Емили Гифин
Въпросите на сърцето (24)

Глава 23
Теса

Сутринта на Деня на благодарността аз съм в кухнята и приготвям вечерята със съпругата на баща ми, Даян, и майката на Ник, Кони. През предишните години съвместните усилия ме дразнеха — както чревоугодничеството на Даян, така и склонността на свекърва ми да узурпира кухнята ми. Но тази година, колкото и да е странно, при първото си посрещане на празника като майка домакиня, нямам никакво намерение да обсебя вечерята и дори съм благодарна, че стоя до мивката и беля картофи — последната по важност задача в йерархията на Деня на благодарността. Както гледам през прозореца към оградения ни заден двор, ми идва наум, че може и да съм депресирана — не онази депресия, при която жените не могат да станат от леглото и изглеждат така, сякаш са били пребити с торба камъни, а депресия, която ме разстройва, изтощава ме и ме прави съвсем безразлична. Безразлична към това дали да подправим пуйката с розмарин или с мащерка. Безразлична към това дали децата тичат наоколо в анцузи, вместо с еднаквите шоколадовокафяви панталонки от рипсено кадифе и блузки, изпратени от майка ми. Безразлична към факта, че Ник остана да работи до късно снощи — за кой ли път. И че тази сутрин се скарахме, всъщност за дреболия, което е най-добрият вид караница, когато бракът върви, и най-лошия — когато не върви.

— Теса, скъпа, моля те, кажи ми, че имаш бял пипер — изважда ме рязко от мислите ми Даян с вечната си припряност и престорен акцент ала Джаки О.^[1]. По-рано тази седмица тя ми даде дълъг списък с продуктите за различните й леки гарнитури, но белият пипер не беше сред тях.

— Мисля, че имаме — и посочвам кухненския килер. — Трябва да е на втория рафт.

— Слава богу! Защото с черен пипер не върви.

Насилвам се с разбираща усмивка, мислейки си, че Даян е сноб в класическия смисъл на думата — чувства се ненадмината на всеки фронт. Израснала е с пари и привилегии (после се омъжила и развела с още по-заможен мъж) и макар да прави всичко възможно да го скрие, според мен тя гледа отвисоко на американската средна класа и още по-отвисоко на новобогаташите или, както ги нарича, „парвенютата“. Тя не е класически красива, но е изумителна на пръв поглед, както обикновено са източените, стройни блондинки с високи вежди, и изглежда с цели десет години по-млада от своите петдесет и осем, понеже се поддържа грижливо, запалена тенисистка е и си има още няколко трика, които открито и гордо обсъжда. Освен това притежава естествена грация — от онзи вид, който се придобива благодарение на пансион, години уроци по балет и майка, която те кара да ходиш с енциклопедия на главата.

С две думи, тя е всичко, от което се бои първата съпруга — фина и изискана, нищо общо с хубавката празноглава жена — и по тази причина аз полагам усилия да я ненавиждам заради майка си. Даян обаче прави задачата ми трудна, понеже в моите очи винаги е била мила и сериозна, може би защото никога не е имала деца. На всичкото отгоре се отнася много добре с Руби и Франк, като ги обсипва с подаръци, играе си с тях искрено и непринудено, което двете им баби никога не правят. Декс, който ще празнува Деня на благодарността с майка ми в Ню Йорк, е подозрителен към старанията на Даян, сигурен, че любезността й е по-скоро за да се представи в добра светлина пред баща ми и да засенчи майка ми, но ние с Рейчъл сме единодушни, че мотивите й не са от особено значение — и двете оценяваме резултата.

Но преди всичко Даян държи изкъсо баща ми и го прави щастлив. Дори когато тя се оплаква — което прави често, — той дава вид, че е готов с удоволствие да разреши проблема й, едва ли не вдъхновен от предизвикателството. Помня как веднъж Ейприл ме попита дали някога не съм се състезавала с нея, дали тя по някакъв начин не е накърнявала положението ми на „момичето на татко“. Докато не беше задала този въпрос, не съзнавах, че баща ми и аз сме били в такива взаимоотношения. Той беше добър баща, поставяше на първо място образованието ни, водеше ни на дълги ваканции в Европа, учеше ни как да пускаме хвърчило, да връзваме моряшки възли и да караме кола със скорости. Но никога не е изразявал по-специална привързаност и преданост, както например Ник към Руби. Имам чувството, че това по някакъв начин е било свързано с майка ми и с това, че още от малка бях на нейна страна. Той сякаш усещаше неодобрението ми, връзката ми с жената, на която той изменяше, още преди да разбера какво е намислил. Така че, казано накратко, бомбастичната поява на Даян на семейния фронт в действителност не промени кой знае какво между баща ми и мен.

Сега я наблюдавам как се пресяга за една от многото си чанти „Гойар“ с инициалите й на нея, изважда чифт продълговати очила с черешовочервена рамка, украсена с камъни, каквито само жена като Даян би притежавала. Слага ги, вглежда се в готварската книга, която също е извадила от чантата, и си тананика тихичко неопределена мелодия с изражение от рода на „не съм ли възхитителна“ — изражение, което тя подчертава още повече, когато баща ми надниква в кухнята и й намига.

— Дейвид, скъпи, ела тук — казва тя.

Той влиза, обгръща изотзад раменете й с ръце, а тя се обръща и го целува по бузата, след което отново връща вниманието си към тиквената супа с орехи.

В това време Кони се труди над пуйката, като я зашива със сръчността на селянка. В пълен контраст със суперженствения костюм с пола пръсканите обувки от крокодилска кожа на Даян, Кони е в панталони с ластик на талията, пуловер в есенни тонове, украсен с ръчно изработена брошка, и обувки с връзки, които или са ортопедични, или са опит да спечели конкурс за най-грозни обувки. Сигурна съм, че тя не одобрява готварската книга на Даян, тъй като е твърдо против разните там ненужни подправки или рецепти, особено за Деня на благодарността. В този смисъл — във всеки смисъл — тя е дълбоко консервативна, покорна съпруга, която се отнася с Ник, единственото й дете, като с божество. Тя всъщност го нарича дете чудо — понеже той се е появил на бял свят, след като лекарите й казали, че няма да може да има деца. Като се има предвид това и факта, че Ник е сбъднал и надминал всички родителски надежди за величие, още едно чудо е, че Кони и аз изобщо се разбираме. Но в повечето случаи тя се прави, че ме одобрява, макар да знам, че я убива мисълта, че не възпитавам децата в католическата вяра, или в каквато и да е вяра. Че баща ми е евреин (което ме прави половин еврейка, а внуците й — четвърт евреи). Че използвам сос за спагети от буркан. Че колкото и да обичам Ник, през повечето време не смятам, че той ми е свалил луната. В действителност единствения път, когато тя се е показвала искрено доволна от мен, беше, когато й казах, че напускам работа — иронична съпоставка с гледната точка на майка ми по въпроса.

С разранена от беленето ръка се залавям енергично да пълня голяма тенджера с вода, докато се вслушвам в двата паралелни разговора — единия за битката с рака на яйчниците, която води съседка на Кони, а другия на Даян за скорошното й пътуване по женски за спа процедури, със съвсем слаба тематична връзка между двата. Това е може би едно от малкото общи неща между Даян и Кони — и двете са големи бъбривки и неспирно говорят за хора, които никога не съм срещала, назовавайки ги с имена, сякаш ги познавам много добре. Това е дразнещо, но пък прави общуването с тях лесно — горе-долу единственото, което се иска, е да им задаваш от време на време по някой въпрос.

Следващите два часа преминават в същия дух, но шумът нараства, когато и децата нахлуват в кухнята с най-изнервящите си играчки. Тогава не устоявам на изкушението да опустоша няколко коктейла „Блъди Мери“ един след друг, което, между другото, е още едно общо нещо между Даян и Кони. И двете много си падат по чашката. И тъй, към четири часа, когато всички сме насядали около масата, поне трима от нас са вече на градус, вероятно и четирима, ако включим бащата на Ник, Брус, който е пресушил няколко рома с кола, но понеже никога не говори много, не му личи колко точно е изпил. Той седи намусен и след като Кони го смушква с лакът, се прекръства и започва бързо да казва обичайната си молитва: Благослови нас, Господи, и тези Твои дарове, които ние ще получим от Твоята щедрост чрез Исуса Христа, нашия Господ. Амин!

Всички промълвяваме Амин!, родителите на Ник се прекръстват отново, а Руби ги копира, като прави повече докосвания — жест, който, установявам развеселена, прилича повече на Звездата Давидова^[2], отколкото на кръст.

— О! — възкликва баща ми, който се чувства еднакво неудобно и от религията, и от родителите на Ник. — Изглежда превъзходно! — той отправя похвалата към Даян, която засиява и си слага смешно малко количество картофено пюре, после подчертано отказва да си сипе от соса и го подава на бащата на Ник.

След това разговорът замира, като се изключат промърморвания за това колко страхотно изглежда всичко, колко хубаво ухае, както и обажданията на Руби и Франк, които нареждат какво не искат да им се слага в чиниите.

После, две минути след като сме почнали да се храним, Даян ме поглежда ужасена и казва:

— О, Тес! Знаеш ли какво забравихме?

Оглеждам масата, виждам, че нищо не липсва, дори с радост забелязвам, че този път не съм пропуснала да извадя кръглите хлебчета от подгряващото отделение на печката, както обикновено се случва.

— Свещи! — уточнява Даян. — Трябва да сложим свещи.

Ник ме стрелва с раздразнен поглед, който ме кара да почувствам за миг, че съм свързана с него. Сякаш сме в един отбор, участваме в една и съща шега.

— Аз ще ида да ги донеса — предлага той.

— Не, аз ще ги донеса — казвам, знаейки със сигурност, че той няма представа къде държим такива неща. Освен това съм наясно как се чувства Кони, когато мъжете й стават от масата по време на хранене по каквато и да е причина.

Отивам в кухнята, качвам се на ниското столче-стълба, за да взема от горната част на килера два калаени свещника с двете свещи, които запалихме за кратко на последния Свети Валентин. После отварям чекмеджето до фурната, където обикновено стоят кибритите. Няма нито един, което съответства на безпорядъка в дома ни напоследък. Затварям очи в опит да се сетя къде съм виждала пачка кибрити, едно от онези неща, като безопасни игли или кламери, които са пръснати навсякъде, докато не ти потрябват, и си спомням, че една вечер миналата седмица запалих свещ в спалнята ни. Изтичвам горе, отварям чекмеджето на нощното си шкафче и намирам кибрита там, където го бях оставила.

Останала без дъх от най-дългата поредица физически усилия, които правя от дни, сядам в края на леглото и погалвам кутийката кибрит, докато чета изписаното в розов красив шрифт посвещение: Аманда & Стив: Любовта господства.

Стив беше един от най-добрите приятели на Ник в медицинския факултет, сега е дерматолог в Лос Анджелис, а Аманда — манекенката, с която се запознал, когато тя отишла в кабинета му за обезкосмяване с лазер. „Любовта господства“ беше темата на хавайската им сватба — тридневна екстравагантност, на която двамата с Ник присъствахме, когато аз бях бременна от няколко месеца с Франк. Заключителната фраза беше изписана навсякъде: на картичките за спомен от събитието, на поканите и в уебсайта, както и върху платнените чанти, бутилките за вода и плажните хавлиени кърпи, които всеки гост получаваше при пристигането си в курорта. Великолепната декларация беше драсната дори върху един транспарант, закачен на самолет, който прелетя над плажа веднага щом младоженците си размениха клетвите. Помня как, докато гледаше нагоре, засенчил с ръка очите си, Ник със закачлива грубоватост прошепна: „Йо. Любовта господства, мъжки.“

Усмихнах му се, чувствайки се малко глуповато, задето за миг бях впечатлена от спектакъла, на който той открито се подиграваше, и в същото време бях горда, че нашата сватба беше съвсем различна от тази. Ник се беше съобразил с мене в общите ни планове, но твърдо бе настоял за по-скромна церемония и аз бях склонила, отчасти поради притеснението си от отменената си сватба по-рано и от всичките разноски от страна на гостите, и отчасти защото се убедих и повярвах, че една сватба трябва да бъде чувство между двама души, а не показност за пред другите. В резултат ние направихме малка церемония в Нюйоркската обществена библиотека, последвана от елегантна вечеря в италиански ресторант в Грамърси само за семействата и най-близките ни приятели. Беше вълшебна, романтична вечер и макар от време на време да ми се приискваше да бях облечена с малко по-пищна рокля и ние с Ник да бяхме танцували на сватбената си вечер, не съжалявам особено много за начина, по който избрахме да станат нещата.

Любовта господства, повтарям си мислено сега, като ставам бавно, събирам сили да сляза отново долу и си напомням, че трябва да съм благодарна за всичко. После, тъкмо когато излизам от спалнята ни, зървам блекберито на Ник върху нощното му шкафче и чувствам, че съм в капана на изкушението да направя нещо, което винаги съм си забранявала.

Казвам си, че съм смешна, че не искам да ставам параноичка, която подслушва, че няма причина да съм подозрителна. После в главата ми проехтява тихо гласче: Няма друга причина освен неговото отдръпване, дългите му работни часове, липсата ни на интимност. Тръсвам глава, за да разпръсна тези мисли. Ник не е съвършен, но не е лъжец. Той не е измамник.

И все пак тръгвам към телефона му, странно решена да се пресегна и да го докосна. Вземам го, преглеждам пощенската иконка и виждам, че има ново съобщение от район е код 617 — бостънски номер на мобилен телефон. Несъмнено е на колега, казвам си. Колега мъж. Работна ситуация, която не може да чака до утре — поне не според колега — обсебен хирург.

Кликвам с равни части гузност и страх и се зачитам:

„И аз мисля за теб. Съжалявам, че пропуснах обаждането ти. Ние ще си бъдем вкъщи около 7 часа, ако поискаш да опиташ отново. Дотогава, приятно прекарване на Деня на благодарността…

П.П.: Разбира се, че той не те мрази. Възможно ли е някой да те мрази?“

Взирам се в думите, опитвайки се да определя от кого ли може да са, кой не мрази Ник, уверявайки себе си, че зад тях стои логично, любезно обяснение, въпреки „мисля за теб“ в съобщението. И все пак главата ми почва да се върти, сърцето ми се разтуптява от тревожни предположения, от най-лоши сценарии.

Препрочитам текста още два пъти, чувайки женски глас, виждайки неясно очертание на лицето й, млада версия на Даян. Затварям очи, преглъщам паниката, надигаща се в гърлото ми, и си заповядвам да престана с тази лудост. После маркирам съобщението като непрочетено, оставям телефона обратно върху шкафчето и се връщам на масата със свещниците и кибрита в ръка.

— Ето ме! — усмихвам се сияйно, поставям свещите от двете страни на есенната украса и ги запалвам една по една, стараейки се ръцете ми да не треперят. После сядам и започвам да се храня в мълчание, освен когато напомням на децата да се държат прилично и от време на време поддържам брътвежите на Даян и Кони.

През цялото време преповтарям текста в главата си, като хвърлям скришом погледи към Ник и се питам дали някога бих могла да го намразя.