Емили Гифин
Въпросите на сърцето (14)

Глава 13
Теса

— Много мразя да употребявам израза „Нали ти казах“ — започва Ейприл по телефона в понеделник сутринта, докато си пробивам път през претъпканата пътека за щандовете за зърнени храни в „Хол Фудс“^[1].

— Как ли пък не — казвам през смях. — Тъкмо ти обичаш да употребяваш „Нали ти казах“.

— Не е вярно — възразява Ейприл.

— О, нима? Ами когато ми каза, че ако позволя на Франк да играе в оградения пясък в обществената градинка, ще прихване глисти?

Ейприл се разсмива.

— Добре. Хареса ми това… но не защото той прихвана глисти! А защото ти и Ник ми се подигравахте, че съм параноичка.

— Ти си параноичка — често дразня Ейприл заради непрестанното й дезинфекциране и й напомням, че тя всъщност има и малко бели кръвни телца. — Но ти се оказа права… А сега за какво друго излезе права?

Ейприл помълчава няколко секунди, преди да отговори:

— За Валъри Андерсън. Бях права за Валъри Андерсън. Ама че кучка!

— Какво е станало? — приготвям се да чуя историята и се питам дали Ейприл е узнала по някакъв начин, че Чарли е на операция тази сутрин.

— Няма да повярваш — набира скорост тя. Всички истории на Ейприл са живописни, дори ако са свързани с най-дребни подробности от личния й живот. Сега Ейприл подробно описва сцената, разказвайки за третия опит да проявят загриженост, този път с кошница с продукти, която двете с Роуми грижливо подредили, като внимателно подбрали най-изисканата бутилка вино от избата на Роуми и купили прекрасен букет от „Уинстън Флауърс“.

Предпазливо, за да не прозвучи язвително, казвам:

— Останах с впечатлението, че ще зарежете тази работа. Ще й дадете известно време и пространство.

— Направихме го. Изчакахме да мине седмица, седмица и нещо, точно както ти предложи… После Роуми реши да направи последен отчаян опит.

Мятам кутия трици със стафиди в пазарската количка, мислейки си, че изразът „отчаян опит“^[2] всъщност би трябвало да се отнася по-скоро до сваляне на момичета в баровете или до сключване на добра сделка за употребявана кола, или до изминаване на една миля за шест минути. А не да установяваш връзка с майката на хоспитализирано дете, когато тя явно не желае да установява връзка с никого. Мисля си също, че да се даде съвет на Ейприл е като да дадеш съвет на Руби — от едното ухо влиза, от другото излиза. Единствената разлика е, че Ейприл се прави, че се вслушва.

— Нали разбираш, предложение за мир — казва Ейприл.

— Хм — за мен и това е много красноречив израз… и нещо като несъгласие с настояването на Роуми, че усилията й да се домогне до Валъри не са породени от съчувствие и подкрепа на майка към майка, а по-скоро от очевидния й и безочлив стремеж да се оправдае.

И питам:

— Значи Валъри не е откликнала любезно на жеста?

— Това е случаят на десетилетието — заявява Ейприл и ми разказва дума по дума за тяхната среща. Как Валъри отказала да приеме кошницата и казала на Роуми да я използва за следващия си празник. — Беше толкова подла. Истинска кучка.

— Колко жалко — подбирам думите си внимателно и осъзнавам, че това може би е критерият за истинско приятелство — доколко свободно можеш да говориш.

— Да-а. И колкото повече мисля за това, толкова по-твърдо смятам, че е наистина много тъжно. Изпитвам съжаление към нея.

— Имаш предвид за случилото се с момченцето й ли? — питам нарочно, тъй като според мен именно това е впечатляващият случай на десетилетието.

— Ами да, точно това. Както и факта, че очевидно тя няма никакви приятели.

— По какво съдиш?

— Ами първо, как може да има приятели с това нейно държание? И второ, защо ще седи сама в чакалнята? Така де, представяш ли си, ако някое от нашите деца беше в същото положение? Ние щяхме да сме заобиколени от любимите си хора.

Започвам да й припомням за първоначалното ми твърдение — че може би Валъри иска да бъде сама, но Ейприл ме прекъсва.

— За мен тя просто е една от онези нещастни самотни жени, които мразят света. Така де, не смяташ ли, че би трябвало да е благодарна? Поне заради Чарли? Та нашите деца учат в същия клас.

— Предполагам.

— Тъй че, това беше. Ние официално се оттегляме. Тя остава сама.

— Кой знае, може пък да промени поведението си.

— Ще се наложи „да промени поведението си“ сама. Без нас.

— Разбираемо.

— Да-а… О! На излизане се натъкнахме на милия ти съпруг.

Дъхът ми спира, молейки се той да не се е държал рязко или хладно с тях.

— О? Той разбра ли… защо сте били там?

— Вероятно. Но не разговаряхме за това… Аз не исках да го поставям в неловко положение… Затова само си побъбрихме. За „Лонгмиър“. А пък Роуми му направи най-щедрото предложение — да напише препоръка за Руби. Каза му, че за нея ще бъде чест. С писмо от член на управата ти на практика си вътре.

— Брей! Това наистина е чудесно.

— И кълна се, изобщо не съм повдигала този въпрос пред нея — идеята беше изцяло нейна. Не е ли тя върхът?

— Да — отговарям, чувствайки се зле от лицемерието си. — Върхът е.

 

 

След четири изпълнени в дъжда задачи се прибирам вкъщи, където заварвам обезсърчаваща домашна сцена. Мръсни съдове и остатъци от фъстъчено масло и желе из цялата кухня, в дневната — взрив от кукли, парчета от пъзел и най-различни пластмасови части. Руби и Франк седят като препарирани на сантиметри от телевизора и гледат анимационни филмчета, и то не положително въздействащите, а жестоките, в които има стрелба с лазер и сексизъм — мъже, които побеждават, и жени с фигури като пясъчен часовник. Бузата на Франк е изцапана с желе от грозде и е опасно близо до облегалката на тъмносивото кресло — знаех си, че трябваше да го поръчам в по-тъмен цвят, а Руби е облечена в плажна хавлия въпреки петградусовия дъждовен ден.

В това време бавачката ни Каролин, на двайсет и четири години, която прилича на Джесика Симпсън, с размер на сутиен с чашка двойно „D“ и всичко останало, се е излегнала на дивана, пили си ноктите и се залива от смях в айфона си. Докато слушам как вятърничаво изброява нощни заведения за празнуване на рожден ден на приятелка, се чудя на това, че изглежда неспособна действително да работи по време на нищожните десет часа в седмицата у дома (за разлика от това да общува, да поддържа външността си, да похапва и маниакално да изпраща имейли и да обновява статуса си в „Туитър“) и чувствам как в гърдите ми се надига познатата ярост — емоция, която изпитвам много често, откакто станах майка. Хрумва ми да поема по пътя на най-малкото съпротивление, да продължа равнодушно по стълбите нагоре, правейки се, че няма нищо нередно, преди да набера бързо телефона на Кейт или Рейчъл, за да излея обичайните си оплаквания от Каролин.

Но след разговора ми с Ник снощи и другия с Ейприл по-рано днес не съм в настроение да прикривам истинските си чувства. Затова подминавам бързо Каролин и започвам да хвърлям играчки в плетения кош в ъгъла. Очевидно стресната от пристигането ми, Каролин прекъсва разговора си, прибира пиличката за нокти в задния джоб на тесните си джинси и поизправя стойката си. Не се извинява обаче за бъркотията, нито се присъединява към демонстративното ми разчистване, камо ли да седне нормално на дивана.

— Здравей, Теса — казва тя весело. — Как вървят нещата?

— Добре — отговарям и ми се приисква да бях наложила известна официалност, когато тя започна работа при нас преди четири месеца.

Може би ако за нея бях „госпожа Русо“, тя щеше да гледа по-сериозно на задълженията си. Грабвам дистанционното от масичката за кафе и изключвам телевизора сред хор от протести.

— Не искам да го слушам — заявявам на децата с най-строгия си глас, който, разбира се, ме кара да се чувствам по-зле. Те не са виновни, че бавачката им е такава мърла.

С широко отворени очи, все още вперени в тъмния екран на телевизора, Франк пъхва палец в устата си, а Руби подсмърча и казва:

— То свършва след малко.

— Не ме интересува. Не би трябвало да гледате телевизия — заявявам повече заради Каролин.

— Каролин каза, че може — сопва се Руби. Отговор, който ми идва като по поръчка.

Обръщам се и поглеждам Каролин с повдигнати вежди, а тя ми хвърля невинна, нехайна усмивка.

— Те бяха толкова послушни. Ометоха чиниите си със зеления фасул. Затова реших да им доставя специално удоволствие — казва тя, играейки ролята на доброто ченге по такъв начин, че ме вбесява още повече.

— Добре, добре… Но следващия път нека се придържаме към „Дисни“ или „Никелаудиън“^[3] — усмихвам се ведро, със съзнанието, че налагам двоен стандарт. Че когато съм на телефона, ще им позволя да гледат почти всичко, стига това да означава поне малко мир. Но пък аз не финансирам размотаването на Каролин от клуб на клуб или екстравагантното й, бясно пазаруване във „Френч Лесънс“^[4], за да се прави тя на мен.

— Добре. Разбира се — казва Каролин, а аз се сещам за деня, в който проведохме събеседване с нея или по-точно, аз проведох събеседването, а Ник седеше разсеяно в ъгъла и се правеше, че следи разговора.

После той я поздрави с вдигнати палци, нарече я „мила и много умна“, а мен ме обвини, че съм прекалено придирчива, когато му обърнах внимание на ролекса й, сандалите „Джими Чу“ и огромната й чанта „Луи Вютон“, заедно с декларацията й, че домакинската работа „не й е по вкуса“.

Но трябваше да призная, че тя показа, че наистина се разбира добре с децата, особено с Руби, която като че ли мигом се възхити от нея или поне се възхити на дългата й коса и пурпурния лак за нокти на краката й. И тя е по-добра от последните три бавачки, с които се срещахме. Едната едва говореше английски, другата беше крайна вегетарианка, която не искаше дори да докосва месо, а третата беше същинска Мери Попинз с явно измислени препоръки. И за момента Каролин е единственият ми път към свободата, или поне свобода за десет часа седмично. Затова изричам името й възможно най-спокойно.

— Ъ-ъ? — отговаря тя, спуквайки дъвката си, докато аз планирам речта си с „Нали ти казах“ за пред Ник.

— Трябва да се кача горе и да свърша някои неща, преди да тръгнеш. Би ли им прочела някоя книжка в това време?

— Разбира се — съгласява се весело Каролин.

— И облечи Руби с нещо по-топло.

— Разбира се. Няма проблем.

— Много ти благодаря — казвам с пресилено търпение.

После давам по една небрежна целувка на децата, но само Франк ми отговаря със същото, и се запътвам към кабинета си, който всъщност е по-скоро малка ниша в спалнята ни. Това е едно от многото неща, които ми се иска да променя в къщата ни, построена през 1912 година в стил „Тюдор“, която е много очарователна, но нефункционална.

За половин час отговарям на няколко имейла, поръчвам два-три просрочени бебешки подаръка и свалям няколкостотин снимки. После нещо ме кара да отворя стар документ, конспект на класа, на който преподавах, наречен „Игри и спорт във викторианския роман“. Беше само преди две години, но ми се струва много по-отдавна и изведнъж ме изпълва копнеж по дискусиите, които водех, лекциите, които засягаха политиката в шаха и секса в „Уилдфел Хол“^[5], социалните игри в „Панаир на суетата“^[6] и спортовете на открито и модния танц в „Кметът на Кастърбридж“^[7].

После, когато чувам силния вик на Руби — от радост, а не от болка, — ме обзема чувство на съжаление и ме пронизва мисълта колко ми липсва някогашният ми живот. Оазисът на спокойствието в кабинета в кампуса, следобедите, в които трябваше да се срещам със студентите си, интелектуалният стимул и, честно казано, бягството от обикновения свят. Завладява ме чувство на загуба и си казвам да се овладея. Днес просто имам лош ден. Разстроена съм от кавгата с Ник снощи, от смущаващия разговор с Ейприл, от хаоса долу. Такъв е животът — когато в някоя област се появи дисхармония, тя се разпростира и в другите области.

Вземам телефона, за да звънна на Кейт и да получа от нея така нужното ми зареждане. Но Кейт иска само това, което аз имам — поне тя си мисли, че го иска, — а аз не желая някой да ми казва колко е страхотно, че го имам. Дори не ми е до разговор с Рейчъл, която винаги знае точно какво да каже, може би защото, колкото и да се оплаква, според мен тя по природа обича да бъде неработеща майка. Дори ми минава през ума да се обадя на Ник, просто да разведря атмосферата и да споделя с него за Ейприл, но знам, че той няма да има време за разговори. Освен това мога да си представя неговото стегнато разрешение на проблема, нещо като: Върни си работата или Намери си нови приятели, или Уволни Каролин.

„Сякаш е толкова просто и ясно, казвам си — сякаш каквото и да е в живота е толкова просто и ясно.“