Емили Гифин
Въпросите на сърцето (12)

Глава 11
Теса

— Как върви търсенето на училище? — пита ме в неделя сутринта Рейчъл.

Тя е седнала с кръстосани крака на пода в гостната и прибира багажа за връщането в Ню Йорк. За първи път двете оставаме сами през уикенда и то, защото майка ми си замина с ранен полет тази сутрин, а Декс и Ник изведоха децата на разходка, или както Рейчъл го нарече, след като отлепи момичетата от дивана, „насилствен поход навън“.

— Ъъм — отговарям с гримаса. — Много е досадна цялата тази работа.

— Значи ти окончателно изключваш държавното начално училище? — продължава Рейчъл, докато прибира дългата си до раменете коса на конска опашка с неизменния ластик, който носи на лявата си китка, вероятно на мястото на часовник.

— Ами да. Ник гледа с добро око на него, може би защото е учил в държавно училище… Но Декс и аз — не… Все пак зависи на какво си свикнал — казвам с надеждата, че това е действителната причина за предпочитанията на Ник, а не просто защото иска да избегне обикалянето на училища, подаването на документи и разговори по темата.

— Да-а. И аз съм от „отбора“ на Ник — възпитаничка докрай на държавно училище, но прецених, че това не е правилният избор за Ню Йорк.

Тя просва една от блузките с флорални мотиви на Сара на пода, изглажда гънките, подвива ръкавите и я сгъва във вид на правилен квадрат с вещината на продавачка в универсален магазин. Запаметявам техниката й, но знам, че никога няма да си я спомня при нужда — точно както никога не мога да запомня как да сгъна салфетките ни за вечеря в подобни на оригами форми — техника, която Ник е усвоил, работейки като сервитьор в един кънтри клуб по време на следването си.

— Бях се заклела да не позволявам това да ме стресира — казвам, — но сега, когато ми дойде до главата, съм напълно обезумяла като всички останали.

— Да — кимва Рейчъл. — Аз пък се стресирах повече при подаването на документите на Джулия и Сара, отколкото когато кандидатствах за юридическия. Защото едно е да се хвалиш за собствената си квалификация и препоръки и съвсем друго да хвалиш петгодишното си дете. Толкова е тъпо… На Декс му беше по-лесно. В молбата за „Спенс“ той описал Джулия като „искрящо като шампанско тъмнооко чудо“.

Разсмях се.

— Така ли го е написал?

— И още как!

— Толкова е безвкусно — отбелязвам, клатейки глава в непрестанно удивление от брат ми банкера, който на вид показва такова хладнокръвие и достойнство, а може да бъде такъв колосален задръстеняк зад кулисите. В същото време си мисля, че това е едно от обясненията за успешния му брак. В сърцето си той наистина проявява евтина безвкусица, пълна противоположност на находчивост, а от дългите години наблюдение на множество връзки съм установила, че находчивостта не прави някого добър съпруг — първенство в това отношение държи баща ми.

— Ами да. Нищо чудно, че ни отрязаха, нали? — усмихва се язвително Рейчъл.

За човек, постигнал много, тя като че ли носи това отхвърляне като специална почетна значка, сякаш това е изцяло тяхна загуба, и си мисля, че макар да е непретенциозна, дори понякога направо плаха, тя всъщност е сред най-самоуверените хора, които познавам. За разлика от Ейприл и много други майки, които създават впечатлението, че се стремят към съвършенство като начин да се справят със своята скрита несигурност.

Тя продължава:

— Знаех си, че трябва да редактирам есетата на Декс… Но дълбоко в себе си разбирах, че „Спенс“ не е за нас. Затова не си направих труда…

Питам я защо, понеже винаги ми е било интересно да чуя подробности от живота им в големия град, толкова различен вече от детските ми спомени за Манхатън.

— О, не знам — отговаря тя и млъква, преди да вземе един розов кашмирен пуловер с мънички помпони, зашити покрай яката. Всички дрешки на Джулия и Сара са изискани и женствени, в пълна противоположност на гардероба на Рейчъл, който се състои предимно от дънки, удобни пуловери в земни тонове и дълги шалове в шикозен бохемски стил, които тя увива два пъти около врата си дори през лятото. — Просто слушаш всички стереотипи за училищата… „Чапин“ е за русокоси, превзети англосаксонки… в „Спенс“ пък е пълно със заможни момичета с връзки в обществото… Или с разглезени повлекани материалистки — според критикарите… и според Декс, след като не ни приеха. — Тя се разсмива и започва да имитира ниския му глас: — Как смеят да не запишат нашето тъмнооко чудо!

Прихвам за сметка на брат си, после питам с какво име се ползва „Бриърли“ — девическо училище в Ъпър Ийст Сайд, където ходят Сара и Джулия.

— Хм… Да видим… Бих казала, че там учат деца на мърляви интелектуалци — отговаря Рейчъл.

— Ти не си и минала покрай мърлявите — казвам и посочвам безукорните купчинки, които тя вече прибира в платнените пътни чанти на момичетата с монограми „Л. Л. Бийн“.

Тя пита през смях:

— „Лонгмиър“ все още ли е първият избор за Руби?

Кимам, впечатлена, че помни бостънските училища, а още повече се впечатлявам, когато додава:

— Там учи и дъщерята на Ейприл, нали?

— Да-а… Което в момента не е реклама за пред Ник — и й разказвам цялата история на малкия му пациент. — Той иска да избегне цялата тази трагедия… Или поне да не въвлича в нея невротички, които според него не правят нищо и само се бъркат в чуждите работи.

— Такива ги има навсякъде. В частните училища, в държавните, в Манхатън, в Средния запад. Те са неизбежни.

— Да, ама кажи го на Ник! Напоследък той като че ли само си търси повод за разправия.

В мига, в който изрекох думите, съжалих — както защото проявих нелоялност към него пред Рейчъл, която никога не изпуска лоша дума за съпруга си, така и защото с това сякаш засилвам напиращата критичност на собствения си съпруг.

Тя ме поглежда съчувствено, което още повече изостря вината ми.

— Разправия за какво? — пита тя.

— О, не знам — отговарям, опитвайки се да замажа леко нещата. — Разбирам на какво се дължи. Напълно съм наясно, че Ейприл и Роуми, както и цялата им клика, трябва да отстъпят и да дадат на тази жена и детето й малко пространство. И го казах на Ейприл, което не е лесно да се каже на приятелка.

— Представям си — кимва Рейчъл.

— Но Ник просто изпада в крайност. Знаеш го какъв може да бъде. „Самоуверен“ не е точната дума…

— Непреклонен? Разумен? — гадае тя.

— Ами да, точно това. У него винаги надделява сериозната страна — съзнавам колко трудно е да се опишат най-близките ти хора, може би защото ги познаваш добре във всяко отношение. — Но и нещо повече, той не може да понася неща, които смята за повърхностни, било то клюки, списания за известни личности, прекомерно пиене или разходи.

Тя кимва колебливо, балансирайки между това да подкрепи мен и да охули Ник.

— Съзнавам, че аз го изкарвам човек без никакво чувство за хумор…

— О, не, не. Не е така. Виж… аз познавам Ник. Разбирам го. Той има подчертано чувство за хумор.

— Така е. Но напоследък просто изглежда по-затворен. Изобщо не иска да се събира с приятели. А колкото до родителския му дълг, се показва или като „карай да върви“-татко, или като „адвокат на дявола“… А е възможно напоследък повече да ми прави впечатление — добавям, замисляйки се за последните разговори с майка ми и неувереното ми споделяне с Рейчъл за някои от недостатъците му.

— Е, Барби е цинична. Не трябва да й вярваш за всичко — казва тя. — Знаеш ли какво ми каза наскоро? И то пред момичетата?

— Какво? — питам и клатя глава в очакване.

— Каза, че да се ожениш, е като да отидеш на ресторант с приятели. Поръчваш каквото искаш и когато видиш какво си е поръчал другият човек, ти се приисква да си си поръчал същото.

Покривам лицето си с длани и казвам през смях:

— Ама че брутално!

— Знам. Тя ме кара да се чувствам като огромна пържола, която Декс може да върне в кухнята.

— Ами чуй това. След като видя, че напоследък Ник ми отваря вратата на колата, изрече следния бисер: „Когато мъжът отваря вратата на колата за съпругата си, бъди сигурна в едно — или колата е нова, или съпругата е нова.“

Рейчъл прихва и казва:

— Е? Колата нова ли е?

— За жалост, да. Направо трепач… Във всеки случай аз никога няма да го призная пред нея, но напускането на работата ми не се оказа панацеята, на която се надявах. Чувствам се толкова изтощена и разнебитена, а като че ли пак не ми остава много време за децата… Всъщност за нищо не ми остава време.

— Да-а и това те кара да се чувстваш по-виновна, нали? Задето не си от майките, които наблягат на изкуството и занаятите?

— Каквато си ти — поглеждам я обвиняващо.

— Не, не съм такава. Не мога да ти кажа кога за последен път съм насърчавала артистичните заложби на момичетата. На теория имаш много повече време вкъщи, но го запълваш с дреболии, които по някакъв начин успяваш да избегнеш, когато ходиш на работа.

— Да! — възкликвам, чувствайки огромно облекчение, понеже няма нищо по-отчайващо от това да си мислиш, че само ти се чувстваш по определен начин, особено когато се стигне до въпросите на майчинството, и съответно — нищо по-утешително от това да знаеш, че не си сама. — Точно така! Май че имам нужда от съпруга… От някого, който да се занимава с училищните проекти…

— Да върши всички досадни задачи — допълва ме Рейчъл.

— Както и да купува подаръци.

— И да ги увива.

— И да пише благодарствени писма.

— И да подрежда снимки в албуми — Рейчъл извърта очи нагоре.

— По дяволите, остави албумите. Аз бих се задоволила с малко помощ в правенето на снимки.

Припомням си как наскоро казах на Ник, че ако нещо ми се случи, децата няма да имат снимки на майка си. Той ми отговори да не приказвам такива ужасии, взе фотоапарата от ръцете ми и ме снима с тъмните кръгове под очите и с намазана с „Клиразил“ огромна пъпка на брадичката. По-късно изхвърлих тази снимка, потръпвайки при мисълта, че мога да бъда запомнена в такава зловеща светлина. Или по-лошо, снимката да бъде видяна от друга жена — втората съпруга на Ник, единствената майка, която децата ми ще познават.

После, точно когато чувствам, че нашите шеговити подмятания преминават в неудържимо оплакване, Рейчъл се засмива и казва:

— А! Да. Но имат късмет, че са адски готини. Колкото и недодялани да са в някои отношения.

Усмихвам се, смаяна от представата деца да се наричат „недодялани“, но мигом осъзнавам, че тя няма предвид децата, а Декс и Ник.

— Точно така — усмихвам се още по-широко. — Добре казано.

 

 

Вечерта, много след като всички са си заминали и децата са се качили да спят, Ник и аз сме в стаята си и се приготвяме да си лягаме.

— Беше чудесен уикенд — отбелязвам, докато плискам лицето си. После го подсушавам с потупване и полагам щедро количество овлажнител върху лицето и шията си. — Много обичам да виждам братовчедчетата заедно.

— Да, забавно беше — казва Ник, ровейки в чекмеджето си, откъдето изважда долнище на лека памучна пижама на райета. — А и майка ти успя да се държи забележително добре.

Усмихвам се и отивам до моето чекмедже, за да извадя черната си нощница. Тя е смес от памук и ликра и на пръв поглед не е много секси, но кройката е привлекателна и се надявам да породи искра между Ник и мен. Не толкова, че съм в настроение за секс, колкото заради интимността след него.

— Да — потвърждавам. — Но вчера сутринта ми наду главата.

— За какво?

— О, знам ли. Просто продължава да се безпокои…

— За какво пък се безпокои сега?

— За обичайните неща. Колко труден бил бракът с малки деца. Как не трябвало да напускам работата си — в същия миг осъзнавам, че нейните безпокойства кристализират в главата ми и стават и мои безпокойства. Или може би те вече са зреели там и просто са били заровени от майчината интуиция.

— Не й ли каза, че с нас всичко е наред? — пита той, но изглежда разсеян, докато проверява блекберито си, после бързо набира отговор, като сръчните му палци се движат в унисон. Всеки път, когато видя ръцете му да се движат така, ми идва наум, че той е хирург с най-фините двигателни умения и у мен се надига вълна на вдъхващо увереност привличане. И все пак не ми харесва думата фини, която той използва. Иска ми се нещо по-добро.

— О, да, казах й.

Наблюдавам Ник, който продължава да набира текст със сключени вежди и мога да кажа, че размяната на съобщения е свързана с работата му. Той спира внезапно, после нахлузва долнището на пижамата си и пристяга връзката на талията. Винаги ли спиш без горнище?, попитах го веднъж, когато за първи път започнахме да се срещаме. А той се засмя и ме поправи: Жените носят горнища, а мъжете — ризи. Следователно се казва без горнище и без риза. Сега го гледам как мята дрехите си близо до коша с капак, но не го улучва, сякаш това му е целта. Не му е присъщо да бъде толкова несръчен и когато свеждам поглед към купчината на пода и виждам, че кафявата му бейзболна шапка от „Харвард“ е наопаки върху купчината, чувствам леко пробождане. Броя наум до десет, чакайки го да каже нещо, каквото и да е, и когато това не става, заговарям аз:

— И така, аз напечатах заявлението за „Лонгмиър“.

Думите ми трябва да го накарат да смъкне долнището си или поне да се включи в разговора. Малко се срамувам, че го манипулирам така, но от друга страна, съм в правото си.

— О? — изрича той и отива към мивката в банята. Аз присядам на ръба на ваната и наблюдавам как мускулите на гърба му се движат, докато мие зъбите си, прекалено енергично според мен. Преди все му напомнях колко лоша е тази техника за венците му, но с годините се отказах.

— Мисля, че ще трябва да задвижим нещата.

— Така ли? — тонът му е отсечен, сякаш да ми каже, че това е сред дългия списък от задачи, които не са негова грижа, наред със закуските в забавачката и костюмите за Хелоуин.

По дяволите, мисля си. Майка ми е права.

— Да. Ще го сложа в куфарчето ти. Ще опиташ при първа възможност да подготвиш есето, нали? Евентуално тази седмица? Рейчъл каза, че Декс е написал тяхното…

Ник ме поглежда в огледалото, после казва с уста, пълна с паста за зъби:

— Сериозно?

Гледам го равнодушно, докато той се изплюва в мивката, изплаква устата си и додава:

— Добре. Чудесно. Но идващата седмица ще е безумна. Присадката на Чарли е утре.

— Хубаво — настръхвам леко от раздразнение, когато споменава малкото име на пациента си.

След малко той тръгва след мен към леглото.

— Значи това правим? — въздиша той. — Решили сме да кандидатстваме за „Лонгмиър“?

— Училището е чудесно. Там ходи и Чарли.

В мига, в който думите ми излязоха от устата, разбрах, че съм отишла твърде далече.

— За какво намекваш? — пита Ник.

— За нищо — ококорвам очи невинно, докато нагласявам завивката около себе си.

— Какво става, Тес? Сърдита ли си за нещо?

— Не — отговарям възможно най-неубедително, с намерението да го накарам да продължи нататък, за да мога да му кажа всичко, което чувствам, за фрустрацията, която се доближава до гняв. Гняв, който е оправдан през половината време и е параноичен и егоистичен през другата половина.

Само че той замълчава, не ми дава тази възможност, не задава никакви въпроси. Казва само:

— Добре. Хайде тогава да си починем малко.

— Правилно. Разбирам. Утре те чака операция.

Ник ме поглежда, кимва и едва-едва се усмихва. После разсеяно проверява блекберито си още веднъж, преди да загаси нощната си лампа, очевидно толкова безразличен към сарказма ми, колкото и към черната ми нощница.