Емили Гифин
Въпросите на сърцето (6)

Глава 5
Теса

В събота следобед Ник, Руби, Франк и аз избираме костюми за Хелоуин в „Таргет“ — представата ни за приятно семейно прекарване, — когато изведнъж осъзнавам, че съвсем съм заприличала на майка си. Разбира се, не за първи път смутено се улавям в „Барбизъм“, както брат ми нарича такива случаи. Например наясно съм, че звуча като нея всеки път, когато предупреждавам Руби, че „стъпва по тънък лед“ или че „само скучните хора скучаят“. И забелязвам приликата си с нея, когато купувам неща, които в действителност не са ми нужни — било то някоя дреха или кашон с шест пакета японски спагети — само защото са на разпродажба. Както и когато съдя някого, че е забравил да благодари писмено, че шофира с индивидуална регистрационна табела или че, пази боже, дъвче прекалено енергично дъвка на публично място.

Но когато заставам на пътеката с костюмите в „Таргет“ и казвам на Руби, че костюмът на Шарпей от „Училищен мюзикъл“^[1], състоящ се от горнище, украсено със скъпоценни камъни, стигащо до пъпа, с гол гръб и презрамки, които се връзват на врата, и тесни панталони от златно ламе, не е за нея, съм сигурна, че съм навлязла много навътре в терена на Барб. Не толкова поради свързващата ни женска чувствителност, а защото обещах на дъщеря си, че тази година може сама да си избере костюма. Че може да бъде „каквато си поиска“ — абсолютно същото, което майка ми ми казваше, когато бях малка, а после и когато станах млада жена. Докато онова, което тя всъщност имаше предвид неведнъж, и очевидно онова, което аз имах предвид в този момент, беше: „Бъди каквато си поискаш, стига да одобря избора ти.“

Сърцето ми се свива при спомена за всички разговори с майка ми миналата година, когато й заявих, че напускам работата си като преподавателка в колежа в Уелзли. Знаех, че ще има (много) какво да каже по този повод, тъй като бях свикнала да ми дава непоискани съвети. В действителност ние с брат ми доста се шегуваме с нейните посещения и с честотата на изреченията й, започващи с „Ако ми разрешиш едно предложение“, с което просто любезно си проправя път, за да ни каже колко погрешно подхождаме към всяко нещо. Ако ми разрешиш едно предложение: не е лошо да приготвяш дрехите на Руби от предната вечер — това ще предотврати много спорове на сутринта. Или: Ако ми разрешиш едно предложение: трябва да определиш специално място за всички писма и документи, които получавате. Установих, че това много намалява безпорядъка. Или: Ако ми разрешиш едно предложение: опитай се да се отпуснеш и да си създадеш спокойно обкръжение, докато кърмиш бебето. Според мен Франки усеща напрежението ти.

Да, мамо, той със сигурност усеща напрежението ми. Както и всички останали в къщата. И целият свят. Именно затова напускам работа.

Това обяснение, разбира се, не я задоволи. Напротив, то породи у нея още много други „предложения“. Като: Не го прави! Ще съжаляваш. Бракът ти ще пострада. И продължи да цитира Бети Фридан^[2] и Аликс Кейтс Шулман^[3], която пък предлага на жените вместо да напускат работата си, просто да отказват да вършат 70 процента от домакинските задължения.

— Направо не разбирам как може да изоставяш мечтите си — отбеляза тя със страстта, която напомняше дните, когато тя излизаше на феминистки протести с изгаряне на сутиени по времето на хипитата. — И всичко, за което хвърли толкова труд. За да седиш вкъщи по пуловер, да сгъваш дрехи и да печеш меса в тесто на фурна.

— Не е за това — възразих, чудейки се как е възможно да ме вижда през телефонните линии как стоя до печката и правя макарони с бекон и черни трюфели, поръсени със сирене, по рецепта, която току-що бях изрязала от списание. — Просто искам да прекарвам повече време с Руби и Франк.

— Знам, мила, знам, че вярваш в това. Но накрая ще пожертваш душата си.

— О, мо-о-оля те, мамо — казвам и извъртам очи, — не драматизирай толкова.

Тя обаче продължава, все тъй припряно.

— И преди да си се усетила, децата ще тръгнат на училище. А ти ще ги чакаш вкъщи да се приберат, за да ги обсипеш с въпроси как е минал техният ден и да живееш своя живот чрез тях. И ще поглеждаш назад и ще съжаляваш за решението си.

— Откъде знаеш как ще се чувствам? — питам възмутена, както правех в гимназията, когато тя се опитваше, по своите думи, да повиши съзнанието ми. Както стана, когато пожелах да стана мажоретка и тя ме смъмри пред всички мои приятелки мажоретки, че трябвало да се включа „в истински отбор“, а не „да подскачам за банда момчета“.

— Защото те познавам… Знам, че това няма да ти е достатъчно. Нито за Ник. Не забравяй — Ник се влюби в младата жена, която следваше мечтите си. Сърцето си. Ти обичаш работата си.

— Но повече обичам семейството си, мамо.

— Те не се изключват взаимно.

— Понякога се изключват — възразявам и се сещам как веднъж, като се прибрах, заварих бавачката да вика от радост при първите самостоятелни стъпки на Руби. И безброй други неща, които бях пропуснала — както неповторими, така и по-обикновени моменти.

— Какво казва Ник? — по гласа й долавям, че това е капан, тест без верен отговор.

— Подкрепя решението ми.

— Е, не съм изненадана. — Тонът й е язвителен, точно толкова, че да ме накара да се запитам за стотен път какво има против съпруга ми — или може би против всички мъже, освен брат ми.

— Как да разбирам това? — предизвиквам я, знаейки, че тя гледа на решението ми както гледа на всичко — през лещите на собствения си развод и омразата си към кръшкащия ми баща.

— Ами да речем, че отчасти смятам за голямо благородство от страна на Ник, че те подкрепя — започва тя, превключвайки на спокойния си, поучителен тон, само една степен по-малко дразнещ от резкия й тон. — Той иска да си щастлива… и си мисли, че това ще те направи щастлива. Освен това той поставя като приоритет времето пред допълнителния доход, което може да се определи като разумно нещо…

Потапям дървена лъжица във врящия сос със сирене и го опитвам. Съвършен, помислям си, докато я слушам да нарежда.

— Но мечтите на Ник не са поставени на заден план. И с течение на времето това може да изгради стена между вас. Той ще живее този стимулиращ, интересен, смислен, удовлетворяващ, бликащ от енергия живот напълно отделно от теб, Руби и Франк. Междувременно цялата неблагодарна работа, всички битови подробности ще останат за тебе…

— Аз пак си имам свой живот, мамо. Пак имам интереси и приятели… и повече време, за да развивам и двете… А и винаги мога отново да взема един-два класа като хоноруван преподавател, ако това толкова започне да ми липсва.

— Няма да е същото. Ще бъде работа, а не професия. Развлечение, а не страст… и след време Ник може да загуби уважение към теб. И по-лошо, ти самата може да загубиш уважение към себе си.

Поемам си дълбоко въздух и се приготвям да чуя онова, което със сигурност знам, че ще последва.

И наистина, тя завършва с тежък, горчив намек:

— И тогава… именно тогава бракът ти ще стане податлив.

— Податлив на какво? — питам, правейки се, че не разбирам.

— На кризата на средната възраст — отговаря тя. — На клаксоните на лъскавите червени спортни коли и на едрогърдестите жени, които имат дори по-големи мечти.

— Аз не харесвам червените коли, нито големите гърди — прихвам на цветистия начин на изразяване на майка ми.

— Имах предвид Ник — уточнява тя.

— Разбрах — едва устоях да не изтъкна противоречивостта на аргумента й — факта, че татко започна да кръшка, след като тя започна свой бизнес като дизайнер по вътрешно обзавеждане. Между другото, преобзавеждането й на една къща от червеникавокафяв камък в Мъри Хил се беше появило на страниците на „Ел декор“ в седмицата, когато тя разкри последната любовна афера на баща ми, спипвайки го с неработеща жена, без определени мечти, освен мечтата й да усъвършенства изкуството на развлечението. Баща ми и до ден-днешен е с нея. Името й е Даян. Дейвид и Даян (и техните кучета Доти и Далайла). Монограмите „Д“ могат да се видят навсякъде у тях — образец на блаженството на втория брак, в който двамата заедно самодоволно са се отдали на хедонизъм^[4], въргаляйки се в плодовете на нейния попечителски фонд и неговата пенсия от престижната адвокатска фирма, в която бе работил повече от трийсет години.

Но се въздържах да й кажа, че работата не е сигурна застрахователна полица, както защото не исках да нараня чувствата й, така и защото не исках да си помисли, че изпитвам нещо друго, освен най-голямо уважение към нея. Тя може и да не беше приела развода с достойнство (като в деня, когато разбра за Даян и метна бухалка по открития мерцедес на баща ми), но поне се постара, доколкото можеше. И въпреки всички спънки в живота й, винаги успяваше да изплува с вдигната глава, силна, и въпреки всичко — истински щастлива. От отглеждането на брат ми и мен до краткотрайната й, но интензивна борба с рака на гърдата (която тя като по чудо бе успяла да скрие от нас, докато бяхме в началното училище, като ни залъгваше, че си бръснела главата поради непоносимата гореща вълна в Ню Йорк), до започнатата й от нищото кариера, Барби беше една издръжлива, красива „мацка“ и аз винаги съм се гордеела, че имам такава майка, въпреки че много обичаше да командва.

Затова просто настоях на своето:

— Мамо, чуй ме. Знам, че си добър човек. Но това е правилният избор за нас. За нашето семейство.

— Добре, добре омекна тя. — Дано да греша, Теса. Искрено се надявам да греша.

Сега си мисля за този разговор и за обета си да поддържам избора на Руби, дори да не го одобрявам. Но докато разглеждам снимката на Шарпей, задържайки поглед върху червеното червило, високите токчета и предизвикателната поза, изоставям решението си и се опитвам да направя изключение със заканата си „никакво облекло на лека жена“ и да променя решението на дъщеря си. Само този път.

— Руби, струва ми се, че този костюм е… за по-зряла жена — подмятам небрежно, стараейки се да не секвам желанието й.

Руби обаче поклаща решително глава.

— Не, не е!

Хващайки се за сламка, опитвам пак.

— Направо ще замръзнеш в този костюм, докато раздаваш бонбони.

— Аз съм с гореща кръв — заявява тя, явно разбирайки погрешно урока по биология, който баща й й е изнесъл сутринта.

В същото време наблюдавам друга двойка майка и дъщеря, облечени в еднакви виолетово-червени велурени анцузи, които с радост се спират на един безобиден костюм на Дороти^[5]. После майката се усмихва самодоволно, сякаш да ми покаже как се прави, и изрича с глас, в който се долавя намек, явно предназначен за Руби:

— Виж този очарователен костюм на Снежанка. Много ще отива на малко момиче с тъмна коса.

Аз се включвам в нейната игра, за да й покажа, че такива повърхностни номера никога няма да минат при нас:

— Ами да! Руби, твоята коса е тъмна. Няма ли да ти хареса да бъдеш Снежанка? И ще държиш лъскава червена ябълка.

— Не, не искам да съм Снежанка. А и не обичам ябълки — сопва се Руби с каменно лице.

Другата майка закачливо свива рамене към мен и ми хвърля изкуствена усмивка, сякаш да каже: Аз опитах. Но уменията ми като майка на годината се простират дотук!

И аз й се усмихвам фалшиво, въздържайки се да й кажа какво мисля в действителност: че е неразумен кармичен ход от нейна страна да се мотае тук с чувство за превъзходство пред другите майки. Защото преди да се усети, малкият й ангел ще стане татуирана тийнейджърка, която ще крие цигари с марихуана в марковата си чантичка и ще раздава свирки на кого ли не на задната седалка на беемвето си.

След секунди, докато двете продължават по приказната си пътечка, Ник се появява иззад ъгъл, носейки Франк с едната си ръка и костюм на Елмо^[6] — в другата, доказвайки за пореден път, че поне у нас момчетата са по-лесни. Очите на Руби светват, когато вижда баща си, и тя, без да губи време, ме „разжалва“ с възможно най-висок глас:

— Мама каза, че мога да си избера каквото си поискам за Хелоуин, а сега не ми разрешава да бъда Шарпей.

Ник повдига вежди.

— Мама не би нарушила обещанието си току-така, нали?

— Да, ама го наруши — настоява Руби и издава напред долната си устна. — Току-що.

Ник ме поглежда и аз с неохота потвърждавам с глава.

— Виж сам — промърморвам, като посочвам ефектната снимка и тайничко изпитвам задоволство, когато прочитам мислите му. От една страна, знам, че основният му инстинкт е да угоди на дъщеря си, да я направи щастлива буквално на всяка цена. От друга, той проявява прекомерна закрила и дълбоко в себе си предпочита малкото му момиченце да не се разкарва из квартала с вид на невръстна проститутка.

Изпълнена с надежда, наблюдавам как Ник кляка пред Руби и й прави възможно най-меката забележка.

— Мисля, че този костюм е за малко… по-възрастни, Руби. Може би догодина?

Руби поклаща глава.

— Не е за много възрастни, тате. Той е моят размер — не отстъпва тя и посочва 4Т на етикета.

При този пръв знак на съпротива Ник става и се предава, стрелвайки ме с безпомощен поглед.

— Е, в такъв случай — обръща се той към Руби, — изглежда, че спорът е между теб и мама.

Отново се замислям за майка си и се опитвам да си представя какво би казала тя на Руби, но и по-важното, какво би казала за бащинското „карай да върви“ от страна на Ник. За битовите подробности ще отговаряш ти, отеква гласът й в ушите ми. Тогава въздъхвам тежко, както правят всички майки, и казвам:

— Обещанието си е обещание. Да бъде Шарпей!

— Ура! — извиква Руби и се втурва към касата.

— Ура! — повтаря като ехо Франк, докато той и Ник я последват.

— Но без червило — добавям, говорейки вече на себе си, както прави майка ми. — И ще си облечеш поло, малка госпожице. Независимо дали ти харесва, или не!

 

 

По-късно вечерта, след като децата най-накрая са си легнали, поглеждам календара и установявам, че утре е денят, в който Руби трябва да е „специална помощничка“ в предучилищната група. За Руби това е фантастична новина, защото задачата на „специалната помощничка“ е да нахрани златната рибка в класната стая, да избере книжка за прочит в часа за разказване и да бъде първа на опашката за детската площадка. За жалост това значи също, че аз трябва да осигуря здравословна, но и вкусна закуска за шестнайсет деца, в която да няма фъстъчени продукти или ядки поради смъртоносна алергия в групата. А това изключва всичко, което може да ми се намира под ръка.

— По дяволите! — измърморвам, чудейки се как не видях по-рано подчертаното само преди две седмици в неоновооранжево „специална помощничка“.

— Какво искаш, „Напа“ или „Рона“^[7] — пита ме Ник, държейки бутилка във всяка ръка.

Посочвам френското и издавам още един звук на раздразнение към календара, а Ник връща калифорнийското обратно на рафта за вино и почва да рови в чекмеджето за тирбушон.

— Какво има? — пита той.

— Утре е ред на Руби да бъде „специална помощничка“… В забавачката.

— Е, и?

— Ами ние трябва да носим закуски — отговарям, употребявайки ние, въпреки че тази задача се отнася изцяло до моето царство — беше така дори когато работех. За съжаление вече не мога да се извинявам с работата си — тогава винаги чувствах, че тя донякъде намаляваше очакванията към мен.

— И какъв е проблемът? — пита той, напълно неосведомено.

— Шкафовете ни са празни — отговарям.

— О, я стига — казва той равнодушно. — Сигурен съм, че все нещо ще се намери.

— Наистина нямаме нищо — настоявам аз и си мисля за обяда и вечерята, които скалъпих от останалата от миналата седмица храна, която изхвърлих днес.

Той изважда тапата на бутилката, налива в две чаши, после отива до килера.

— Аха! — възкликва и изважда неотворена опаковка „Орео“ — един от многото мои малки грехове.

— „Орео“ ли? — питам, усмихвайки се.

— Да. „Орео“. Нали знаеш — бисквитки и мляко. Традиционни.

Поклащам глава, мислейки за ободряващата свобода да си мъж, баща. За свободата да смяташ, че тези бисквитки биха могли да бъдат занесени в което и да е училище като лека закуска, камо ли като закуска в забавачка.

— Не става по толкова много причини — подмятам развеселена. — Нали си доктор? Това не е ли все едно дъщерята на пастора да прави секс? Или детето на обущаря да ходи босо в града?

— Ти наистина ли казваш „обущар“? — разсмива се Ник и добавя. — Я стига. Децата обичат бисквитките „Орео“. Освен това аналогията ти е неуместна — аз не съм зъболекар, а пластичен хирург.

— Добре. „Орео“ отпадат.

— Защо?

— Първо, защото съм сигурна, че съдържат фъстъчени продукти — отговарям, докато чета съставките. — Второ, съдържат много захар. Трето, не са домашно приготвени. И не изглеждат домашно приготвени… Представяш ли си какво ще приказват зад гърба ми другите майки, ако занеса бисквитки „Орео“?

Ник ми подава чашата, а аз продължавам тирадата си.

— Напълно ще ме избягват до края на годината. И през следващите години. Ще е все едно да отида там, да запаля цигара и да хвърля бомба с верижна реакция. „Супер! Тия «Орео» са страшно яки“… Бутонът за отговор ще бъде постоянно в режим на обиди и клюки.

Ник се ухилва леко и казва:

— Толкова ли е осъдително отношението на тия майки?

— На някои, да. И то повече, отколкото можеш да си представиш.

— Какво те е грижа?

Свивам рамене с мисълта, че тъкмо в това е основният въпрос. Не искам да ме е грижа за незначителни неща от този род. Не искам да ме е грижа какво мислят другите хора, но ме е грижа. Особено напоследък.

Сякаш тъкмо навреме телефонът иззвънява и виждам, че ме търси приятелката ми Ейприл. Тя е втората ми най-добра приятелка след Кейт и определено най-добрата ми приятелка майка, въпреки че през повечето време ме кара да се чувствам неадекватна. Не го прави нарочно, просто е адски съвършена. Къщата й е подредена, децата й са добре възпитани и добре облечени, албумите й със снимки и изрезки от вестници са в нужния порядък и пълни с прелестни черно-бели фотографии (нейни, естествено). Тя върши всичко както трябва, най-вече що се отнася до децата й — от храната им до намирането на най-добрите частни училища (както и изискването й за най-добрия учител в съответното училище). Проучила е всичко и честно споделя всякаква информация с мен и с който би я изслушал, особено ако опира до важните неща. Бутилка вода съдържа превишени нива на олово? Съмнителен мъж кара бял ван в квартала? Ново изследване свързва ваксини с аутизъм? Тя ще е първата, която ще ви даде последните сведения. За мое съжаление дъщеря й Оливия е с една година по-голяма от Руби и сега ходи на забавачка в друго училище („Лонгмиър Кънтри Дей“, което, разбира се, е най-доброто в града), иначе тя щеше да ми напомни за задълженията ми относно закуските.

— Ейприл е — казвам на Ник. — Да я питаме за „Орео“?

Той извърта очи нагоре, докато аз вдигам телефона и казвам „здравей“.

Ейприл мигом се впуска в извиненията, че звъни толкова късно, с които почти всеки път започва разговора си. Обикновено тя започва със „Знам, часът наистина е неудобен“, което е интересно, защото никога не съм забелязвала или чувала да говори, че у тях настава пълен хаос с лягането вечер, къпането или храненето — изтощителните ритуали, които издават недотам съвършените майки. Поне е научила децата си да не хленчат и да не я прекъсват, когато говори по телефона. В действителност Оливия е единственото дете, което съм чувала да употребява думата пардон.

— Знаеш, че нямаме „полицейски час“ за обажданията — казвам (имайки предвид, че тя винаги изключва телефона си в осем часа, а сега е осем без пет). После, преди да й позволя да продължи, додавам: — Имам един бърз въпрос към теб. Денят за раздаване на закуски на Руби е утре. В килера имам само бисквитки „Орео“. Смяташ ли, че ще свършат работа?

Включвам високоговорителя на телефона, но от другата страна настъпва пълно мълчание.

— Ейприл — питам с усмивка, — там ли си?

На което тя отговаря:

— „Орео“ ли, Тес? Ти шегуваш ли се?

— Аз, не… Но Ник, да — отговарям.

Тя ахва, сякаш съм й доверила, че Ник ми е нанесъл ляво кроше в окото по време на разправия, после пита разтревожено:

— Теса, включила ли си високоговорителя?

— Да — признавам, знаейки, че тя ще ме убие за това по-късно.

— А… Ник… той там ли е? — прошепва тя.

— Да, тук е — засмивам се още по-широко.

— Ей, здрасти, Ейприл — подвиква Ник и отново извърта очи нагоре.

Ник харесва Ейприл, но не разбира защо сме толкова близки, смята я за невротичка и прекалено напрегната — и двете диагнози са неоспорими. Аз обаче съм му обяснила, че тя живее на същата улица и има деца на същата възраст (синът й Хенри е с шест месеца по-голям от Франк) и това е достатъчно, за да се сближим. Въпреки че в интерес на истината според мен приятелството ни е по-дълбоко от обстоятелствата или удобството. Първо, тя е от онези приятелки, които биха направили абсолютно всичко за теб — при това не предлага услуга с празни думи, напротив, направо поема инициативата и я изпълнява. Ще ти донесе супа, когато си болна. Ще ти даде дреха назаем, ако нямаш подходяща за даден случай и си забравила да си купиш. Ще остане да наглежда децата ти при нужда. Второ, тя е човек, който планира и постоянно ни измисля разни забавления, било то с децата, с приятелски семейства или просто за нас двете. И накрая, не се двоуми да изпие чаша вино — или две-три — и тогава става забавно пряма и непочтителна. Това е изненадващ обрат на поведението на една иначе напълно дисциплинирана личност, която винаги допринася за приятното прекарване на времето. Сега обаче тя е напълно делова — услужливата, искрена перфекционистка, която обичам, понякога напук на нея.

— Добре измислено — казва тя с покровителствен тон, за който според мен едва ли си дава сметка. — Но съм сигурна, че можем да измислим нещо по-добро.

Представям си как източените й, загорели от тенис корта ръце и крака не спират да се движат в кухнята.

— О! Сетих се… Току-що направих най-вкусничките морковени кексчета. Те ще са много подходящи.

Ник трепва — той мрази прилагателни за храна като „вкуснички“ и „апетитни“, особено пък съчетанието „сочни и хрупкави“.

— Хм. Да, ама едва ли ще ми остане време да направя такива кексчета — казвам.

— Те са толкова лесни, Теса. Нищо работа.

За Ейприл всичко е лесно. Миналата година има дързостта да нарече телешки стек „Уелингтън“^[8] — „нищо работа“, когато й казах, че трябва да се проявя с нещо за коледната вечеря. В крайна сметка се стигна дотам, че поръчах отвън цялата вечеря, а после, когато свекърва ми ме попита как съм направила соса, направо онемях — аз не знаех как се прави какъвто и да било сос, камо ли този на масата.

— Все пак май ще се наложи да мина с нещо купешко — казах и изключих високоговорителя, за да пощадя Ник от по-нататъшния разговор.

— Хм. Добре де, винаги можеш да разчиташ на плодови шишчета — продължава тя и започва да ми обяснява, че щели да ми трябват само малки пластмасови бъркалки от магазина за празненства, на които да нанижа гроздови зърна, ягоди, парчета ананас и пъпеш. — После вземаш няколко торбички с пуканки… на „Пайрътс Бути“ са много вкусни… макар че в последния доклад за потребителите пуканките се нареждат на първо място сред храните, носещи опасност от задавяне, наред с гроздето, хотдога, стафидите, дъвките и бонбоните… Затова май идеята не е много добра… Задавянето винаги ме е плашело. Както и удавянето. И Божичко… дано не е много сериозно, но аз… затова ти се обаждам…

— Да ме предупредиш за риска от задавяне ли? — питам, знаейки, че това не е изключено.

— Не… Ник не ти ли е казал? — пита тя, отново шепнешком.

— Вече не си на високоговорител. Какво да ми е казал?

— За злополуката?

— Каква злополука?

При думата „злополука“ Ник ме стрелва с поглед — като че ли и двамата знаем какво ще последва.

— С момченцето от класа на Грейсън Крофт… Чарли Андерсън?

— Е?

— Получил изгаряния в дома на Роуми… от лагерен огън.

Онемявам и мигом ми минава мисълта как някои хора в Уелзли малко или повече сме свързани по някакъв начин: Роуми Крофт е най-близката на Ейприл сред партньорките й по тенис. Синът на Роуми и дъщерята на Ейприл посещават една и съща забавачка в „Лонгмиър Кънтри Дей“, очевидно заедно с пациента на Ник.

И наистина, Ейприл продължава:

— Не го ли лекува Ник? Поне така се говори…

— Да — отговарям, чудейки се, че мелницата за слухове може да се върти толкова ефикасно през уикенда.

— Какво има? — пита ме Ник, гледайки в мен.

Закривам с ръка телефона и му казвам:

— Твоят пациент от петък вечер. Бил в дома на Роуми Крофт, когато се е случило…

— Кой? — пита той, доказвайки за пореден път колко е зле с имената и с всякакъв вид социални контакти. Толкова зле, че понякога като че ли го прави нарочно, почти като въпрос на чест. Особено когато става дума за високопоставени хора като Роуми, която пилее пари за светски официални вечери, участва в почти всяка благотворителна проява в града и е в настоятелството на „Лонгмиър“, където, надявам се, Руби ще постъпи догодина.

Поклащам глава и с вдигнат показалец му давам знак да почака малко.

Междувременно Ейприл ми казва, че Роуми не е на себе си от тревога.

— Как е станало? — питам.

— Не знам… Кълна се, че тя може би изживява синдром на посттравматичния стрес, при който подробностите й се губят.

— Нищо ли не си спомня?

— Нищо… Нищо конкретно, макар че била там заедно с Даниел и е наглеждала внимателно децата… Но в един момент Даниел влязъл вътре да вземе още шоколадови десертчета „Хърши“ ли, солени бисквити ли, маршмелоуси ли, а Роуми останала сама с момчетата… и предполагам, че някои от тях са почнали да се боричкат… и вероятно Чарли се е препънал и е паднал… Тя не си спомня нищо след това, освен че се провикнала към Даниел да се обади на деветстотин и единайсет… Божичко, толкова е ужасно.

— Не е за вярване — смънквам и си представям страховитата, ужасяваща гледка.

— Казвам ти, никога не съм виждала Роуми толкова разстроена. Обикновено тя има железни нерви… за всичко. Но сега… Най-много, разбира се, се тревожи за Чарли, но не по-малко и за Грейсън. Казва, че той заспивал с плач, а после се събуждал от кошмари. Тя щяла да му запише час за детски психиатър, за да може да се справи с всичко.

— Да… Представям си.

— И съвсем между нас да си остане, но Роуми и Даниел са крайно притеснени да не им повдигнат обвинение…

— Мислиш ли, че те ще ги съдят? — питам и си представям каква трагедия ще се разиграе, ако един родител от групата даде под съд друг. И се сетих колко лошо се получи миналата седмица, когато едно момченце от групата на Руби ухапа друго дете.

— Тя — уточнява Ейприл. — Няма баща. Тя е самотна майка… А и никой не я познава добре… Разбира се, аз изпратих имейл до другите майки и учителите, с който ги уведомих какво се е случило… Засега обаче никой не е разговарял с нея… поне доколкото знам… Така че не се знае как ще постъпи тя.

— Ясно — казвам и чувствам как се напрягам по необяснима причина. — Сигурна съм, че в този момент на нея и през ум не й минава подобна мисъл.

— Разбира се, че не — отговаря Ейприл, осъзнавайки, че позицията й може да е неделикатна. Затова добавя: — Е, как е той? Чарли, имам предвид?

— Ъ-ъм… Не знам със сигурност. С Ник не сме обсъждали подробностите… Не знаех, че… има връзка.

— О! А… можеш ли да го попиташ?

— Ъ… да… един момент — поглеждам Ник, който енергично клати глава, очевидно усещайки накъде отива разговорът. Не се изненадвам — по отношение на етиката Ник е безукорен.

И наистина, той прошепва:

— Стига, Тес. Знаеш, че не мога да обсъждам пациентите си по този начин…

— Да й го кажа ли?

— Не знам… Просто й кажи нещо в общи линии… нали разбираш… че още не съм обявил диагнозата на изгарянията. Че е много рано да се каже.

— Диагнозата ли? — питам, разбирайки терминологията, но забравяйки точния й смисъл.

— Дали са втора или трета степен. Дали ще се наложи операция. — Гласът му започва да издава раздразнение.

Кимам, после отивам в дневната, за да не ме чува Ник, и казвам:

— Ей, пак съм аз.

— Какво каза Ник?

— Ами, доколкото разбрах — отговарям, прочиствайки гърлото си, — лицето и едната ръка на момчето са изгорели доста сериозно… но това между нас казано. Нали разбираш, лекарска тайна и от тоя род.

В гласа на Ейприл се долавя леко отбранителен тон, когато ми казва, че разбира.

— Просто се надявам детето да е добре. Много ми е мъчно за всички, които са забъркани в този случай…

— Да-а. Наистина е ужасно. Как бързо се случват трагедиите — казвам, питайки се защо този разговор ме изпълва с противоречиви чувства. Уверявам себе си, че в случая не може да се вземе ничия страна.

— Роуми май ще ходи в болницата утре — продължава Ейприл. — Да занесе кошница с плодове, за да изрази загрижеността си и да се опита да поговори с майката на момчето… Аз пък ще организирам благотворителна вечеря или нещо от сорта. Ще открия подписка в училището. Хората ще поискат да помогнат. Ние сме удивителна общност, толкова сме задружни тук.

— Ти познаваш ли я? Майката на Чарли? — питам, солидаризирайки се по-скоро с нея, отколкото с Роуми, въпреки че не знам защо.

— Не. Видях я само по време на Отворените врати на училището онази вечер — и Ейприл започва да описва външния й вид. — Дребничка на ръст… и хубавка в по-обикновения смисъл. Тъмна права коса… която сякаш само измива и нищо повече. Освен това изглежда млада… толкова млада, че да се чуди човек дали не е родила в тийнейджърска възраст… Въпреки че е възможно да греша напълно. Май че е вдовица, доколкото знам.

— Добре — казвам, уверена, че Ейприл скоро ще проучи всичко.

Тя продължава, сякаш прочела мисълта ми.

— Не искам да се въвличам напълно, но вече съм въвлечена… Нали разбираш, като приятелка на Роуми и като майка в училището… И в известен смисъл като приятелка на теб и на Ник. Исусе, не мога да повярвам колко е малък светът…

— Да-а — отговарям и се връщам в кухнята, за да се подкрепя с още една глътка вино.

— Но както и да е — продължава Ейприл с внезапно по-лек тон. — Имаш ли нужда от помощ за въпросните шишчета? Току-що напазарувах и купата ни с плодове е пълна… Мога веднага да ти донеса малко.

— Благодаря ти. Но ще отиде много труд. Утре сутрин ще купя нещо.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Добре, но да не са „Орео“.

— Няма да са „Орео“ — обещавам и се питам как може да съм се тюхкала толкова много за нещо толкова дребно като закуска на предучилищната група.