Емили Гифин
Въпросите на сърцето (21)

Глава 20
Валъри

В деня на Хелоуин Валъри разбира, че е загазила. Не защото дълбоко в себе си знае, че се обади на Ник отчасти, за да чуе гласа му, отчасти, за да има номера й. И не защото той бе настоял да дойде на празненството и пристигна с костюм на Дарт Вейдър. Не дори защото той остана в болничната стая дълго след като Чарли заспа и, подпрени на перваза на прозореца, двамата се заприказваха с приглушени гласове, докато не изгубиха представа за времето. Разбира се, всички тези неща бяха признаци за загазване, особено на следващата сутрин, когато върна лентата назад.

Но сигурността дойде, когато той й се обади на път за вкъщи да й каже „още едно нещо“. Беше нещо за Чарли — дотолкова щеше да си спомни тя по-късно, — но всички професионални претенции бяха заличени от часа на обаждането и от факта, че те не затвориха телефоните си, след като едното нещо бе съобщено. Вместо това разговаряха, докато той не свърна по алеята за коли пред дома си след около половин час.

— Честит Хелоуин! — прошепна той в слушалката.

— Честит Хелоуин и на теб! — отвърна шепнешком и тя. После с неохота затвори телефона, изпълнена със смесица от меланхолия и чувство за вина, представяйки си къщата му и тримата души в нея. И все пак си легна да спи с надеждата, че сутринта той ще й звънне.

И той го направи. А после продължи да го прави всеки ден, освен в дните, когато тя първа му се обаждаше. Те винаги започваха разговора си с присадката на Чарли, с болкоуспокояващите му лекарства или с общото му състояние. Винаги обаче завършваха с още едно нещо, а често и с още едно нещо след това.

И ето, днес, шест дни по-късно, телефонът звъни отново.

— Къде си? — започва той, без повече да се представя.

— Тук съм — отговаря тя и поглежда спящия Чарли. — В стаята.

— Как е той?

— Добре е… спи… А ти къде си?

— На пет минути от теб — и продължава да говори с нея, докато тя не чува гласа му в коридора.

— Здрасти! — Той завива зад ъгъла, пускайки блекберито си в джоба, с широка усмивка на лицето, сякаш току-що са си казали някаква тяхна си шега.

— Здравей! — Тя също се усмихва, преливаща от удоволствие.

Но само десет минути след неангажиращия им разговор изражението на Ник става сериозно. Отначало Валъри се притеснява, че нещо не е наред с присадката на Чарли, но после осъзнава, че е тъкмо обратното — време е Чарли да се прибере у дома. Тя си спомня как Ник й е казал, че за срастването на новата кожа ще е нужна около седмица, и как бе задържал погледа си върху нея, сякаш й предлагаше гаранция. Въпреки това тя е шокирана и слисана, като че ли никога не е предвиждала този момент.

— Днес ли? — сърцето й препуска от ужас и от зараждащото се срамно осъзнаване, че не иска да си ходи вкъщи. Макар да си втълпява, че всичко е заради мястото — заради сигурността на болницата — дълбоко в себе си знае, че става дума за много повече от това.

— Не, утре — отговаря Ник и по лицето му пробягва изражение, което подсказва на Валъри, че и той изпитва същото. Но той бързо възвръща лекарската си форма, като я уведомява за подобрението и лечението на Чарли, за дългосрочния си хирургически план, както и за по-краткия си извънболничен план, изреждайки наставления и уверения.

— След някоя и друга седмица той може да тръгне отново на училище. В идеалния случай ще трябва да носи маската си около осемнайсет часа на ден. Но от време на време може да я сваля… освен, разбира се, когато спортува и от този род неща… Също така е наложително да спи с нея. Това се отнася и за ръката му.

Тя преглъща и кимва, усмихвайки се насила.

— Това е чудесно. Чудесна новина — казва, чувствайки се като несъмнено лоша майка, щом приема информацията без капка необуздана радост.

— Знам, че е страшно — казва Ник. — Но той е готов.

— Знам — тя прехапва долната си устна до болка.

— Както и ти — добавя той толкова убедително, че не може да не му повярва.

На следващия ден следобед, когато Валъри събира всички документи и целия им багаж, тя се улавя, че се връща мислено към деня, когато за пръв път напусна болницата с Чарли, който тогава беше на три дни. Сега има същото чувство за предстоящ провал, страх, че щом се прибере у дома с детето си, ще бъде разкрита като измамничка. Единственото нещо, което успокоява тревогата й, е осезаемата възбуда на Чарли, докато подскача в коридора и раздава картички, които е нарисувал предната вечер за всички. За всички, освен за Ник, защото него никъде го няма.

Валъри продължава да очаква той да се появи или поне да се обади и чувства как се бави умишлено, докато подписва отделените документи и товари количката с личните им вещи. В един момент дори пита Лита — внушителна сестра с тих глас, която е с тях от самото начало — дали трябва да изчакат д-р Русо, преди да си тръгнат.

— Днес той почива, мила — отговаря Лита още по-любезно от обикновено, като че ли се притеснява да не би новината да разтревожи Валъри. — Той подписа нареждането още снощи — тя прелиства документите на Чарли, сякаш търси нещо утешително и се усмихва радостно, когато го намира. — Иска обаче да дойдете отново след няколко дни — съобщава сестрата. — Обади му се на този телефон — и тя огражда с кръгче служебния телефонен номер в един формуляр и й го подава.

Смутена, Валъри взема листа и поглежда настрани, питайки се доколко прозрачна изглежда, дали сестрите могат да отгатнат как се чувства и колко близка е станала с Ник. Или може би той се държи така с всичките си пациенти и близките им, може би тя е взела любезните му обноски за близко приятелство. Мисълта, че той просто си върши работата, че тя и Чарли не са по-специални, я изпълва едновременно с облекчение и разочарование.

Валъри затваря ципа на последната платнена чанта, когато Лита бързо излиза от стаята и след малко се връща с инвалиден стол — за последното преминаване на Чарли по тези коридори, и с един санитар на име Хорас, който да го бута.

— Това вече не ми трябва — обявява радостно Чарли.

— Такъв е болничният протокол, малкия — казва Лита.

Чарли я поглежда смутен.

— Всеки си тръгва от тук на колела, сладкишче — додава тя, — тъй че, скачай на борда. Хорас може да запърпори с уста, сякаш караш мотоциклет.

Чарли издава гукащия звук на щастливо дете и се качва на стола, а Валъри оглежда празната стая и изрича наум последно „благодаря“ на мястото, което никога няма да забрави.

Чарли пита за Ник едва по-късно същата вечер, когато е в собственото си легло, сред рисунките и картичките си, донесени от болницата и окачени на стените в меден цвят, заобиколен от цялата си армия от плюшени животни, от айпода си, от който тихо се носи Бетовен.

— Така и не можах да дам картичката си на Ник! — заявява той и рязко сяда в леглото. — Дори не можах да се сбогувам с него.

— Ще се видим с него след няколко дни — успокоява го тя и го настанява отново върху възглавницата, а после светва нощната му лампа.

— Не може ли да му се обадим? — пита той с треперещ глас.

— Не сега, мили. Много е късно.

— Моля те — прошепва той и понечва да свали маската си. — Искам да му пожелая лека нощ.

Валъри знае какъв трябва да е отговорът й, знае, че има поне десет неща, които може да каже на сина си, за да отвлече вниманието му от д-р Ник. Но вместо това тя пъха ръка в джоба си, изважда телефона си, който е държала там през целия ден, и набира текст: Ние се прибрахме. Всичко е наред. Обади се, ако можеш. Чарли иска да ти пожелае лека нощ.

Тя натиска „изпрати“, като си казва, че го прави за детето. Наистина го прави за детето.

След секунди телефонът иззвънява.

Валъри скача на крака.

— Това е той! — натиска бутона за разговор и допира телефона до ухото на Чарли.

— Здравей, доктор Ник — казва Чарли. — Не можах да се сбогувам с теб.

Валъри се напряга да чуе отговора му.

— Не е нужно да се сбогуваш, приятел. Скоро ще се видим.

— Кога? — пита Чарли.

— Какво ще кажеш за утре? Питай мама дали сте свободни.

— Свободни ли сме утре, мамо?

— Да — отговаря тя бързо.

Ник казва още нещо, което тя не успява да долови, и Чарли й подава телефона.

— Той иска да говори с теб, мамо — после слага отново маската на лицето си, прозява се и затваря очи.

Тя поема телефона и казва:

— Здравей… Извинявай, че те обезпокоих… в свободния ти ден… и то вечерта…

— Я стига! Знаеш, че ми е приятно, когато ми се обаждаш… Много исках да се отбия днес… Липсваше ми. И двамата ми липсвахте.

Валъри излиза от стаята, като притваря вратата и прошепва в коридора:

— И ти ни липсваше.

Тишина пука в слушалката, докато Валъри върви към леглото си.

— Много ли е късно сега? — пита той най-накрая.

— Сега? — пита тя смутена.

— Мога ли да намина за минутка? Само да го зърна?

Валъри затваря очи и стаява дъх толкова дълго, колкото да отговори „да“. Толкова дълго, колкото да си каже за стотен път, че те са приятели. Само приятели.