Емили Гифин
Въпросите на сърцето (39)

Глава 38
Валъри

Тя понечва да помаха на такси, за да се върне на работа, но после решава да походи пеша, надявайки се студът да вкочани и сърцето й, както всяка останала част от тялото й. Но когато сградата на кантората й се появява пред нея, тя разбира, че тази стратегия не е проработила, ни най-малко дори. Помисля си да влезе вътре, поне само да изключи компютъра си и да си вземе коженото куфарче, където са документите й, необходими за утрешната среща рано сутринта, но мисълта, че ще я видят и положително ще забележат състоянието й, ще разберат по някакъв начин, че сърцето й е разбито, я разколебава. Горката Валъри, ще споделят те помежду си и новината бързо ще се разпространи сред партньорите и сътрудниците. Както изглежда, няма късмет.

Затова се отправя към колата си, паркирана на четвъртия етаж на паркинга, и се вслушва в ехото на ботушите си по циментовия под. Голите пръсти на ръцете й са толкова сковани, че тя с голямо усилие отключва вратата и се пита да не би да са измръзнали. Такъв въпрос щеше да зададе на Ник само преди няколко дни — как разбира човек дали е измръзнал — не защото донякъде е медицинска справка, а защото беше започнала да обсъжда с него всякакви неща, до най-дребните подробности от деня си. И мисълта, че вече никога няма да може да му се обади, било то по някаква важна или маловажна причина, спира дъха й.

Тя потреперва, после се качва в колата си и запалва мотора, гледайки напред в мрачната, пепелява стена, която ту е на фокус, ту е размазана. След малко престава да сдържа сълзите си, очите й се замъгляват, раменете й се разтърсват от леко, сподавено хълцане. По-късно, когато вече е съвсем празна отвътре, тя си поема дълбоко въздух, издухва носа си и изтрива спиралата от очите си. После излиза на заден ход от мястото си и подкарва между колите към изхода, където минава покрай пазача със златни зъби на име Уили, който я изпраща с обичайния си поздрав.

Това е то, мисли си, докато кара до дома на Джейсън, за да вземе Чарли по-рано. Време е да продължа напред.

 

 

Когато обаче се събужда на сутринта, тя се чувства по-зле, много по-зле, сякаш на разочарованието му е била нужна цяла нощ, за да се разрази. Осъзнаването, че Ник си е отишъл, че няма вероятност за в бъдеще или дори друга вечер да са заедно, й причинява повсеместна болка, сякаш я е налегнала настинка. Тя става от леглото, влиза под душа, после продължава да върши всички други неща от всекидневието си, като чувства празнота, по-дълбока, отколкото някога си е представяла, че е възможна в живота й за толкова кратко време. Празнота, за която е сигурна, че никога няма да запълни, дори никога няма да се опита да запълни. Не си струва. Пита се кой глупак е казал, че е по-добре да си обичал и да си изгубил, отколкото изобщо да не си обичал — никога не е изразявала такова несъгласие с нещо.

Но колкото повече се опитва да прогони Ник от съзнанието си, толкова повече чувства липсата му, липсата на всичко у него. Името му, светващо на дисплея на телефона й, гласа, ръцете, усмивката му. Най-много й липсва усещането, че в живота й се е случило нещо специално, че самата тя е била специална.

Единственият лъч надежда, заключава тя, е определянето на точния момент. Защото макар наближаването на Коледа да прави скръбта й по-осезаема, то й дава и спокойствие, и концентрация, когато се залавя да върши съвсем сама обичайните, добре познати неща в стила на Норман Рокуел^[1], които са свързани с най-хубавите спомени от детството й. Завежда Чарли да пее коледни песни в група от църквата на майка й, строи заедно с него къщи от меденки с джинджифил, помага му да пише писма до Дядо Коледа. През цялото време е на тръни, опасявайки се, че Чарли ще я попита за Ник, затова гледа да прави достатъчно чудеса в живота на сина си, за да не почувства той, че нещо му липсва.

Два дни преди Коледа, преди „вечерта на Бъдни вечер“, както я нарича Чарли, Валъри е изпълнена с особено удовлетворение от положените усилия. Когато двамата с Чарли сядат до елхата и отпиват от чашите си с яйчен шейк, впечатлението й е, че единствено тя чувства отсъствието на Ник — че Чарли е доволен. И наистина, в един момент той вдига поглед към нея и обявява, че тяхното коледно дърво е най-хубавото, по-хубаво от това във фоайето на училището му, дори по-хубаво от това, до което седи Дядо Коледа в мола.

— Защо смяташ така? — пита го тя, доволна от комплимента, чувствайки се горда, дори трогната.

— Защото то има повече цветна украса, по-гъсти клонки… и повече лампички.

Тя му се усмихва и си помисля, че окачването на гирляндите от лампички е една от онези задачи, които винаги е смятала за задължение на бащата, подобно на изхвърлянето на боклука или косенето на моравата, но пък много по-важно за децата. Поради това тя винаги е смятала, че никой мъж не може да върши по-фина работа, изискваща часове, за да се вплетат десетки жички с мигащи разноцветни лампички между клоните, и то възможно най-гъсто, и да се поставят толкова съвършено, сякаш за целта е била впрегната цяла армия от елфи. Тя отпива от шейка си, в който е сипала алкохол на око, и казва:

— Ами ще трябва да се съглася с теб. Ние наистина имаме страхотно хубава елха.

Само след миг Чарли се просва по корем на пода, подпира брадичка върху ръцете си и пита:

— Ник кога ще дойде да ни види?

Тя замръзва — името му, произнесено на глас, кара сърцето й да запърха, а после да се свие. Откакто нещата между тях приключиха, тя беше чула някой да го изрича само веднъж — когато Джейсън я попита за последни новини. Тя му отговори простичко, че всичко е свършило и че не желае да говори по въпроса — отговор, който брат й безмълвно прие.

Но сега тя не може да каже същото на сина си. Затова избъбря:

— Не знам, миличък — чувства вина, че го залъгва, но е твърдо решена да не разваля Коледата му, нито този момент, с отчаяното желание разговорът да почака до януари.

— А ние кога ще отидем при него? — продължава Чарли, като че ли усетил нещо нередно в гласа или изражението на майка си.

— И това не знам — повтаря тя и се усмихва пресилено. После се прокашля и се опитва да върне темата към елхата, като му казва, че онази там играчка снежен човек е направена от нея като малка.

— Ние трябва да го видим преди Коледа — настоява Чарли. — За да си разменим подаръци.

Валъри се напряга, но не казва нищо.

— Нямаш ли подарък за него? — продължава да пита детето.

Тя се замисля за ценните пощенски картички на парка „Фенуей“^[2], които е купила за Ник по интернет, скрити сега в чекмеджето й за чорапи, и за билетите за симфоничен концерт, които е смятала да даде на Чарли, за да му ги подари, представяйки си тя и Ник да отидат заедно на концерта. Но сега поклаща глава и лъже сина си:

— Не, нямам.

— Защо? — пита той смутен. На слабата червеникава светлина от елхата тя едва вижда изгорената му буза и си помисля колко неща се бяха случили през последните два месеца, как изобщо не си беше представяла, че двамата ще си седят тук, просто ей така, че изобщо ще я тревожи нещо друго, освен здравето на Чарли. За миг й става приятно от това, докато не се замисля за емоционалните вреди, които създалото се положение може да нанесе. Възможно е да бъдат по-дълготрайни, отколкото белега на лицето му. — Защо не си взела подарък за Ник?

Стомахът й се свива, когато тя предпазливо отговаря:

— Не знам… Защото не е от семейството ни.

— Но той е наш приятел — настоява Чарли.

— Да… Обаче аз купувам подаръци само за семейството — пояснява тя неуверено.

Чарли като че ли се замисля над думите й, преди да продължи:

— Мислиш ли, че той е купил подарък за нас?

— Нямам представа, скъпи. Едва ли… Но това не значи, че не го е грижа за теб… — Гласът й заглъхва.

— О! — възкликва Чарли и за миг прави обидена физиономия. После лицето му се разведрява. — Е, както и да е. Аз пък имам нещо за него.

— Какво имаш? — пита тя нервно.

— Тайна! — Гласът му е загадъчен, характерен за всяко малко момче, което се опитва да бъде загадъчно.

— Аха — кимва тя.

Той я поглежда, сякаш се безпокои, че е наранил чувствата й.

— Свързано е с „Междузвездни войни“. Но ти няма да го разбереш, мамо.

Тя пак кимва, добавяйки мислено и това към увеличаващия се списък от неща, които не само сега, но и вероятно никога няма да разбере.

— Мамо? — обръща се той към нея след секунди мълчание.

— Какво има, Чарли? — надява се следващите думи на малкото й момче да се отнасят до „Междузвездни войни“, а не до Ник.

— Тъжна ли си?

Тя примигва, усмихва се и поклаща глава.

— Не. Не… Ни най-малко — опитва се да прозвучи, доколкото й е възможно, по-убедително. — Нали съм с теб. Как може да съм тъжна?

Детето като че ли приема отговора й и се пресяга да нагласи сцената на Рождество Христово покрай елхата — доближава главите на Йосиф и Мария една до друга като символичен жест, след което пита:

— Вие с Ник скъсахте ли? Както често прави Джейсън с приятелите си?

Тя го поглежда смаяна, а после объркана, и се опитва да подбере точните думи.

— Миличък, ние никога не сме били чак толкова близки. Ник е женен — за първи път тя обсъжда този основен факт със сина си, което още повече увеличава вината й. — Ние просто бяхме приятели.

— А вече не сте ли приятели? — гласчето му трепери, докато говори.

Тя се поколебава, но извърта въпроса.

— Аз винаги ще изпитвам топли чувства към него. А и той винаги ще изпитва топли чувства към тебе.

Чарли обаче не се подлъгва от думите й.

— Вие скарахте ли се?

Валъри знае, че няма как да избегне въпросите от тук нататък и че няма друг избор, освен да го съкруши. Два дни преди Коледа.

— Чарли… Не. Не сме се карали… Просто решихме, че не бива да бъдем приятели повече — объркана е, но напълно сигурна, че е подбрала точните думи.

Той я поглежда, сякаш току-що му е казала, че Дядо Коледа не съществува. Или пък че съществува, но тази година няма да се отбие в тяхната къща. И пита:

— Защо?

— Защото Ник е женен и има две деца… и не е от нашето семейство.

И никога няма да бъде, добавя тя мислено. После се насилва да изрече думите на глас.

— Той все още ли е мой лекар? — В гласа на Чарли се долавя напрежение и паника.

Тя поклаща глава и отговаря с възможно най-доволен вид, че вече има нов лекар, лекар, от когото Ник е научил всичко, което знае.

Като чува това, Чарли се задавя от вълнение, очите му стават огромни, червени, влажни.

— Значи и аз не мога да бъда приятел с него, така ли?

Валъри поклаща бавно, едва-едва глава.

— Но защо? — Този път детето извиква високо и се разплаква. — Защо да не мога?

— Чарли… — подхваща тя, знаейки, че каквото и обяснение да му даде, той няма да може да го разбере. И че можеха да избегнат всичко това, ако тя не беше постъпила толкова егоистично.

— Нищо, аз пък ще му се обадя — заявява ненадейно Чарли, като се изправя на колене, после на крака. — Той ми каза, че мога да му се обаждам по всяко време!

Със сърце, изпълнено с вина и болка, тя се пресяга към сина си.

Чарли сърдито се отдръпва и я удря по ръката.

— Той ми даде номера си! — хлипа детето; белегът му сега е зачервен от светлината, падаща под друг ъгъл. — Аз имам подарък за него!

Тя пак се опитва да го хване и този път успява и обвива ръце около него.

— Сладкият ми той — притиска го тя към себе си, — всичко ще е наред.

— Искам да си имам татко — продължава да хлипа Чарли и се отпуска в прегръдките й.

— Знам, сладурчето ми — сърцето й е още по-разбито отпреди, нещо, което не вярваше, че е възможно.

— Защо си нямам татко? — Той продължава да плаче, но постепенно плачът му преминава в тихо хлипане. — Къде е моят татко?

— Не знам, миличък.

— Той ни е напуснал. Всички ни напускат.

— Не — отговаря тя, дишайки в косата му, също разплакана. — Той напусна мен. Не теб.

Тя не е сигурна кого има предвид, но повтаря по-твърдо:

— Не теб, Чарли. Теб никога не те е напускал.

— Ще ми се да си имам татко — прошепва детето. — Ще ми се да можеш да ми намериш татко.

Тя отваря уста да му каже това, което често му повтаря — че всяко семейство е различно и че много хора го обичат. Но знае, че няма да е достатъчно. Не и сега, а може би никога. Затова само произнася името му отново и отново, притискайки се в него под тяхната красиво осветена елха.