Емили Гифин
Въпросите на сърцето (23)

Глава 22
Валъри

Докато дните стават по-студени и по-къси, двамата продължават да се преструват. Преструват се, че посещенията, телефонните разговори и текстовите съобщения са естествен резултат от взаимоотношенията между лекар и пациент. Преструват се, че приятелството име уместно и най-обикновено. Преструват се, че няма какво да крият — че те изобщо не се крият в дома на Валъри. И преди всичко се преструват, че могат да стоят в това неуловимо средно положение между съществуването им в болницата и официалното завръщане на Валъри в действителността.

Това й напомня за дните, когато не отиваше на училище и оставаше вкъщи под предлог, че е болна, а всъщност не беше. Винаги е имала чувството, че Розмари знаеше истината, но приемаше фалшивите й симптоми, за да не отиде и тя на работа и да прекара повече време с дъщеря си. Това бяха едни от най-хубавите й детски спомени — да се свие на дивана в спалния си чувал с щампа на Жената чудо^[1], погълната от сапунените сериали и телевизионните игри, заедно с майка си, която й носеше пилешка супа и газирана напитка с билкови корени върху лакирана в оранжево табла. Тогава мислите за училището и домашните, за случките в стола бяха на светлинни години далече. На такова бягство оприличаваше тя моментите, когато Ник се отбиваше с видеокасети и музика за Чарли, с вино и нещо за хапване от „При Антонио“ за тях двамата. Тогава имаше чувството, че затваря съзнанието си и живее за мига, забравяйки всичко друго на света, особено семейството му, което беше само на няколко километра.

 

 

Но в навечерието на Деня на благодарността преструвката става по-трудна, когато Ник се отбива на път от работа за вкъщи само минути след като Джейсън е дошъл да вземе масичката за игра на карти за приятелско събиране у тях. В мига, когато на външната врата се позвънява, Валъри разбира, че я чакат неприятности — най-вече защото Джейсън е в дневната, която е по-близо до външната врата. Тя замръзва над ястието със сладки картофи, което готви, защото знае, че не може да даде никакво друго обяснение, освен истината. Самата истина, а не онази, която тя и Ник си бяха измислили заедно.

— Ник! — чува тя гласа на Джейсън, чиято изненада е примесена с неодобрение и безпокойство.

Тя идва в антрето точно когато Ник подава ръка, за да се ръкува с брат й и казва:

— Просто се отбивам, за да видя как е Чарли.

Челото му е набраздено от загриженост и той е видимо объркан — Валъри никога не го е виждала такъв, — защото задържа поглед върху часовника си секунда по-дълго, сякаш печели време, за да събере мислите си.

— Нали не си е легнал още? Или съм закъснял?

— Легна си — подчертава Джейсън.

— Но днес той беше добре — довършва Валъри, продължавайки нелепата шарада „посещения по домовете“. — Искаш ли да влезеш… въпреки това?

Той отваря уста, готов да откаже, но тя кимва с широко отворени очи и застинала на устните усмивка, сякаш да му каже, че ако си тръгне, нещата ще станат по-зле, по-очевидни, и че той няма друг избор, освен да остане.

— Добре. Разбира се. За малко — съгласява се Ник.

Валъри взема палтото му, окачва го в дрешника и го повежда към дневната, където той сяда в креслото, в което никога преди не е сядал — мебел, наследена от баба й, наследена пък от нейната баба. Не е ценна антика, просто старо кресло, покрито с невзрачен, бледоморав мек плат с индийски мотиви, но на Валъри някак не й се иска да го претапицира по сантиментални причини. Сега тя е вперила поглед в десена и сяда на дивана срещу Ник. Междувременно Джейсън се насочва към другото кресло и затваря триъгълника им. Лицето му е непроницаемо, но Валъри долавя присъда в мълчанието му и се пита дали е заради присъствието на Ник, или защото тя пази някаква тайна от него. Между тях никога не е имало тайни, с изключение на онази, която тя беше таила в себе си в продължение на три дни, след като тестът й за бременност се оказа положителен.

— Е, как я карате? — пита Ник, местейки поглед от единия към другия близнак.

И двамата отговарят, че са добре, после Валъри започва нервно и подробно да разказва за деня на Чарли: какво правили двамата, какво ял той, колко пъти му сменяла превръзките. Накрая завършва:

— Той ще тръгне на училище в понеделник — сякаш това не беше по съвет на самия Ник.

Ник кимва и задава друг въпрос.

— Какво ще правите утре? В Деня на благодарността?

— Ще ходим у Джейсън — отговаря Валъри — нещо, което Ник вече знае. — Приятелят на Джейсън, Ханк, е много добър готвач.

— Професионален ли? — интересува се Ник.

— Не. Той е професионален тенисист — пояснява Джейсън. — Но обича да се навърта в кухнята.

— А-а-а! Разбирам — промърморва Ник. — Това е преимущество.

Валъри е почти сигурна, че брат й едва се удържа да не вметне някаква самодоволна забележка, може би нещо за преимуществото да се срещаш с лекар, но той става, потрива ръце и казва:

— Е, колкото и да ми е приятно да остана да си побъбрим, няма да мога. Ние с Ханк трябва да печем пуйка.

Ник изглежда облекчен, когато става и отново се ръкува с Джейсън с думите, изречени доста по-оживено този път:

— Радвам се, че се видяхме, човече.

— И аз, докторе — отговаря Джейсън и вдига яката на коженото си яке. — Беше… приятна изненада — на път за вратата хвърля на сестра си слисан поглед и оформя с устни „Обади ми се.“

Валъри кимва, заключва вратата след него и се приготвя за предстоящия неловък разговор.

— По дяволите! — изругава Ник, който все още седи в креслото на баба й, хванал здраво едната странична облегалка. — Наистина съжалявам.

— За какво? — Тя заема отново мястото си на дивана.

— Задето дойдох… И не се обадих предварително.

— Няма нищо.

— Какво ще му кажеш?

— Истината… Че сме приятели.

Той я поглежда продължително.

— Приятели. Правилно.

— Ние сме приятели — набляга тя, придържайки се отчаяно към версията на тяхната история.

— Знам, че сме приятели, Вал. Но…

— Но какво?

— Знаеш какво — поклаща глава той.

Сърцето й спира и тя обмисля да положи последно усилие да смени темата, да стане и да се втурне в кухнята, за да довърши готвенето. Вместо това промълвява:

— Знам.

Той издиша бавно, преди да продължи:

— Това не е редно.

Тя чувства дланите й да се свиват в юмруци в скута й, когато той додава с нотка на паника в гласа.

— Не е редно по много причини. Най-малко две.

Тя знае точно какви са тези причини, но го оставя той да ги изрече.

— Първо, аз съм лекар на сина ти и тук нещата опират до етика. Етиката и правилата, определени да защитават пациентите… Ще бъде нечестно от моя страна… да се възползвам… от чувствата ти.

— Да, ти си лекар на Чарли… Но не става дума за това — заявява тя твърдо. Обмисляла го е многократно и макар да му е безкрайно признателна, тя е сигурна, че не бърка признателността с нещо друго. — Освен това аз не съм твоя пациентка.

— Но си му майка — вметва Ник. — Това на практика вероятно е по-лошо. Аз не бива да съм тук. Джейсън го знае. Ти го знаеш. Аз го знам.

Тя кимва, забила поглед в ръцете си, чувствайки, че той ще премине към втората точка, тази, за която тя тепърва ще трябва да говори. Малкият въпрос за брака му.

— Тогава, значи ли това, че си тръгваш? — пита тя най-накрая.

Той се премества на дивана до нея и отговаря:

— Не. Не си тръгвам. Ще седя до тебе и ще продължа да се измъчвам — очите му са напрегнати, почти гневни, но и решителни, сякаш мрази да бъде подлаган на проверка и да губи.

Валъри го поглежда изплашена. После, пренебрегвайки всичко, в което вярва, всичко, което знае, че е редно, в отговор тя го притегля към себе си с прегръдката, която толкова пъти си е представяла. След няколко секунди той поема контрола, бавно я полага върху дивана и я покрива с тежестта на тялото си, краката им се преплитат, бузите им се допират.

След като остават дълго време така, Валъри затваря очи и се оставя на течението да я носи, заспивайки от равномерното му дишане, от допира на ръцете му, увити около нея и гърдите им, които се издигат и спускат едновременно. До мига, в който я събужда мелодията от „Slim Shady“ на Еминем, програмирана от Джейсън в телефона й само за неговите обаждания. Ник подскача толкова рязко, че тя се уверява, че той също е бил заспал, а представата за това я изпълва с трепет.

— Твоят телефон ли е? — прошепва той в ухото й с топъл дъх.

— Да. Джейсън е.

— Налага ли се да се обадиш? — пита той, като я измества леко, колкото да може да я гледа в очите. После се пресяга и докосва косата й толкова нежно и естествено, сякаш двамата са били в това положение много пъти и са правили и всичко останало.

— Не — отговаря тя, надявайки се той да не се отдръпне от нея. Надявайки се изобщо да не се отдръпва. — Не и сега.

Минава още един миг, преди той да заговори отново.

— Колко е часът според теб?

Тя изразява предположението, че е девет, макар да смята, че е по-късно.

— Може и да е десет — поправя се после с неохота, от желанието да бъде честна.

Той въздиша, извива се до седнало положение и издърпва краката й в скута си, преди да погледне часовника си.

— Ужас! — смотолевя той и тръсва ръкава си отново, за да покрие часовника си.

— Какво има? — поглежда го тя, възхищавайки се на профила му и копнеейки да докосне долната му устна.

— Десет и десет. Трябва да тръгвам — казва той, но не помръдва.

— Да — казва тя, като анализира случилото се току-що и се пита какво ли ще последва. Почти е сигурна, че и той прави същото, задавайки си същите въпроси. Ще спрат ли дотук или ще продължат нататък? Ще направят ли това, което бяха на ръба да направят? Способни ли са да вземат погрешно решение само защото се чувстват добре?

Ник поглежда пред себе си, после отново към нея, очите му са чисто черни в слабо осветената стая. Издържа на погледа й, после хваща ръката й, сякаш да й каже, че отговорът или по-точно, неговият отговор, е да.

След това става и взема палтото си от дрешника. Тя само го наблюдава, все още не е в състояние да помръдне, докато той не идва до нея, взема ръцете й в своите и я изправя на крака. Безмълвно я повежда към външната врата, която тя отключва и му отваря.

— Утре ще ти се обадя — казва той, това вече се подразбира. После я прегръща силно, чиста версия на последната им прегръдка, пръстите му обгръщат тила й, промушват се през косата й. Не се целуват, а биха могли, понеже в този момент на нежност и двамата престават да се преструват.