Емили Гифин
Въпросите на сърцето (38)

Глава 37
Теса

Докато времето минава и наближава Коледа, чувствам, че съм в някакъв кошмар и наблюдавам себе си отдалече, наблюдавам кризата в чужд брак с всичките й изтъркани признаци на депресия. Прекалявам с пиенето. Имам проблеми със съня и още по-големи със ставането сутрин. Не мога да задоволя силния си, ненаситен глад, независимо от количеството успокояваща бяла захар, което поглъщам. Самотна съм, но в същото време избягвам приятелите си, дори Кейт, а най-вече Ейприл, която ми е оставила безброй съобщения. Лъжа семейството си, изпращайки им вести с дребни подробности, моментални снимки на децата в скута на Дядо Коледа и ободряващи клипове от YouTube с бележки като Това е страхотно! или Ще ви хареса!, и то винаги с удивителни, а понякога с емотикони. Компенсирам най-вече с децата, лепвайки си изкуствена усмивка, докато тананикам коледни песни и продупчвам свободните дни на коледния ни календар с луд ентусиазъм. Лъжа Ник, когато се свивам на кълбо до него всяка нощ, напръскана с любимия му парфюм, правейки се, че съм имала още един продуктивен, радостен ден. Преди всичко лъжа себе си, като си казвам, че ако продължавам да се преструвам, мога да променя курса на живота си.

Но не мога да избягам от нея. Не мога да избягам — обсебена съм от една жена, която никога не съм виждала. Не съм сигурна в подробностите. Дори не знам дали текстовото съобщение, което видях, е от нея, нито дали Ник е бил с нея в нощта, когато бях в Ню Йорк. Не знам какво точно е видяла Роуми на паркинга. Дали е било невинно или не. Не знам спал ли е с нея, целувал ли я е, държал ли я е за ръката, или просто я е гледал с копнеж в очите, мислейки си за някое от нещата, споменати по-горе. Не знам дали й е казал за проблемите ни или по друг начин ме е предал.

Знам обаче едно. Знам, че съпругът ми е влюбен във Валъри Андерсън, единствената жена освен мен, с която той се е сприятелил. Жената, заради която е напуснал работа посред бял ден, за да отиде в училището — същото училище, в което го карах да отиде от месеци — рискувайки кариерата си, доброто си име, семейството си. Жената, с която се срещна вечерта на годишнината ни, в звездната нощ, когато е започнало всичко, нощта, когато за първи път е видял лицето й и лицето на детето й, същото, което оттогава той е възстановил и запаметил, което може би дори е обикнал. Разбирам това от начина, по който Ник отваря хладилника и се заглежда вътре, сякаш е забравил какво търси. Разбирам го от начина, по който се преструва, че е заспал, когато прошепвам името му в мрака. Разбирам го от тъжния начин, по който подпъхва завивките на децата вечер, сякаш си мисли какво ли би било, ако се раздели с тях. Разбирам го с абсолютната сигурност, която идва с предстоящата загуба на нещо, което отчаяно не си искал да загубиш. Разбирам го, просто защото го разбирам.

После, в един студен, безоблачен следобед със синьо небе, десет дни преди Коледа, когато не издържам нито секунда повече, той влиза в стаята с изражение, което ми говори, че и той не издържа нито секунда повече. Лицето му е намръщено, носът — зачервен, косата му — разчорлена. Той потръпва, когато отивам до него и отмотавам шала от врата му.

— Къде си бил? — питам с надеждата, че е излязъл да пазарува подаръци за Коледа за децата. За мен.

— В Комън.

— Какво си правил там?

— Разхождах се.

— Сам?

Той поклаща глава със скръбна физиономия.

— С кого беше? — стомахът ми се свива.

Поглежда ме и аз чувам името й в главата си миг преди той да го изрече на глас.

— С Валъри Андерсън. Майката на Чарли. — Гласът му пресеква и очите му заблестяват, сякаш ще заплаче, което ме ужасява, тъй като никога не съм виждала съпруга си да плаче.

— О! — Успявам да изпусна такъв звук или нещо подобно. Звук, който да потвърди, че съм чула името й, че разбирам какво става тук.

— Теса… Трябва да ти кажа нещо.

Поклащам глава от страх. Сигурна съм, че няма да е хубаво нещото, което иска да ми каже, нещото, което дълбоко в себе си вече знам, но не искам да повярвам окончателно. После той пада на едно коляно, точно както в деня, когато ми предложи брак.

— Не! — възкликвам, когато той взема ръцете ми и притиска кокалчетата ми в студените си бузи. — Кажи ми, че не е вярно.

Той гледа, без да помръдне, после повдига брадичка едва-едва.

— Не! — повтарям.

Той ме издърпва надолу, до себе си, направо на пода, и прошепва „да, вярно е“.

— Само целувка ли беше? — гледам го право в очите.

Прошепва „не, не беше само целувка“.

— Спа ли с нея? — питам с глас, който е толкова спокоен, че чак ме плаши и ме кара да си задам въпроса дали го обичам. Дали изобщо някога съм го обичала. Дали изобщо имам сърце. Защото в мене нищо не се разбива. Дори нищо не ме боли.

— Веднъж… Само веднъж.

Е, можеше да каже и десет пъти или сто, или хиляда. Могло е да бъде всяка нощ от деня, в който се оженихме. И сега от очите му бликват сълзи, той плаче. Нещо, което не направи последния път, когато коленичи пред мен. Което не направи на сватбения ни ден или в деня, когато застанах пред него с пластмасовия тест и, посочвайки му червените линии, му казах, че ще имаме бебе, нито в момента, когато за първи път взе Руби в ръцете си и официално стана баща, нито когато научи, че ще имаме момче, че той ще има сина, който винаги е искал.

Но ето че сега плаче. За нея. За Валъри Андерсън.

Пресягам се и избърсвам сълзите от бузите му, питайки се защо го правя и дали това ще бъде нашата последна размяна на нежности.

— Съжалявам, Теса. Много съжалявам.

— Напускаш ли ме? — питам го така, сякаш се съветвам с него какво да си поръчам — говеждо или риба.

— Не — отговаря той. — Приключих. Току-що.

— Току-що? По време на разходката ти?

Той кима.

— Да. Току-що… Теса… Ще ми се да върна нещата назад. Щях да ги върна назад, ако можех.

— Но не можеш — казвам повече на себе си.

— Знам… Знам…

Наблюдавам го, главата ми се върти, отмятайки множеството пъти, когато съм виждала да се разиграва този сценарий. С най-наивните тийнейджърки, които вярват, че никога повече няма да обичат, и със среброкосите, сбръчкани жени, за които вече няма време да си намерят другиго. С обикновените домакини и с някои от най-красивите и известни жени на света. Извиквам в съзнанието си такъв списък почти без никакво усилие, сякаш подсъзнателно съм се подготвила за този момент: Рита Хейуърт, Жаклин Кенеди, Миа Фароу, Джери Хол, принцеса Даяна, Кристи Бринкли, Ума Търман, Дженифър Анистън. Списъкът обаче не ми дава утеха, не ме успокоява, че постъпката му не е заради мен, че не отхвърля всичко, което съм.

Мисля за този теоретичен разговор, разговор, основан на „какво ще правиш?“, всеки път, когато съм го водила, включително съвсем наскоро с Роуми и Ейприл, когато, доколкото знам, Ник вече е спал с нея. Ами ако Ник ми е сторил това необяснимо нещо? Какво бих направила?

Ето че сега съм на път да разбера; отново наблюдавам себе си.

Откривам, че не плача. Не викам. Не се разпадам. Изобщо не се разстройвам. Не повишавам тон, защото мисля за децата си горе, в стаята за игри, знаейки, че това ще бъде ден, за който някога те ще разпитват, мисля какво ще им кажа тогава. Мисля си за майка си, после за баща си, после пак за майка си. Мисля за разправиите, които чувах, без да искам, и за тези, за които никога не узнах. После ставам, изправена и висока, и му казвам да си върви.

— Моля те! — Тези две думи не ме умилостивяват, напротив, изпълват ме с омраза. Омраза, която ми дава сила. Не се очакваше това, мисля си. Омразата не би трябвало да те прави силен. Но тя прави точно това.

— Върви си — повтарям и мигом ми минава през ума, че аз трябва да съм тази, която да си върви, че искам да остана сама, вън от тази къща. Защото, ако остана, силата ми може да се изпари. Може би ще рухна върху кухненския плот и няма да съм в състояние да претопля в микровълновата пилешките хапки или да изгледам заедно с децата специалната коледна телевизионна анимация на Чарли Браун, както им бях обещала. Защото видът на Лайнъс^[1], който кръжи около онова хилаво дърво със синьото си одеяло, ще ми дойде в повече.

— Тръгвай си веднага! — казвам.

— Теса…

— Веднага — настоявам. — Не мога да те гледам.

После се отдръпвам от него, вървейки бавно заднешком, сякаш не изпускам от поглед врага си. Единственият враг, който някога съм имала. Наблюдавам го как увива отново шала около врата си и за миг си спомням деня, в който се запознахме в метрото, деня, в който разбрах, че ако се омъжа за Райън — милия, обикновен Райън, ще направя грешка. И у мен изплющява като с камшик иронията в цялата тази история, иронията, че си мислех, че Ник ме е спасил, наред с дълбоко съжаление. Съжаление за всяко нещо в нашия съвместен живот. За първата ни среща, за сватбения ни ден, за преместването ни в Бостън, за дома ни и всичко в него до най-прашната консерва със супа от леща в дъното на шкафа ни.

След това за част от секундата съжалявам дори за децата ни — мисъл, която ме изпълва с огромна вина и мъка и с още по-голяма омраза към човека, когото някога обичах повече от всеки друг. Мълчаливо си връщам съжалението назад, като френетично казвам на Бог, че не го помислих сериозно, че Руби и Франк са единствените правилни решения, които някога съм вземала. Единствените неща, които ми останаха.

— Съжалявам — казва той още веднъж, изглеждайки безутешен, оклюмал, изгубен. — Ще направя всичко, за да оправя това.

— Няма нищо, което можеш да направиш. Това не може да се оправи.

— Теса… аз приключих с нея…

— Ние с теб приключихме, Ник. Вече няма „ние с теб“… А сега си върви.