тя да разбере.

— Не, не съм бясна на майка му — излъгва го тя. — А и на мен Грейсън много ми харесва.

Чарли вдига ръка, за да нагласи маската си, осмисляйки чутото, и кимва.

— Добре, миличък — казва тя и гърлото й се свива, както в деня, когато Чарли за първи път прекрачи прага на забавачката, но този път по съвсем други причини. — И бъди внима…

— Ще бъда внимателен, мамо — прекъсва я той. — Не се безпокой… Всичко ще бъде наред.

После се обръща и тръгва към края на килима, където сяда с кръстосани крака, изправен гръб и ръце, събрани в скута му — здравата върху пострадалата.