Емили Гифин
Въпросите на сърцето (43)

Глава 42
Валъри

Тя рови в рафтовете в „Уелзли Буксмит“, докато Чарли е на урок по пиано, когато чува телефонът й да вибрира в чантата й. Сърцето й подскача със слаба, нереалистична надежда, че това може да е той, бързо пъхва трите книги под мишница и бръква в чантата си, за да види кой я търси. На дисплея свети непознат номер и въпреки че може да е всеки, обзема я леденото предчувствие, че е тя. Теса.

Всичко вътре в нея изостря инстинкта й, предупреждава я да не отговаря, но въпреки това тя прошепва „ало“ в телефона.

Чува нисък, нервен женски глас да й отговаря с „ало“ и тя вече е сигурна. Поема си глътка въздух, нуждаейки се от повече кислород, и в този момент една от книгите й пада на пода с гръбчето нагоре и с огънати и наклонени страници. Една тийнейджърка до нея се навежда да я вземе и я подава на Валъри с усмивка.

Гласът в другия край на линията пита:

— Валъри Андерсън?

— Да — отговаря тя, изпълнена със страх и вина.

Оглежда се за стол и след като не вижда такъв, сяда с кръстосани крака на протрития килим, подготвяйки се за каквото дойде, знаейки, че заслужава най-лошото.

— Ние не сме се срещали… Името ми е Теса — продължава жената. — Теса Русо. Съпруга съм на Ник Русо.

Валъри повтаря неколкократно думата „съпруга“, стискайки очи, и вижда калейдоскоп от цветове, докато се съсредоточава върху дишането си.

— Ами аз… искам да ви питам… дали ще можем да се видим? — В гласа й не се долавя заплаха или злоба, само нотка на меланхолия, от което Валъри се чувства още по-зле.

Тя преглъща и с огромна неохота отговаря:

— Да. Разбира се. Кога?

— Възможно ли ви е сега?

Валъри забавя отговора си, защото смята, че трябва да се подготви за тази среща така, както се подготвя за съдебни заседания, обръщайки голямо внимание на подробностите. И все пак знае, че очакването ще е мъчително — и за двете, затова отговаря просто с „да“.

— Благодаря ви… — казва Теса. А после: — Къде?

— Аз съм в „Уелзли Буксмит“… Бихте ли искали да се срещнем тук? — предлага тя и мигом й се приисква да се беше облякла по-хубаво и да си бе направила труда да прокара четка през косата си, но после решава, че вероятно така също е добре.

Заслушва се в тишината, толкова плътна, че се пита да не би Теса да е затворила или заглушила телефона, докато не чува:

— Да. Добре. Веднага идвам.

И сега тя чака. Чака в предната част на книжарницата, до лавиците с пощенски картички и опаковъчна хартия, гледайки през витрината към „Сентръл Стрийт“, а в главата й се въртят стотици несвързани мисли. Тя чака петнайсет минути, после двайсет, трийсет, през което време поне десетина жени минават през вратата. Убедена е обаче, че нито една от тях не е Теса, докато в тази секунда вътре не влиза тази жена. Жена, за която много ясно си личи, че не идва да си купува книги.

Валъри я оглежда жадно, запаметявайки начина, по който откопчава дългото си кашмирено палто, разкривайки елегантен, но сдържан ансамбъл от прав черен панталон, кремав пуловер и обувки с ниски токчета в матов златист цвят. Възхитена е от гъстата й коса с цвят на мед, падаща до раменете на меки вълни, и от чертите й — живи и силни, неприсъщи на повечето красавици в Уелзли. Ако изобщо си е сложила грим, решава Валъри, то той е много лек, макар пълните й устни да блестят от гланц в прасковен цвят.

Жената оглежда крадешком книжарницата, като незнайно как пропуска да види Валъри от първия път, въпреки че стоят близо една до друга. После, изведнъж погледите им се срещат. Сърцето на Валъри спира и през ума й минава да се втурне навън през вратата. Но вместо това тя прави крачка напред и излиза от прикритието на пощенските картички.

— Теса? — пита Валъри и по гърба я полазват ледени тръпки.

Жената кимва и протяга ръка към нея. Валъри я поема и сърцето я пробожда от допира до гладката, топла кожа и от уханието на лимон, което я лъхва.

Когато те отново отпускат ръце встрани, Теса преглъща и заговаря:

— Дали да не отидем да седнем някъде?

Валъри кимва — вече е запазила маса в задната детска секция, където е оставила пухкавата си шуба и купчина книги. Тя се обръща и тръгва натам и след секунди двете жени седят една срещу друга.

— Е — подхваща Теса, — здравейте!

— Здравейте — отговаря Валъри с пресъхнало гърло и потни длани.

Теса понечва да заговори, после млъква и пак започва.

— Как е Чарли? — Въпросът й издава такава искрена загриженост, че за една оптимистична секунда на Валъри й минава през ума, че много е сгрешила — че Теса е тук само за да пита за състоянието на пациент на съпруга си.

Но когато Валъри отговаря, че Чарли върви към подобрение и й благодари, че пита, забелязва, че долната устна на Теса трепери издайнически. И Валъри разбира, че тя знае.

— Чудесно. Чудесно — успява да каже Теса. — Радвам се да го чуя.

После, когато Валъри не може да издържа на напрежението нито миг повече, Теса си поема въздух и додава:

— Е, добре. Вижте. Струва ми се, че и двете знаем защо съм тук… Защо поисках да се срещнем.

Валъри кимва, гърлото й се стяга и пресъхва още повече, бузите й пламват.

— Тук съм, защото знам — продължава Теса толкова равнодушно, че за секунда Валъри е напълно объркана.

— Знаете? — пита тя и мигом съжалява за въпроса. Тя няма право да бъде потайна. Правото изобщо не е на нейна страна.

— Да. Знам — потвърждава Теса и очите й святкат. — Знам всичко.