Емили Гифин
Въпросите на сърцето (28)

Глава 27
Теса

Не знам защо изчаках до вторник вечерта, за да кажа на Ник, че заминавам за Ню Йорк, нито защо ме изпълва такава тревога, че не мога да го погледна в очите, затова съсредоточено разрязвам плика със сметката за нашата карта „Американ експрес“, току-що пристигнала с пощата. Тъжен е денят, в който предпочиташ да гледаш извлечение от кредитна карта, вместо лицето на съпруга си, заключавам мислено, преди да подметна възможно най-нехайно:

— Реших този уикенд да замина за Ню Йорк.

— Този уикенд? — пита той озадачен.

— Да — отговарям, като споменавам бегло разноските, изненадвайки се за сетен път за това колко бързо се трупат, дори когато се опитваш да не харчиш.

— В смисъл, този петък?

— В смисъл, този петък — потвърждавам, като го поглеждам косо и се чувствам някак окуражена от смутеното му изражение. И удовлетворена, че като никога аз съм тази, която го изненадва, че аз съм тази, която му казва какъв е моят график.

— Виж ти! Благодаря, че ме уведоми — подмята той с добродушен сарказъм.

Наежвам се по-скоро от сарказма, отколкото от усмивката му и се сещам за многото пъти, когато той не ме е уведомявал за нищо, дори неочаквано е променял плановете ни, отменял ги е или ме е изоставял посред вечеря или през уикенда. Но следвайки съвета на Кейт, внимавам да не предизвикам спор и казвам с престорено деликатен съпружески тон:

— Знам, че решението ми е ненадейно… Но аз наистина имам нужда да сменя малко обстановката. Ти няма да си на повикване тогава, нали?

Той потвърждава с глава и очите ни се срещат, двамата си разменяме скептични погледи. Изведнъж осъзнавам, че това ще е първият път, когато той ще остане сам с децата за през нощта. За първи път.

— Значи, всичко ще е наред, нали?

— Разбира се — отговаря той с неохота.

— Чудесно — казвам весело. — Благодаря за разбирането.

Той кима, после пита:

— У Кейт ли ще отседнеш?… Или у Декс и Рейчъл?

— У Кейт.

Радвам се за този въпрос, тъй като мога да допълня:

— Положително ще се видя с брат си и Рейчъл. Но честно казано, повече съм навита да пийна нещо в някое заведение. Да изпусна парата така, както само Кейт го може.

В превод: Да се върна в моминското си състояние, в жената, от която ти не сваляше ръце, в момичето, заради което всяка вечер бързаше да си тръгнеш от болницата.

Ник кимва, после взема извлечението от „Американ експрес“ и очите му се разширяват, както всеки път, когато преглежда сметките ни.

— По дяволите! — клати глава той. — Просто гледай да не пазаруваш…

— Късно е — отговарям и посочвам рекламната торбичка от „Сакс“ в коридора, а после допълнително го предизвиквам. — Трябваше да си купя обувки, за да отида в…

Той ме прекъсва и извърта очи нагоре.

— О, ясно! Сигурно никой от трийсетте чифта, които вече имаш, няма да е подходящ за едно излизане по женски…

На свой ред и аз извъртам очи нагоре и чувствам как усмивката ми се разтяга и свива, като се сещам за дрешника на Кейт. И този на Ейприл. И дори на Рейчъл — ограничен според стандарта на съпругите на манхатънските банкери, но пак по-богат от моя. За контраста между техните купища бижута, сатенени тоалети и черни кожени маркови обувки с невъзможно високи токчета и моята малобройна, предимно практична колекция.

— Нямаш представа какво значи много обувки — казвам с отбранителна нотка в гласа. — Сериозно говоря. Моят гардероб е съвсем скромен.

— Скромен? Наистина ли? — повдига той вежда.

— Е, в сравнение с този на някоя сомалийска селянка, не… Но в тази връзка — и посочвам в полукръг към съседите ни, които харчат на поразия. — Аз не съм от жените, които непрекъснато пазаруват… Знаеш ли, Ник, трябва да се радваш, че се ожени за мен. Защото едва ли би смогнал да издържиш на другия тип жени.

Стаявам дъх, в очакване той да омекне, да се усмихне искрено, да ме погали където и да е и да каже нещо в смисъл Разбира се, че се радвам, че се ожених за теб.

Вместо това обаче лицето му става сериозно, той оставя сметката и взема каталога „Барнис“, от който, между другото, никога не съм поръчвала, и пита:

— Според теб късно ли е да наемем бавачка? За този уикенд? Може да ми се прииска да ида да изпия някоя и друга бира…

— С кого? — питам и на мига съжалявам, затова се опитвам да замажа положението с невинна усмивка.

Изглежда, че това проработва, макар той да продължава да мълчи така, че сърцето ми се свива. Гледам го, знаейки, че ще преповтарям в ума си тази секунда мълчание и празния израз на лицето му, така както ще преповтарям пелтечещия му отговор:

— О! Ами… не… не зная. Може би сам…

Гласът му затихва, а аз нервно запълвам неловката празнина.

— Ще се обадя на Каролин да видя дали е свободна — в ума ми изскача думата упълномощител.

После се обръщам и занасям новите си обувки на горния етаж, мислейки си, че ако съпругът ми е на ръба да ми изневери, поне не го бива много в това.

 

 

В четвъртък сутринта Ейприл ме убеждава да заема мястото на нейната партньорка на двойки, която лежи вкъщи със стомашно разстройство, за тренировъчна игра срещу Роуми и дългогодишната й партньорка Мери Катрин, известна в тенис средите като МК (Майстора на Корта)^[1], защото често крещи „Време за забивка“, преди да бие сервис, който противниците й не могат да отиграят. С две думи, трите жени вземат тениса много на сериозно и съм сигурна, че уменията ми от гимназиалния тенис отбор няма да бъдат на нивото на тяхното ревностно отдаване на играта по десет часа седмично. Сигурността ми се увеличава, когато виждам Роуми и МК да излизат важно-важно на открития тенис корт в „Дедхам Голф & Поло“ със сериозни, гримирани, решителни лица и съвършено съчетани екипи, чак до лентите за китките и маратонките им — Роуми в светлосиньо, а МК — в лавандулово.

— Здравейте, дами! — казва МК с дрезгавия си глас. Тя сваля якето си за загрявка и разтърсва ръцете си, от което бицепсите й изпъкват като на олимпийските плувкини.

— Извинявайте, че закъсняхме — добавя Роуми, като прибира късата си руса коса в топчеста конска опашка, после разтяга подколенните си сухожилия. — Кошмарна сутрин. Грейсън отново се разхленчи на път за училище. Декораторката ми пристигна с половин час закъснение с отвратителни мостри. Аз пък разлях лакочистителя си върху чисто новата постелка в банята. Знаех си, че не трябваше сама да си правя маникюра!

— О, мила! Колко ужасно — казва Ейприл, променяйки тона си, както винаги, когато е край Роуми. Сякаш иска да я впечатли или да спечели одобрението й, което аз намирам за странно, предвид факта, че Ейприл изглежда по-умна и по-интересна от приятелката си.

— Ейприл ми каза, че си била чудесна тенисистка, Теса — обръща се към мен МК. Тя е матриархът и капитанът на техния отбор и очевидно търси ново попълнение за пролетта. С други думи, днес явно съм на „прослушване“. — Играла си в колежа, нали?

— Не! — отговарям, ужасена, че съм представена погрешно.

— Напротив, там игра — възразява Ейприл, прекарвайки ръка по новозатегнатия кордаж на ракетата си, а после отваря кутия с топки.

— Не, не там. Играх в гимназията. И не съм хващала ракета от години, докато не напуснах работа миналата година — внасям поправка аз и намалявам очакванията на всички, включително и собствените си. И все пак у мен се надига изненадващо усещане за състезателност, нещо, което не съм изпитвала от много дълго време. Днес искам да се представя добре. Налага се да се представя добре. Или поне компетентно.

През следващите няколко минути ние четирите се впускаме в общи приказки и загряваме. Докато тупкаме топката в земята, аз си повтарям съвета на инструктора от последния урок — да движа непрекъснато краката си, да държа здраво ракетата и да се приближа до мрежата при второто отиграване на сервиса. Но още щом започваме играта, цялата ми компетентност се стопява и благодарение на неспособността ми да бия сервис или да спечеля точка, като върна удара, ние с Ейприл бързо губим с нула на три.

— Съжалявам — смънквам след едно особено непохватно отиграване, една лесна топка, с която съм улучила мрежата. Говоря предимно на Ейприл, но също и на Роуми и МК, понеже знам, че с нищо не помагам уменията им да изпъкнат или да играят по-добре.

— Не се притеснявай! — извиква Роуми, задъхана съвсем леко, без никаква промяна в грима й. — Справяш се чудесно.

Тонът й е наставнически, но поощрителен.

Междувременно аз дишам тежко и избърсвам лицето си с хавлиена кърпа, после отпивам от шишето си с вода и се връщам на корта с нова решителност.

За щастие от този момент играта ми като че ли се подобрява и дори спечелвам няколко точки, но след още трийсет минути все още сме изправени пред мач пойнт, което МК обявява като с микрофон на централния корт на „Уимбълдън“.

Изведнъж ме обзема огромна нервност, сякаш следващата точка може да промени живота ми. Хващайки ракетата си в изходно положение, наблюдавам как МК застава с върховете на маратонките си зад крайната линия, тупва топката три пъти в земята и вперва в мен поглед, който може да се определи или като концентрация преди сервиране, или като очевиден опит да ме сплаши.

— Сервирай вече — чувам да казва Ейприл, когато МК най-накрая подхвърля топката във въздуха, като същевременно извива ракетата си над главата и бие сечена топка със сумтене, наподобяващо Моника Селеш^[2].

Топката профучава над мрежата, завърта се косо и минава извън страничната линия в далечния ъгъл за сервиране, като ме изкарва извън корта. Забелязвам въртенето и ъгъла, като се разтеглям в тенис версия на йога позата Воин-3, изпъвам ръка докрай и завъртам китката си. Рамката на ракетата ми едва докосва топката, но въпреки това успявам да отвърна с дълбок форхенд. Със задоволство наблюдавам как високо изпратената топка се спуска към Роуми, която се провиква: „Моя е! Моя е!“ — съществена инструкция, когато играе с МК.

Роуми удря над глава точно в средата.

— Ти си! — извиква Ейприл, когато аз отново се пресягам да поема топката, този път с непохватен бекхенд, който обаче успява някак да прехвърли топката от другата страна на мрежата.

МК праща обратно удар от въздуха към Ейприл, която също й връща с форхенд. Сърцето ми се разтуптява, когато с половин воле Роуми изпраща топката отново към мен и аз я връщам с късметлийски удар много навътре в полето за сервис на МК.

И така нататък, и така нататък, до кулминацията на разиграването: драматична размяна на удари близо до мрежата и най-накрая завършва, когато МК поема топката и я забива силно в мене.

Време за забивка.

— Гейм, сет, мач! — провиква се тя ликуващо.

Усмихвам се насила, докато всички тръгваме към страничните линии, където отпиваме от шишетата си с вода и предъвкваме последната точка — или поне МК я предъвква. После тя се обръща към мене и споменава, че си търсят нов член на отбора.

— Интересува ли те? — пита ме тя, а Ейприл грейва от гордост за последния си проект — да ме превърне в една от най-блестящите жени на Уелзли.

— Да-а — отговарям, като си мисля, че бих могла да свикна с този живот, мисъл, която се задържа в главата ми и след като си вземаме душ и сядаме да обядваме в барчето, като пийваме протеинови шейкове и се впускаме в женски разговор. Говорим за обувки и бижута, за ботокс и пластична хирургия, за диети и фитнес режими (или липсата на такива), за нашите дойки, бавачки и икономки. Разговорът като цяло е повърхностен и безсмислен, но аз се наслаждавам на всяка минута от него, на абсолютното бягство от действителността, близко до това да разгърнеш клюкарско списание. С известно смущение признавам в себе си, че ми харесва и чувството да принадлежа към тях, към тяхната елитна група. Идва ми на ум, че не съм имала истински кръг от приятелки, откакто двете с Кейт се записахме в университетския женски клуб, може би защото повече предпочитам приятелства поединично, но по-вероятно, защото вече имам семейство. Мисля си още, че Ник ще ми се присмее, ако чуе сбит преразказ на нашия разговор, което на свой ред ме кара да заема отбранителна позиция и ме изпълва с негодувание.

Може би по тази причина запазвам пълно спокойствие, когато Роуми най-накрая повдига въпроса за Чарли.

— Чарли Андерсън отново е тръгнал на училище — въодушевено известява тя и отпива от манговия си шейк.

— Това е страхотна новина! — възкликва Ейприл с неестествено висок глас.

Измърморвам нещо неопределено в подкрепа на това мнение — моят начин да дам на Роуми възможност да каже нещо повече.

— Да, така е — въздиша дълбоко Роуми.

— Кажи им за Грейсън — подканва я МК.

Роуми се прави, че не иска, като поклаща глава и свежда поглед към масата.

— Не ми се ще да поставям Теса в неудобно положение — казва тя.

— Няма нищо — насърчавам я искрено. — А и каквото и да кажеш, ще си остане между нас.

Тя ме поглежда с лека усмивка на благодарност.

— Грейсън никак не се чувства добре в училище. Все още е в посттравматичен стресов синдром и ми се струва, че появата на Чарли му възвърна много лоши спомени.

— Сигурно му е много трудно — отбелязвам с истинско съчувствие.

— А на всичкото отгоре — продължава Роуми, — Чарли не се отнася добре с Грейсън.

— Наистина ли? — изненадана съм да го чуя и въпреки това имам известни резерви по отношение на източника.

— Е, не в смисъл че го тормози. Просто го избягва. Те вече не са толкова близки, както преди…

Кимвам и се замислям за класа на Руби, за това, че женската злоба вече се забелязва, динамиката на популярността се измества всяка седмица, когато момиченцата сменят тайния си вот за статуса на четиригодишната „царица на кошера“ и съответно се прегрупират. Засега Руби успява да се задържи някъде по средата — да не е нито плячка, нито хищник. Там, където винаги съм успявала да се задържа и аз, и където, надявам се, тя ще продължи да стои.

— Може би той е просто плах — казвам. — Или се стеснява.

— Може би — съгласява се Роуми. — Защото носи маска, нали знаеш.

Поклащам глава и отговарям:

— Не. Ние с Ник не сме обсъждали случая.

— Във всеки случай връщането на Чарли влияе зле на Грейсън… Вероятно се чувства малко виновен, тъй като се случи на неговия празник.

— Не бива да се чувства виновен — казвам, което е самата истина.

— Както и ти — обръща се Ейприл към Роуми.

Кимвам, макар да не съм сигурна, че искам да задълбавам в разбора.

— Срещала ли си я отново? Валъри Андерсън? — пита МК. — Откакто я видя в болницата?

— Не. За щастие — Роуми прехапва долната си устна и като че ли потъва в мисли. После поклаща глава. — Просто не мога да я разбера тази жена.

— Нито пък аз — добавя Ейприл.

Изведнъж лицето на Роуми светва, когато се обръща към мене.

— Ейприл каза ли ти, че срещнахме очарователния ти съпруг в болницата? Голям сладур.

Кимвам и се усмихвам с облекчение, че няма да се налага да се включа в разговора за отговорността и съответно вина на Роуми.

— Много харесвам мъже в операционно облекло — казва тя.

— Да-а. И аз изпитвах същото — влагам цинизъм в гласа си.

— И какво стана? — интересува се усмихната Роуми.

— Ами, омъжих се за него — разсмивам се, но полушеговито.

— О, да, точно така — вметва Ейприл и се обръща към Роуми. — Теса има съвършен брак. Те никога не се карат. А и сега той ще се грижи за децата, за да може тя да отиде в Ню Йорк и да се забавлява.

— Нима може да се оправя сам с децата? — изумява се Роуми.

Понечвам да й кажа, че съм накарала Каролин да поеме промеждутъка между тръгването ми утре следобед и връщането на Ник от работа, както и че съм му дала почивка през този уикенд, но Ейприл ме изпреварва с възторжен отговор.

— Той се справя чудесно с децата. Това е най-добрият баща. Казвам ви — бракът им е съвършен.

Поглеждам я и се чудя защо й е да ме превъзнася толкова — мен, децата ми, играта ми на тенис, а сега и брака ми. Оценявам го, но оставам с чувството, че се старае прекалено да компенсира нещо, може би факта, че аз не успявам да създам веднага такова страхотно първо впечатление. Но пък ми е приятно да знам, че Ник успява. В операционното си облекло.

Роуми и МК ме поглеждат замислено и това ме кара да се чувствам като измамницата Джун Клийвър^[3], защото се сещам на какво прилича къщата ми през последните няколко седмици.

— Никой брак не е съвършен — отбелязвам.

МК отривисто поклаща глава.

— Да, никой — потвърждава тя, като че ли говори от огромен опит.

Всички се умълчаваме, сякаш се замисляме за взаимоотношенията си, после Роуми заговаря:

— Като стана дума… разбрахте ли за Тина и Тод?

— Не искам и да чувам — казва Ейприл и си запушва ушите.

Роуми помълчава театрално, после прошепва:

— С момиче на повикване.

— Боже мой! Занасяш ме — възкликва Ейприл. — Той изглежда такъв хрисим човек. За бога, та нали служи в църквата.

— Да-а. Но кой знае, може и да краде от дискоса.

МК пита дали това се е случило само веднъж, а Роуми се обръща към нея и изстрелва:

— Има ли значение?

— Вероятно не — отговаря тя и допива шейка си с една последна дълга глътка.

— Но ако трябва да съм точна, не. Не е било само веднъж. Оказва се, че го е правел от години. Също като онзи губернатор… как му беше името… от Ню Йорк?

— Елиът Спицър — обаждам се и си спомням колко завладяна бях от този скандал с проститутки, и по-специално от жена му Силда. Как се удивлявах, когато тя застана зад него на подиума с подути и зачервени очи, напълно сразена и опозорена, докато той си признаваше, и каза по националната телевизия, че подава оставката си. Един вид тя го подкрепяше. Запитах се колко ли дълго е мислила какво да си облече онази сутрин. Дали бе проверявала в Google въпросната проститутка, дали е разглеждала снимките онлайн или в таблоидите. Какво ли е казала на приятелките си. На трите си дъщери. На майка си. На него.

— Поне няма да се наложи Тина да се изправи пред нацията — вметвам. — Представяте ли си?

— Не — обажда се Роуми. — Не е за вярване, че на тия жени не им е неудобно да се показват по телевизията.

— Така е — подкрепя я Ейприл. — Аз направо бих умряла.

МК и Роуми също промърморват своите аргументи, а после всички ме поглеждат в очакване и на моето мнение по въпроса, като не ми дават друг избор, освен да се съглася напълно с тях. Което е и самата истина. Така мисля.

— Кое ще ви е по-тежко да простите, секс с проститутка или любовна връзка? — пита Ейприл, четейки мислите ми.

МК се изкикотва.

— Все едно да питаш „обгорен до смърт или удавен“? — и мигом се обръща към Роуми. — Извинявай, мила. Лош избор на думи. По дяволите! Все ще направя някой гаф…

Роуми поклаща сериозно глава и потупва МК по ръката.

— Няма нищо, мила. Знам какво искаше да кажеш — после започва да си играе с диамантения си пръстен, като го завърта два пъти. — Никога няма да простя на Даниел, ако преспи с проститутка. Това е толкова вулгарно. Не бих простила нещо толкова гадно. Предпочитам да се влюби в някоя.

— Сериозно? — изненадва се МК. — Аз пък мисля, че ще мога да превъзмогна физическия акт… може би не с проститутка, а чисто физически акт за една нощ… Ако обаче Рик наистина обикне някоя… това ще е нещо друго.

Ейприл изглежда замислена, после се обръща към мене:

— А теб, Тес, кое ще те притесни повече? Луд секс или любов?

Обмислям въпроса за секунда и отговарям:

— Зависи.

— От какво? — пита Роуми.

— От това дали ще прави луд секс с жената, която обича.

И трите прихват, а аз се сещам за текстовото съобщение до Ник и стомахът ми се свива болезнено, надявайки се никога да не разбера какво бих направила в някой от споменатите варианти.