Емили Гифин
Въпросите на сърцето (8)

Глава 7
Теса

Като че ли всички говорят само за злополуката, поне майките домакини в града, в чиито редици бавно навлизам и аз. Темата се повдига в детската градина на Франк, в балетната школа на Руби, на тенис кортовете, дори в бакалията. Някои жени знаят, че Ник лекува момчето и открито ми казват да предам съчувствието им. Други са в неведение и ми разказват случката, сякаш я чувам за пръв път, преувеличавайки раните така, че да ги обсъждам по-късно с Ник. Трети пък — а те са най-досадните, знаят, но се правят, че не знаят, с прозрачната надежда да издам някоя вътрешна информация.

В повечето случаи хората говорят тихо, със сериозни изражения, като че ли по някакъв начин трагедията им доставя удоволствие. „Емоционално досадно любопитство“, както го определя Ник, който презира всичко, намирисващо на клюка.

— Тия жени няма ли с какво друго да си запълват времето? — възмущава се той, когато докладвам за носещите се слухове, но се съгласявам с мнението му, въпреки че съм виновен участник в цялото това бръщолевене, спекулации и разбори.

Но още по-изумително за мен е силното ми усещане, че повечето жени вземат по-скоро страната на Роуми, отколкото на майката на малкото момче, с оправдания от рода на: „Тя не бива да съди толкова жестоко себе си. Това можеше да се случи на всекиго.“ При което аз кимам и смотолевям съгласието си, както защото не искам да всявам смут, така и защото на теория и аз мисля по подобен начин — че това можеше да се случи на всекиго.

Обаче колкото по-често чувам да говорят как горката Роуми не била спала или яла дни наред и че случилото се в задния й двор не било по нейна вина, толкова по-често започвам да си мисля, че всъщност е било по нейна вина. Така де, кой за бога ще остави група шестгодишни момченца да си играят с огън? И щом си отговорен за такава нечувана липса на преценка и здрав разум, то тогава съжалявам, но вероятно трябва да изпитваш вина.

Наистина, омаловажавам тези чувства пред Ейприл, която е разбираемо обсебена от тежкото емоционално (както и потенциално правно и финансово) състояние на Роуми и споделя с мен такива подробности, каквито си споделят само близки приятелки. Правя всичко възможно да й съчувствам, но веднъж, когато двете се срещнахме на обяд в едно малко бистро в Уестуд, се улових, че губя търпение, когато секунди след като ни поднесоха обяда, тя подхваща с възмущение:

— Валъри Андерсън все още отказва да говори с Роуми.

Аз гледам към салатата си, докато я поливам със сос от синьо сирене, което, осъзнавам, проваля цялата идея да си поръчам салата, а най-вече — да си поръчам соса отделно.

Ейприл продължава с по-възбуден тон:

— Роуми ходила в болницата и занесла рисунки, направени от Грейсън. Освен това изпратила на Валъри няколко имейла и оставила две съобщения.

— И?

— И нищо в отговор. Пълно ледено мълчание.

— Хм — смънквам и набождам едно крутонче с вилицата си.

Тя поема залък от салатата си, поръсена с балсамов оцет без мазнина, после го прокарва с щедра глътка шардоне. Ейприл си пада по течните обеди — салатата се нарежда след тях.

— Не смяташ ли това за грубо? — завършва тя.

— Грубо? — повтарям, вдигайки поглед към нея.

— Да. Грубо — подчертава тя.

Подбирайки внимателно думите си, отговарям:

— Не знам. Сигурно е така… Но… в същото време…

Ейприл разсеяно прехвърля дългата си конска опашка от едното на другото рамо. Винаги съм си мислела, че външният й вид не отговаря на нейната индивидуалност. Кестенявата къдрава коса, в комбинация с луничките по лицето, вирнатия нос и спортната й фигура говорят по-скоро за спокоен тип жена, обичаща да прекарва времето си навън — бивша състезателка по хокей на трева, станала впоследствие обикновена футболна майка. В действителност обаче тя е изключително нерешителна и е домошарка — представата й за лагеруване е четири или (по-скоро) петзвезден хотел, а карането на ски — кожени палта и фондю.

— В същото време какво? — подканва ме тя да изрека с думи онова, което оставих да се подразбира.

— Ами синът й е в болница — отговарям без заобикалки.

— Знам — поглежда ме Ейприл с празен поглед.

— Ами тогава? — правя жест, който се тълкува като Ами тогава, какво имаш предвид?

— Добре. Не казвам, че Валъри трябва да стане дупе и гащи с Роуми или нещо такова… но няма да й се счупи ръката, ако вдигне телефона да й се обади.

— Предполагам, че е редно или поне любезно да го направи — казвам с неохота. — Но тя едва ли мисли особено много за Роуми. А и ние едва ли знаем какво точно преживява жената.

Ейприл извърта очи нагоре.

— Всички сме имали болни деца. Всички сме били в Спешното. Всички знаем какво е да си изплашена.

— Недей така — възразявам ужасена. — Нейното дете е в болница вече дни наред. Изгарянията по лицето му са от трета степен. Дясната му ръка, ръката, с която пише и хвърля топка, е сериозно увредена. Момчето вече претърпя една операция, а предстоят и други. И вероятно въпреки това ще има проблеми с раздвижването. Както и белези. До края на живота си.

За малко да спра дотук, но не мога да не добавя „бележка под линия“.

— Знаеш ли какво е положението? Позната ли ти е този вид тревога? Наистина?

Ейприл най-накрая добива смутен вид.

— Нима ще му останат белези за цял живот?

— Разбира се.

— Не знаех.

— Я стига, та той е получил изгаряния. Какво си мислиш?

— Не смятах, че са чак толкова сериозни. Изгарянията. Ти не ми каза.

— Малко или повече ти казах — отвърнах, мислейки си, че неведнъж съм давала на Ейприл мъглява информация за много неща.

— Но аз съм чувала, че Ник може да прави кожни присадки, които са… незабележими. Напоследък кожните операции след изгаряния са много усъвършенствани.

— Не и чак толкова усъвършенствани… Всъщност, да, с годините бяха постигнати забележителни успехи… и да, сигурна съм, че си го чула да говори за своята велика хирургическа дейност, включваща безшевни присадки… И все пак. Колкото и да е способен Ник, не е чак толкова способен. А кожата на момченцето на места е силно изгоряла. Изгоряла напълно. Просто я няма.

Прехапвам си езика от съпоставянето на този случай с падането на Оливия от предната веранда миналата година, когато нащърби едно от млечните си зъбчета, докарвайки Ейприл до сълзи в продължение на седмици, задето всички снимки на детето щели да бъдат съсипани, преди да поникнат постоянните й зъби, и до втръсване влизаше в Google, където се натъкваше на сиви, обезцветени мъртви зъби. Бърза козметична намеса, що се отнася до наранявания.

— Не знаех — повтаря тя.

— Е, сега вече знаеш — казвам тихо, предпазливо. — И можеш да предадеш това на Роуми и да й кажеш, че вероятно тази жена има нужда от време за себе си… И, божичко, на всичкото отгоре е самотна майка. Можеш ли да си представиш как би издържала в критичен момент без мъжа си?

— Не, не мога.

Тя свива устни и поглежда настрани, през прозореца до масата ни, как една жена в напреднала бременност върви по тротоара. Проследявам погледа й и ме пронизва завист, каквато винаги ме обзема, когато видя жена, която скоро ще роди.

След това се обръщам отново към нея и казвам:

— Струва ми се, че не бива да съдим тази жена, при положение че не сме на нейно място. Не бива и да я хулим…

— Добре, добре. Разбрах те.

Усмихвам се насила.

— Не се сърдиш, нали?

— Не, разбира се — отговаря Ейприл и попива устните си с бялата платнена салфетка.

Аз отпивам глътка кафе, поглеждайки приятелката си, и се питам дали й вярвам.