Емили Гифин
Въпросите на сърцето (46)

Глава 45
Теса

Когато се прибирам вкъщи след книжарницата, заварвам майка си, седнала на дивана да чете списание и да яде бонбони „Годива“^[1].

Настанявам се до нея и внимателно си избирам едно тъмно шоколадово сърчице.

— Виж ме само — казвам. — Ядосаната домакиня нагъва бонбони.

Майка ми се изсмива, после бързо изтрезнява и ме пита как е минала срещата.

Свивам рамене, показвайки, че не ми се разправят всички ужасни подробности, после додавам:

— Не беше такава, каквато очаквах да бъде.

— Те никога не са — отбелязва майка ми с дълга въздишка.

Двете дъвчем мълчаливо още известно време, след което майка ми продължава мисълта си:

— Но въпросът не опира до тях, нали?

— Не — отговарям, съзнавайки, че сега, когато се запознах с „другата жена“, трябва да се освободя от натрапчивата мисъл за нея. — Не, не опира.

Лицето на майка ми светва, сякаш развълнувана от потенциалния ми успех. После ми хвърля кос поглед и казва, че ще вземе децата в Ню Йорк за уикенда и че вече е говорила за това с брат ми.

— На теб ти е нужно време за себе си — добавя тя.

— Не, мамо. Това ще ти дойде прекалено много — възразявам и си я представям как едва удържа край себе си Руби и Франк във влака.

Тя поклаща глава и настоява, че ще се справи и че Декс ще я посрещне на „Пен Стейшън“, така че няма да се налага да обикаля сама из града.

Понечвам да протестирам отново, но тя ме прекъсва:

— Декс вече е казал на Джулия и Сара, че братовчедите им ще дойдат за уикенда. А пък аз казах на Франк и Руби. Не бива да разочароваме децата, нали?

Прехапвам устни и се примирявам неохотно.

— Благодаря ти, мамо — отдавна не я бях чувствала толкова близка, колкото сега.

— Не ми благодари, скъпа. Аз просто искам да го направя. Просто искам ти да се изправиш пред фактите и да прецениш какво е редно да направиш.

Кимам, все още изпълнена със страх и много разгневена, но в крайна сметка почти готова.

 

 

На другата сутрин, след като майка ми и децата са заминали за Ню Йорк, аз седя в кухнята и пия кафе с ужасното прозрение, че вече няма нищо за правене. Няма семейство, с което да се разговаря или да се обменят мнения. Не предстоят разкрития и няма нови факти за разглеждане. Време е за разговор с Ник. Затова вземам телефона и набирам номера на съпруга, с когото сме женени от седем години, чувствайки се по-неспокойна от предишния ден, когато се обадих на една съвършено непозната.

Той вдига след първото позвъняване, задъхан, сякаш е очаквал това обаждане. За миг се запитвам да не би майка ми — или Валъри — да са го подготвили.

Но когато ме пита дали всичко е наред с мен, долавям сънливост в гласа му и предполагам, че вероятно съм го събудила; нищо повече.

— Добре съм — отговарям, като си поемам дълбоко дъх и си налагам да продължа да говоря, макар неволно да си го представям без риза и да се питам в кое ли легло спи през всичките тези седмици. — Просто искам да поговорим… Готова съм да поговорим. Можеш ли да дойдеш вкъщи?

— Да — отговаря той. — Идвам веднага.

След петнайсет минути той стои на верандата и почуква на собствената си входна врата. Отварям и го виждам, че е небръснат, с помътнели очи, обут в старите си операционни панталони и с избеляла бейзболна шапка на главата.

Отмествам се, за да влезе, като избягвам визуален контакт, само промърморвам:

— Изглеждаш ужасно.

— А ти — много красива — думите му прозвучават искрено, както винаги, независимо че съм в джинси и тениска, а косата ми е още влажна след душа.

— Благодаря — казвам и го повеждам към кухнята, където заемам обичайното си място край масата и посочвам неговото — срещу мен.

Той сяда, сваля шапката си и я мята върху стола на Руби. После прокарва ръка през косата си, по-дълга от всякога.

— Знам. Знам — почва да се оправдава той. — Трябва да се подстрижа. Но ако ме беше предупредила по-рано…

Поклащам глава, с което искам да кажа, че външният му вид е най-малката ми грижа, после изтърсвам направо:

— Вчера се срещнах с нея. Аз й се обадих. Трябваше да я видя.

Той сбръчква чело и почесва брадичката си.

— Разбирам — казва и млъква, сякаш му е нужно да се покаже сдържан.

— Беше мила — продължавам. — Не изпитах омраза.

— Теса… — заговаря той, а очите му ме молят да престана.

— Не. Тя беше… Беше и честна. Не се опита да отрича, както си мислех… Всъщност призна, че е влюбена в теб — изричайки това не съм сигурна дали го подмамвам, дали го наказвам или просто говоря истината. — Знаеше ли го? Убедена съм, че го е казала и на теб…

Той поклаща глава, разтърква очи с длани и отговаря:

— Тя не е влюбена в мен.

— Била е.

— Не. Никога не е била.

— Тя ми го каза, Ник — настоявам, като гневът ми ту приижда, ту се оттегля при всяка негова дума и бързо променящо се изражение.

— Само си е мислела, че е така. Но… не е била. Не това е любовта.

— О! И какво е, Ник?

Той става и се премества на мястото на Франки, което е до моето, и се пресяга за ръката ми. Аз обаче му отказвам с поклащане на главата, но когато той се опитва отново, с неохота му позволявам, очите ми се насълзяват от допира му.

— Любовта, това е да споделяш живота си с някого — отговаря той и стиска ръката ми. — Любовта е това между нас.

— А ти какво имаше с нея?

— То беше… нещо друго.

Заковавам поглед в него, мъчейки се да проумея думите му.

— Значи не си я обичал?

Той въздъхва, поглежда към тавана, после отново към мен. Примолвам се наум да не ме излъже, да не отрече, след като знам, че я е обичал. Или поне съм си мислила, че я е обичал.

— Не знам, Тес — подхваща той. — Наистина не знам… Не бих постъпил така, ако нямах силни чувства към нея. Ако не беше нещо поне доближаващо се до любов, нещо, което наподобяваше и се усещаше като любов… Но тези чувства… те не могат да се сравнят с любовта ми към теб. И в мига, когато дойдох тук и те погледнах в очите и ти казах какво съм сторил, разбрах, че… Теса, всичко обърках толкова ужасно… Поставих на риск всичко: брака ни, работата си, този дом. Все още не мога да си обясня как допуснах да се случи. Мразя се, че допуснах да се случи.

— Не си го допуснал да се случи, Ник — издърпах ръката си. — Ти спомогна да се случи. За това са били нужни двама. За това сте били нужни вие двамата.

Още щом изричам думите обаче, ме връхлита мисълта, че същите думи се отнасят и за нас. Че сме били нужни ние двамата, за да стигнем дотук. Че винаги са нужни двама. За да върви една връзка, за да се разделят двамата, за да се оправят.

— Знам. Права си. Не се опитвам да прехвърля вината на другиго… Просто се опитвам да ти кажа колко много те обичам.

— Тогава как можа да го направиш? — сега гласът ми е мек. Това е въпрос, не обвинение.

Той ме поглежда, мъчейки се да намери думи.

— Мисля… Мисля… че търсех нещо, което смятах, че ми е нужно.

— И какво беше то? Кое беше това, което не получаваше тук? От мен? — питам и веднага почвам да отговарям на въпроса. Отказвам да приема каквато и да е вина за неговата изневяра и все пак, не мога да отрека, че нещата между нас се промениха. Че аз се промених. И че в много отношения аз не съм тази, за която той се ожени. Мисля си за скорошните обвинения на Ник, както и за наблюденията на майка ми. Че никога не съм щастлива, че съм изгубила част от страстта си, че се вглеждам в неща без значение, вместо в нашите взаимоотношения — здравата основа на всичко друго. — Какво ти даде тя?

Той поклаща глава.

— Не беше така… Беше по-скоро… — той пак вдига глава към тавана, търсейки думи, после ме поглежда и продължава: — Начинът, по който се чувствах, когато бях до нея, ми напомняше за чувствата, които изпитвах към теб в началото.

Сърцето ми се къса, като чувам да ни сравнява, и все пак, има нещо утешително в изповедта му, в болката по лицето му, в това колко силно и той иска случилото се да не е истина.

Той продължава:

— Имаше и нещо друго… Чувствах… Чувствах нуждата да оправя състоянието на онова момченце, нужда, която някак се извъртя и се насочи към майка му… Част от тази нужда вероятно беше моето его… което искаше това чувство, чувството да съм млад, да бъда нужен и желан. — Гласът му заглъхва и аз си спомням колко уязвима бях в деня, когато се срещнахме в метрото.

— Аз също имах нужда от теб. Желаех те — казвам, използвайки минало време, макар голяма част от мен все още да се нуждае от него, да го желае. — Но може би аз вече… не те привличам?

Гледам го, знаейки, че той ще отрече това обвинение, но надявайки се да го направи убедително.

— Не — казва той и спуска юмрук върху масата. — Не е това. Не става дума за секс. Освен може би чувството, че имаш връзка, което сексът може да ти даде… Само че… Не е толкова просто, Тес… Не е нито едно от нещата, които можеш да посочиш.

Кимвам, мислейки си колко труден може да е бракът, колко усилие се изисква, за да се запазят чувствата между двама души — чувства, които в началото, когато всичко върви толкова гладко, не можеш да си представиш, че някога ще изчезнат. Мисля си как всеки един от двамата в брака дължи на другия да намери личното щастие дори в съвместния живот. Това е единственият действителен начин да израствате заедно, вместо да се разделите.

Той продължава, сякаш прочел мислите ми.

— Животът може да е суров. И монотонен и… изтощителен. И той не е романтичното пътешествие, което човек си мисли, че ще бъде, когато го предприема… Но това не значи… че дава това право на всекиго… Той не ми даде правото да постъпя така, както постъпих… Виж, Тес. Каквато и да е причината, тя не беше разумна. И напоследък си мисля, че изобщо нямаше никаква причина. Което може и да е още по-лошо. Но това е истината. И това е всичко, което имам и мога да ти дам.

Преглъщам и кимвам. После, въпреки решението си да не я споменавам в този разговор, го питам дали е разговарял с нея от деня, когато се прибра от разходката си в Комън.

— Не — отговаря той.

— Значи вече не си негов лекар? — избягвам да споменавам името на Чарли, както и това на майка му.

— Не съм.

— И няма да присъстваш в живота му?

— Не.

— Изобщо?

— Не.

— Това натъжава ли те?

Той въздъхва, после прави гримаса.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че не се натъжих… че момченцето не ми липсва и че чувствам огромна вина, задето бях част от живота му, а после изведнъж си тръгнах. Чувствам вина за всяка болка, която вероятно съм причинил на детето. И задето наруших първото правило в медицината.

Не причинявай болка, казвам си, после прехвърлям в ума си всички болки, които той причини.

Ник продължава:

— Но се чувствам най-виновен пред теб. Всъщност не мога да мисля извън теб… нас. Моите деца. Нашето семейство. През повечето време изобщо не мога да мисля. Само чувствам, спомням си, желая.

— И какво по-точно? — Нещо в мен се размеква. — Какво чувстваш, какво си спомняш, какво желаеш?

— Чувствам се… така, както когато те видях в метрото. Ти стоеше там, с пръстен на ръката и изглеждаше толкова тъжна. Толкова красива… И си спомних за първите ни дни, когато бяхме без пукната пара… следвахме и си разделяхме лазаня от „Стауфърс“ за вечеря и… и когато ти забременя с Руби и ядеше за двама от тази лазаня — той зарейва поглед в пространството с лека усмивка.

— Ядях за двама — повторих израза, въпреки че всъщност ядях така, сякаш бях бременна с трима близнаци.

Той продължава с отнесен поглед.

— И желая… желая да си те върна по някакъв начин. Искам те отново, Теса.

Поклащам глава, изпитвайки дълбока тъга за себе си и за децата, но също така за първи път и за Ник.

— Няма да е същото — казвам.

— Знам.

— Никога няма да е същото.

— Знам. Но може би…

— Може би какво? — питам с надежда.

— Може пък да стане по-добре — отговаря той и точно това е, което исках да чуя. — Може ли да се опитаме и да разберем? Може ли да се опитаме заради Руби и Франк? Заради нас двамата?

Чувствам как започвам да се разпадам, когато той става и ме издърпва на крака, хващайки ме за двете ръце.

— Моля те.

— Не знам дали ще мога — казвам и сълзите потичат по лицето ми. — Не знам дали някога ще мога да ти повярвам. Дори да искам.

Той понечва да ме прегърне, но се спира, сякаш осъзнавайки, че още не е добил това право. После прошепва името ми и казва:

— Нека ти помогна.

Сълзите ми продължават да се леят, но аз не му отговарям с „не“. Което, разбира се, и двамата знаем, че е много близо до „да“.

— Не мога да дам никакви обещания — казвам.

— Но аз мога.

— Веднъж вече даде — гласът ми пресеква.

— Знам. И пак ще го направя. Ще го правя всеки ден. Ще го правя, каквото и да ми струва. Само ми дай още един шанс.

Само един шанс.

Думи, които майка ми е чувала повече от един път. Думи, които жените обмислят. Дали можеш да простиш и дали трябва да повярваш. Мисля за преценката на обществото, приятелите и семейството, за съкрушителното, както изглежда, общо мнение, че не бива да даваш втори шанс на човек, който те е предал.

Че трябва да направиш всичко, което можеш, за да се пазиш от нож в гърба и да защитаваш сърцето и гордостта си. Страхливците дават втори шанс. Глупаците дават втори шанс. А аз не съм нито страхлива, нито глупава.

— Толкова съжалявам — проговаря Ник.

Представям си го на сватбения ни ден, когато си разменихме клетви, и чувам думите му: „Отказвайки се от всичко, докато сме живи.“

Така се очакваше да бъде.

То не се случи.

И все пак, ето ни сега — с две деца и нарушена клетва по-късно, които стоят пред нас, точно както стояхме ние в онзи ден пред олтара с равни части от любов и надежда. И още веднъж затварям очи, готова да допусна искрица вяра, готова за дългия, труден път напред. Нямам представа какво ще излезе, но всъщност никога не съм и знаела.

— Може ли да ти направя закуска? — пита Ник. — Яйца на очи?

Поглеждам го и кимвам, почти усмихната. Не защото съм щастлива… или гладна. А защото съпругът ми си е вкъщи. Защото знае, че яйцата на очи са ми любимата закуска. И защото вярвам, че със заровените под разочарованието и страха гняв и гордост може и да намеря сила в сърцето си да му простя.