Емили Гифин
Въпросите на сърцето (19)

Глава 18
Валъри

Валъри наблюдава внимателно как Чарли оцветява вътрешността на очертанията на тиквения фенер, като използва първо оранжевия молив за тиквата, а после зеления за дръжката й, нанасяйки старателно правилни щрихи. Това е скучно занимание за дете на неговата възраст, тъй като не изисква никакво творчество, но Чарли изглежда разбира, че е полезно за ръката му, и гледа сериозно на задачата, поставена му от трудовия терапевт.

Тя го повиква по име, докато той рисува черна котка на фона, подчертавайки всеки косъм от мустака с други щрихи. Той не й обръща внимание и разглежда рисунката си от няколко различни ъгъла, като мести хартията вместо ръката си.

Тя отново го повиква по име само за да го попита какво иска за обяд. Най-накрая Чарли вдига поглед, без да каже нищо, и това я кара да гадае в какво настроение е той. Минали са няколко дни от операцията и макар да е свикнала с маската на лицето му, Валъри все още се затруднява да определи какво мисли детето, защото тя скрива изражението му.

— Аз не съм Чарли — отговаря той след малко с нисък, дрезгав, театрален глас.

— А кой си, тогава? — пита тя, поддържайки играта.

— Аз съм императорски щурмовак — отговаря той злокобно и гласът му прозвучава много повече като на възрастен, отколкото като на шестгодишно хлапе.

Валъри се усмихва. Тя мълчаливо включва отговора му в списъка с етапите на възстановяването му: първата твърда храна, първото му ходене из коридорите, първата му шега за негова сметка.

— Дори не ми трябва костюм за Хелоуин — заявява той, когато в стаята влиза Ник.

Валъри чувства, че лицето й светва и е сигурна, че лицето на Чарли — също. Няма значение, че и двамата знаят защо е дошъл — да провери присадката и да изтегли със спринцовка насъбралата се течност. Процедурата е по-малко болезнена, отколкото изглежда, както поради морфина, който Чарли получава венозно, така и защото нервите още не са се закрепили за присадката. И въпреки това усещането не е приятно. Ник обаче успява да разсее и двамата, сякаш процедурата е второстепенна част от посещението му.

— И защо, приятел? — пита го Ник. — Защо не ти е нужен костюм?

— Щото вече нося маска — отговаря Чарли отново с високо сопрано.

Ник се изкикотва и казва:

— В това отношение си прав.

— Мога да бъда или щурмовак, или мумия.

— На твое място бих избрал да съм щурмовак — казва Ник, — а пък аз ще съм Дарт Вейдър.

Не можеш да се криеш вечно, Люк, спомня си Валъри. И после: Аз съм баща ти. Единствените реплики от „Междузвездни войни“, които знае наизуст, освен Нека силата бъде с теб.

— А имаш ли костюм на Дарт Вейдър? — пита го Чарли и пъха пръсти под маската си, за да почеше линията на косата си.

— Не. Но съм сигурен, че мога да намеря… Или можем просто да се престорим, че сме с него — и Ник повдига въображаемо оръжие.

— Да, можем.

Валъри усеща по лицето й да избива руменина, докато наблюдава как Ник и Чарли се усмихват един на друг. В този момент гласът на Чарли става искрен, когато пита:

— Ти ще дойдеш ли на празненството?

Той има предвид празненството по случай Хелоуин във възстановителния център на долния етаж. Всички пациенти и семействата им са поканени да присъстват. Разбира се, тя и Чарли възнамеряват да отидат, заедно с Розмари и Джейсън.

— О, скъпи. Ник има две деца… Сигурна съм, че ще ги развежда по къщите, за да искат бонбони — бързо се намесва Валъри и разопакова костюма на Спайдърмен, който предния ден Джейсън е взел от „Таргет“ — единственият, отговарящ на двете изисквания на Валъри: да не вдъхва ужас и да е с маска, която да прикрива маската на Чарли.

— Ще дойда — отговаря Ник. — В колко часа започва?

— В четири — отговаря тя с неохота, хвърляйки му поглед, с който се надява да изрази благодарността си, но също така и да даде да се разбере, че това надвишава задълженията му като техен хирург.

И се обръща към него с тих глас:

— Наистина, Ник. Не е нужно да…

— Ще дойда — повтаря Ник и прокарва ръка върху новите руси косъмчета, започнали да поникват по бръснатата розова глава на Чарли.

Тя си представя как съпругата и децата на Ник го чакат у дома и чувства, че трябва още веднъж да възрази. Но вместо това се наслаждава на топлината в гърдите си, която бавно се разлива навсякъде.

— Това наистина е много мило от твоя страна — казва накрая и нищо повече.

Късно същия следобед, докато Чарли спи, Валъри започва да премисля дали да приеме спонтанното обещание на Ник за Хелоуин и изведнъж й се приисква да го избави от този ангажимент. Трудностите през годините й бяха дали да разбере, че Хелоуин се прави от двама родители и изисква единият да остава вкъщи и да раздава бонбони, а другият да съпровожда децата от врата на врата, така че е сигурна, че има огромна вероятност съпругата на Ник да възрази срещу решението му да присъства на болничното празненство. Затова иска да му спести тази битова разправия и неприятната размяна на реплики, която ще последва, в случай че той изгуби спора. И по-важното, мисълта за неспазено обещание или какъвто и да е повод за разочарование в живота на Чарли, е прекалено тежка за нея, за да я понесе и решава да поеме инициативата — стратегия, която познава много добре. Смята да изчака следващата визитация на Ник, за да говори с него, но у нея започва да надделява желанието да уреди въпроса, преди да е променила намерението си. Изважда бързо блекберито от чантата си и визитката на Ник от портфейла и след като потиска обзелата я необяснима нервност, набира телефонния му номер и чака той да се обади.

След третото позвъняване чува резкия му, нетърпелив глас, сякаш са му прекъснали много важна работа. Което вероятно е точно така.

Валъри се поколебава — изведнъж съжалява за постъпката си, чувствайки, че влошава нещата, че няма право да му звъни на личния телефон, въпреки че той й е дал номера си.

— Здравей, Ник — заговаря тя. — Валъри се обажда.

— О! Здрасти, Валъри — гласът му си възвръща познатия приятелски тон. — Всичко наред ли е?

— О, да. Всичко е наред — отговаря тя, чувайки шум при него, който като че ли не е от болницата. — Удобно ли е?

— Да. Какво има?

— Ами аз… просто исках да говорим за утрешното празненство по случай Хелоуин — запелтечва тя.

— Какво за него?

— Виж. Беше много мило да кажеш, че ще дойдеш… Но…

— Но какво?

— Ами все пак е празник.

— И?

— Сигурна съм, че ще трябва да си някъде другаде… При семейството си. С децата си… и затова няма да се чувствам удобно…

— А ще се почувстваш ли по-удобно, ако ти кажа, че по график утре съм на работа? — пита той. — Така че, ако не искаш да се обадиш на шефа на „Личен състав“ и да му кажеш, че според теб трябва да си взема почивен ден…

— Ама ти наистина ли си на работа утре? — изненадва се тя и започва да крачи напред-назад в коридора пред стаята на Чарли, изпълнена със спонтанно облекчение и с чувството, че е постъпила глупаво като е направила толкова голям въпрос за празненството, чудейки се как тъй не й дойде наум, че той може наистина да е на работа този ден. Че решението му да присъства на празненството може да не е имало нищо общо с тях.

— Вал — продължава той, наричайки я за първи път с умаленото й име, факт, който не й убягва, факт, който не може да не й хареса. — Освен това искам да присъствам. Разбра ли?

Топлината отново се връща в гърдите й.

— Разбрах — отговаря тя.

— А сега, извини ме, но в момента купувам костюм на Дарт Вейдър.

— Хубаво — тя се чувства някак глупаво, по лицето й се разлива неконтролируема усмивка, когато затваря телефона, полагайки усилия да не признае пред себе си действителната причина за обаждането си.