Емили Гифин
Въпросите на сърцето (22)

Глава 21
Теса

През седмиците преди Деня на благодарността чувствам, че потъвам в безпокойство, породено от характерното усещане, че празниците те изстискват като лимон. То започва, когато закъснявам да взема Руби от забавачката. С все още мокра коса настанявам Франк, целия в трохи, в бебешката седалка, давам на заден ход минивана и го блъскам в гаражната врата — в затворената гаражна врата, а пораженията са на стойност три хиляди долара.

По-късно същия следобед, в очевиден опит да ме накара да се почувствам по-добре, Лари, татуираният и мустакат майстор по гаражни врати, който изглежда като излязъл от реклама, ми съобщава, че това се случва много по-често, отколкото си мисля.

— И ще повярваш ли? — продължава той със силен бостънски акцент. — По-често мъжете са виновни.

— Наистина ли? — питам, умерено заинтригувана от тази незначителна подробност.

Лари кимва искрено и додава:

— Сигур щот’ мъжете са по-заети, нал’ ръзбираш?

Поглеждам го недоверчиво, а у мен се надига гняв, когато устоявам на порива да споделя с Лари колко неща имах в ума си, докато излизах от къщи във въпросния ден — много повече, отколкото е имал в главата си съпругът ми, когато излезе с термос с кафе и новия си компактдиск на Бек. Подсвирквайки си.

Отделно от идиотските ми чувства и сексисткия коментар на Лари, онова, което ме обезпокои най-много в цялата случка, е интуитивната ми реакция, докато стоях там, в гаража, и преценявах картината на сблъсъка. А именно: Ник ще ме убие. Чувала съм многократно този израз и винаги ми е лазил по нервите — в повечето случаи излизаше от устата на мои приятелки, които не работят и се опитват да скрият покупки от мъжете си от страх да си нямат неприятности. Което винаги ме кара да попитам: „Той баща ли ти е или съпруг?“.

Нека съм по-ясна — аз не се страхувах от Ник, просто се тревожех, че той ще се разочарова от мен. Че тайно ще му се прииска жена му да беше малко по-организирана. А и не мога да си спомня някога да съм се чувствала така.

Това, че Ник прояви разбиране, дори малко се развесели, когато му признах за душевното си състояние, не беше особена утеха, защото всъщност не промени основния факт, че властта при нас се е изместила и аз започвам да се превръщам в неуверена, търсеща одобрение жена, жена, която не познавам, жена, каквато майка ми ме предупреждаваше, че ще стана.

Няколко дни по-късно усещам отново това чувство, когато Райън, бившият ми годеник, ме открива във Фейсбук с желание за „приятелство“ — и аз се улавям, че се надявам това да накара Ник да ревнува и че искам той да ме ревнува.

Гледам мъничката снимка на Райън със слънчеви очила „Рей Бан“ на фона на блещукащо езеро и се обаждам на Кейт да споделя новината.

— Знаех, че рано или късно той ще се свърже с теб — казва тя, имайки предвид спора ни преди известно време, в който аз настоявах, че ние с него няма повече да разговаряме. Първо, бях получила унищожително писмо, което обещаваше да стане така. Второ, никой от приятелския ни кръг не го беше чувал или виждал от срещата ни по случай петгодишнината от завършването.

— Да приема ли?

— Ама как! Разбира се — въодушевява се Кейт. — Не искаш ли да разбереш с какво се занимава? Дали се е оженил?

— Предполагам.

— Освен това не бива да пренебрегваш молба за „приятелство“… Грубо е. Особено след като ти му скрои номера.

— Значи, ако той беше скъсал с мен, би трябвало да отхвърля молбата му, така ли?

— Точно така. Пак би било малко грубо, но поне ти щеше да си в правото си — заявява категорично Кейт, експертът по тънкостите на социалната мрежа и тактиките за презиране на бивши любовници.

— Добре. Приемам го — казвам и стомахът ми се свива от любопитство и нетърпение, когато кликвам върху бутона за потвърждение, отивам директно на неговата страница и чета последния му статус, от предната вечер: Райън ще закара ферибота у дома, всичко готово за препрочитане на Мидълсекс.

Спирам, мислейки си колко е странно да надникнеш толкова лесно в живота на хората, без да знаеш нищо за това какво са правили през последното десетилетие.

— Какво? Какво каза? — пита Кейт.

— Една секунда… — хвърлям бърз поглед върху страницата му и откривам, че той живее в Бейнбридж Айланд, но работи в Сиатъл. Все още преподава английски в гимназията. Женен е за жена на име Анна Кордейро, има едно куче — хъски на име Бърни. Няма деца. Интересите му включват политика, екскурзии, каране на велосипед, фотография и Шекспир. Любимата му музика: Radiohead, Sigur Rös, Modest Mouse, Neutral Milk Hotel и Clap Your Hands Say Yeah. Книги: прекалено много, за да бъдат изброявани. Любимият му цитат е от Маргарет Мийд: „Никога не се съмнявай, че малка група сериозно ангажирани граждани може да променят света.“^[1]. Никакви съществени изненади. Обобщавам прочетеното на Кейт, която ми задава въпроса:

— Как изглежда той?

— Същият си е. Само дето е с контактни лещи — допълвам, защото помня, че беше като сляп без дебелите си лупи. — Или се е подложил на лазерна операция.

— Косата му все такава ли е?

— Аха.

— А съпругата му? Симпатична ли е, или не много? — Кейт разпитва настоятелно, сякаш водим информационен разговор за нейния бивш.

— Знам ли. Изглежда симпатична. Нисичка. С хубави зъби.

— Руса ли е? — прави предположение Кейт.

— Не. Прилича на латиноамериканка… или има силен тен. Виж. Ще ги копирам и ще ти ги пратя.

Изпращам три снимки на Кейт: едната на Райън и Анна, ръка за ръка на един кей, облечени с червени якета „Патагония“, кучето стои нащрек в краката им. На другата Анна се усмихва победоносно от един заледен планински връх. На третата тя е в близък план с вълнуващи червени устни, а косата й е гладко прибрана в нисък, подплатен с чужда коса кок.

Само след част от секундата Кейт вече е отворила имейла ми и възкликва:

— Мамка му! Тя била млада. Приготвяй люлката, Райън.

— Според мен тя само изглежда млада — отбелязвам, съзнавайки, че всъщност като че ли никога не обръщам внимание на възрастта, поне когато някой е по-млад от мене. Сякаш мислено съм се заковала на трийсет и една.

— Това притеснява ли те? — пита Кейт. — Ревнуваш ли? Изобщо чувстваш ли нещо?

Усмихвам се на френетичния й интерес и я съветвам по възможност да премине на безкофеиново кафе.

— Преминала съм — отговаря тя.

— Тогава яж риба — подмятам закачливо. — Казват, че действа успокояващо.

Тя се разсмива и отново ме пита дали ревнувам.

— Не, не ревнувам — уверявам я, като продължавам да кликам през осемдесет и седемте снимки на Райън, Анна и кучето им, повечето правени в идилична обстановка на открито. — Всъщност — казвам й — имам чувството, че разглеждам снимки на непознати, а не на мъжа, за когото бях на крачка да се омъжа. Той изглежда истински щастлив. Радвам се за него.

— Смяташ ли да му пишеш?

— Да го направя ли?

— Технически погледнато, той трябва да ти пише, тъй като той те потърси… Но давай, покажи се по-великодушна.

— И какво да му пиша?

— Общи неща.

— Например?

— Например… хм… Приятно ми е да видя, че си добре, че все още преподаваш, че обичаш да ходиш сред природата. Грижи се за себе си. Тес.

Набирам изреченията буквално и ги изпращам, преди да съм почнала с мъка да подбирам думите си. На стената му мигновено се появява скованата ми снимка. За разлика от неговите художествени снимки, нагласената ми поза с децата до коледното дърво изглежда толкова неестествена, без никакъв живец или непринуденост.

— Добре. Готово — заявявам и си мисля, че наистина трябва да сменя снимката в профила си. За жалост не разполагам с великолепни варианти с планински върхове. — Постнах го.

— Постна го? На стената му? — ужасява се Кейт.

— Нали така ми каза! — изпадам в паника и се питам какво точно пропуснах.

— Не! Не! Не ти казах това! Трябваше да му пратиш имейл. Личен. А не на стената му! Той може да не иска жена му да го види! Тя може да те намрази. Може да прояви злоба.

— Съмнявам се. Изглежда толкова щастлива.

— Не знаеш каква е в живота.

— Добре де, да го изтрия ли?

— Да! Веднага… О, мамка му. Трябва да тичам да ми оправят косата и да ме гримират… но ме дръж в течение… Не е игра на думи.

Засмивам се и затварям, вече съм онемяла от последната снимка — черно-бяла, на която Анна, загърната в голямо одеяло, седи край огъня и гледа с обожание в камерата. Повтарям си още веднъж, че не ревнувам, но не мога да отрека лекичкото, неопределено пробождане в гърдите ми, което се връща няколко пъти през целия ден и ме кара да вляза отново във Фейсбук и да проверявам не един и два пъти страницата на Райън. Към пет следобед той още не ми е отговорил, но е обновил статуса си на: Райън благодари на съпругата си за нейната предвидливост.

Докато се питам за каква предвидливост на Анна става дума, се връщам на снимката й до огъня и установявам произхода на пробождането по-рано. Това не е ревност, поне не такава, която да е свързана с Райън или с брака му, а по-скоро копнеж по Ник, по собствения ми брак, по спомените за запознанството ни, за това какви бяха нещата тогава. Ако изобщо има някаква ревност, то това е завист за неприкритото задоволство по лицето на Анна. За факта, че Райън вероятно е бил вдъхновен от усмивката й, после е направил снимката, след това я е превърнал в наситено с емоция черно-бяло изображение и накрая я е качил във Фейсбук — все неща, които никога не са се случвали у нас. Не и напоследък.

 

 

По-късно същата вечер, след като Райън най-накрая ми отговаря с имейл И аз се радвам да те видя. Красиви деца. Още ли преподаваш?, казвам на Ник за случилото се, с надеждата да предизвикам задоволителна реакция за опазване на територията. Или евентуално малко носталгия по начина, по който започнаха взаимоотношенията ни — в края на краищата Райън е този, който ни събра. Вместо това той поклаща глава и казва:

— Значи този човек има страница във Фейсбук — после взема дистанционното и включва Си Ен Ен. Андерсън Купър прави ретроспекция на цунамито и на екрана минават ужасяващи сцени на разруха.

— Какво му е лошото на Фейсбук? — питам отбранително, повече заради себе си, отколкото заради Райън.

— Ами преди всичко е пълна загуба на време — отговаря той и леко увеличава звука при разказа на британски турист за трагедията.

Наежвам се от намека му, че аз имам време за губене — с други думи, той е заетият хирург, който върши по-полезни неща.

— Не, не е така — възразявам. — Това е страхотен начин да се свържеш отново със стари приятели.

— Да бе. Залъгвай се… А още по-добре, залъгвай въпросния… как му беше там името — после ми намига игриво и отново забива поглед в телевизора, напълно самоуверен, какъвто беше в самото начало, в дните, когато развалих годежа си с друг мъж, просто заради възможността да бъда с него. Навремето това беше едно от нещата, които най-много ми харесваха у Ник — неговата непоколебима самоувереност, — но сега го усещам като един вид безразличие. И докато се правя, че съм погълната от документалния филм колкото него, умът ми препуска към спомените какви бяха нещата преди и как започна всичко.

 

 

Здрасти, Ник. Обажда се Теса Талър. От метрото.

Помня как пишех тези думи, за да набера смелост да му се обадя и се упражнявах пред Кейт, като сменях тона си от мрачен през пламенен до весел.

— Още веднъж — настоя Кейт, настанила се върху любимия й футон^[2] у нас — на практика единственото място за сядане, откакто Райън се бе изнесъл преди месец и половина заедно с нашия диван. — И този път смени интонацията си.

— Какво?

— В края на изречението си използваш въпросителна интонация. Звучи, сякаш не си сигурна коя си… „Обажда се Теса Талър? От метрото?“

— Май няма да мога да го направя — признах си, докато крачех пред азиатския параван, отделящ леглото ми от дневната.

— Искаш той да тръгне с друга ли? Или по-лошо, да те забрави напълно? — запита ме специалистката по тактиките за сплашване. — Я стига! Да улучиш момента значи много — тя извади от огромната си чанта пиличка за нокти, лакочистител и няколко памучни тампона и започна да си прави маникюра.

— Не съм готова за връзка — рекох.

— Кой ти говори за връзка? Може пък просто да правиш луд секс само веднъж в живота си. Толкова ли ще е лошо?

— Само веднъж в живота си? Откъде знаеш, че ние с Райън не сме правили луд секс?

Тя потрепери, сякаш говорех за брат й — а това не беше далеч от истината, предвид факта, че ние движехме като неразделна тройка през повечето време в колежа.

— Ами-и?! Наистина ли?

Свих рамене.

— Е, беше приличен.

Тя поклаща глава, пилейки ноктите си в „правовална“ форма, както я нарече.

— Да, но нашата цел е нещо повече от приличен. Затова вземи проклетия телефон и му се обади. Още сега.

И аз я послушах — набрах номера от визитната му картичка и си поех дълбоко дъх, докато телефонът звънеше. После, щом чух ясното му „Ало?“, започнах да чета от листчето, като успях по някакъв начин да завърша всичките си изречения с пауза накрая.

— Кой? — попита Ник.

— Ъмм… Запознахме се в метрото? — повторих, напълно смутена и сломена.

— Шегувам се — продължи той. — Разбира се, че те помня. Как си?

— Добре съм — отвърнах и ми се прииска да бях репетирала повече от първите три изречения. Погледнах към Кейт за подкрепа, а тя вдигна палци към мен и с жест ме подкани да продължа разговора. — А ти как си?

— Не се оплаквам… Е, как мина меденият месец? — Във въпроса му нямаше и намек за лекомислие, макар седмици по-късно да призна, че това било шеговит опит да разбие леда, но се почувствал груб, още щом изрекъл думите.

Засмях се нервно и му казах, че не е имало нито меден месец, нито сватба.

— О! — и после: — Какво да кажа: съжалявам или поздравления?

— Благодаря — отговорих, което като че ли обхващаше и двата въпроса.

— Е? Обаждаш се просто за да споделиш новината ли? — попита той спокойно. — Или да ме поканиш да се видим?

— Да споделя новината — отвърнах; задявката му ме направи по-дръзка. — Поканата да се видим зависи от теб.

Кейт повдигна вежди и се захили, очевидно горда от отговора ми.

— Добре тогава. Какво ще кажеш за довечера? Свободна ли си?

— Да — сърцето ми заби бясно — реакция, която не бях изпитвала с Райън дори секунди преди първата ни среща.

— Вегетарианка ли си? — попита Ник.

— Защо? Това би ли променило уговорката?

Той се разсмя.

— Не… Просто съм настроен за бургер и бира.

— Звучи ми добре — но си помислих, че брюкселско зеле и тофу щеше да звучи също толкова привлекателно. Както и всичко друго, щом ще е в компанията на Ник Русо.

— Добре. Да се видим в „Бъргър Джойнт“ в „Паркър Меридиън“… Знаеш ли го?

— Не — отвърнах и се запитах дали е нещо, което трябваше да знам, дали отговорът ме издаваше, че съм била домошарка, докато съм била с Райън, нещо, което се бях зарекла да променя.

— Хотелът се намира на Петдесет и шеста, между Шеста и Седма, по-близо до Шеста… Влизаш във фоайето и точно между рецепцията и портиерната има тясна завеса и табела, на която пише „БЪРГЪР ДЖОЙНТ“. Ще бъда там и ще пазя маса за нас.

Бясно записах указанията на гърба на листчето, ръцете ми този път бяха потни и трепереха. Попитах го в колко часа. „В осем“, отговори ми той.

— Добре — потвърдих. — До скоро.

Долових усмивка в гласа му, когато той отвърна:

— До скоро, Теса от метрото.

Окачих телефона, затворих очи и нададох шеметен, превзет писък.

— По дяволите! Браво, Теса — смъмри ме Кейт. — Трябваше да му кажеш, че си заета. Следващия път поне закрий слушалката с ръка и се направи, че поглеждаш календара си. И никога повече не се съгласявай на покана от днес за днес…

— Кейт! — прекъснах я, втурвайки се към гардероба си. — Нямаме време за лекции по срещи. Трябва да видя какво да облека.

Тя се захили.

— Сутиен с банели, черни бикини, обувки с високи токчета.

— Чудесно хрумване, но ние отиваме в заведение на име „Бъргър Джойнт“. Едва ли ще са подходящи такива обувки.

Кейт тръгва след мен до гардероба с унило изражение.

— „Бъргър Джойнт“ ли каза? Господи, дано не е евтино. Някак противоречи на среща с доктор.

— Той все още учи — възразих. — А и аз обичам бургери.

— Е, щом е толкова изтънчен, колкото го описваш… може и да успее.

— Такъв е. Наистина е изтънчен.

— Добре, тогава — и Кейт започна да преглежда дрехите ми. — Да се залавяме за работа.

След няколко часа стоях в хладното фоайе на „Паркър Меридиън“ по джинси, черна блуза без ръкави с деколте и джапанки с мъниста — всекидневно облекло, което обикновено не е по вкуса на Кейт, но тя го одобри заради непрестижното място на срещата и поканата в последния момент.

Все още сгорещена от пътуването си със задушното такси, си повях с ръка, вдишвайки новия си парфюм, купен по-рано същия ден с Ник на ум, защото бях твърдо решена да не смесвам стари аромати с ново начало. После намерих входа за ресторанта, поех си дълбоко дъх и театрално разтворих спускащите се от тавана до пода драперии, отделящи „Бъргър Джойнт“ от фоайето. И ето ти го него, изправен пред мен, дори по-изискан, отколкото си го спомнях, и толкова красив, че изглеждаше в пълно противоречие с жълтото осветление, виниловите сепарета и изрезките от вестници, залепени тук-таме по имитиращата дърво облицовка на стените.

Той пристъпи към мен усмихнат, после сведе поглед към лявата ми ръка и отбеляза.

— Нямаш пръстен.

— Нямам пръстен — потвърдих и млъкнах, защото си спомних предупреждението на Кейт да не споменавам Райън.

— Сега ми харесваш още повече — усмихна се пак той.

И аз му се усмихнах, като потърках с палец голия си пръст, изпълвайки се с увереността, че съм постъпила правилно. После той ме попита с какво искам бургера си и когато му казах, че само с кетчуп ще ми е достатъчно, той кимна и посочи единствените три свободни сепарета в ъгъла.

— А ти иди да седнеш ей там, защото местата тук се запълват бързо.

Послушах го и направих няколко крачки до масата, настаних се и без да свалям очи от гърба му, се опитах да реша на какво се възхищавах повече у него — на обноските му, издаващи чувство за отговорност, или на избелелите му джинси, които му прилягаха съвършено.

След минути той дойде с два бургера, увити във фолио, и кана бира. Наля в две чаши, после вдигна своята и каза:

— Пия за най-хубавия бургер, който ще ядеш някога.

Усмихнах се и си помислих: Пия за най-хубавата първа среща, която ще имам някога.

После лицето му доби сериозен вид и той заговори:

— Радвам се, че се обади… Не се надявах… Мислех, че нещата при теб ще приключат благополучно.

— Защо си го помисли? — попитах, разочарована за миг, че не е имал повече вяра в мен.

— Защото с повечето хора става така.

Кимнах и се сетих за брат си, но реших да не изкарвам на показ кирливите ризи на семейството. Това беше едно от многото правила на Кейт: никакви „родителите ми се разведоха“ или „баща ми изневери на майка ми“, нито други намеци за несполучливи бракове. Изброих наум останалите правила: да не питам за неговите бивши, да не прекалявам с разговори за дипломиране или работа, да проявявам интерес към него, без да наподобява интервю.

— Обикновено мразя да греша — продължи Ник, по-късно щеше да ме дразни, че това е било официално предупреждение за най-големия му недостатък, — но в случая се радвам, че сгреших.

След три часа разговор, две кани бира и един шоколадов сладкиш с орехи, който си поделихме, той ме поведе към станция „Кълъмбъс Съркъл“ на метрото, надолу по стълбите и към перфоратора, където пъхна два билета и ме покани с ръка да мина първа.

— Къде отиваме? — опитах да надвикам приближаващия се влак, чувствайки се подпийнала от бирата.

— Никъде — усмихна се той. — Просто ще се повозим с метрото.

Така и направихме — качихме се в един празен вагон, но предпочетохме да останем прави, хванати за една и съща метална дръжка.

— Мислиш ли, че са същите? — попита той в един момент.

— Кои да са същите?

— Вагонът? Дръжката? — уточни той миг преди да се наведе за първата ни целувка.

— Мисля, че да — отвърнах, затваряйки очи и чувствайки устните му върху моите — меки, уверени, изумителни.

По-късно се обадих на Кейт и й дадох пълен отчет. Тя изчисли колко е струвала вечерта, определяйки я като смехотворно евтина, но все пак я сметна за успешна, за романтично попадение.

— Мисля, че това е знак — прошепна тя в телефона.

— Знак за какво? — попитах, надявайки се, че бях целунала мъжа, за когото един ден щях да се омъжа.

— За луд секс — каза Кейт през смях.

И аз се разсмях, надявайки се да се окажем прави.

След месец знаех, че сме били прави. Кейт погледна на това като на чудо — че съм намерила единствения мъж в града, който е както сериозен, така и надежден, и в същото време секси и страхотен в леглото. Той наистина беше най-добрият във всяко отношение. Непресторен, земен човек от Бостън, който обичаше бургери, бира и бейзбол. И все пак стажуваше като хирург, завършил бе „Харвард“, имаше слабост към най-модните ресторанти в Манхатън. Беше красив, без да е суетен. Добросъвестен, но не краен. Самоуверен, но не арогантен. Правеше точно каквото кажеше, че ще направи — без изключения, — но запазваше известна загадъчност, която ме държеше нащрек, караше ме да си задавам въпроси. Почти не се интересуваше какво мислят другите за него и в същото време като че ли печелеше уважението на всички. Беше много сдържан, но и някак страстен. И аз силно и бързо се влюбих в него, преливаща от сигурността, че чувствата ни са толкова взаимни, колкото и истински.

После, шест месеца по-късно, посред една зима, Ник ме заведе отново в нашето местенце за бургери. И след като си хапнахме, пийнахме и потънахме в спомените си, той извади ключовете си и издълба инициалите ни в покритата с графити ъглова маса. Изкусни, четливи, дълбоки вдлъбнатини, с които декларираше любовта си. Не можех да си представя по-приятен жест, докато не мина още един час, когато в един празен вагон на метрото той извади от джоба си пръстен и ме попита дали ще се омъжа за него, обещавайки да ме обича завинаги.