Емили Гифин
Въпросите на сърцето (18)

Глава 17
Теса

— Тес? — повиква ме Ник същата нощ, когато най-сетне си ляга едва в един сутринта. Гласът му е нежен, почти шепнещ, и аз се изпълвам с облекчение, когато чувам да произнася името ми по този начин.

— Да — прошепвам.

Той си поема няколко глътки въздух, сякаш да дойде на себе си или да реши какво да каже, а на мен ми се иска да запълня мълчанието с въпрос какво му се върти в главата. Но успявам да изчакам, усещайки, че от следващите му думи ще науча каквото трябва.

— Съжалявам — казва той най-сетне, като ме придърпва по-близо до себе си и обвива ръцете си около мен. Дори без тази прегръдка мога да кажа, че този път е искрен. За разлика от извинението си, че е закъснял, сега в гласа му не се долавя нищо задължително или механично.

— За какво съжаляваш? — отдъхвам си все още със затворени очи. Това обикновено е пасивно агресивен въпрос, но тази нощ го питам искрено. Наистина искам да знам.

— Съжалявам за това, дето казах. То не е вярно — той отново си поема още няколко дълбоки глътки въздух и ги издишва през носа. — Ти си страхотна майка. Страхотна съпруга.

Той ме целува по врата, точно под ухото, и ме прегръща още по-силно с цялото си тяло. Това винаги е било начин да оправи нещата — действието преди думите — и макар навремето да критикувах подобна близост и да й се съпротивлявах, този път нямам нищо против. Дори и аз се притискам в него, правейки всичко възможно да му повярвам и да отхвърля зреещите си съмнения относно взаимоотношенията ни. Казвам си, че Ник винаги е играл малко мръсно, прибързва с острите си думи, за които после признава, че съжалява и че не влага нищо в тях. Но пък аз се питам дали в тях все пак няма зрънце истина.

— Тогава защо го каза? — прошепвам между неговите и някои от моите целувки. — Защо каза, че нещата не вървят?

Мисля си, че двете неща не се изключват взаимно. Аз мога да бъда страхотна съпруга и майка и нещата въпреки това да не са както трябва. Или бавно да вървят натам.

— Не знам… Просто се разстройвам понякога — отговаря той, докато сваля бельото ми с бързо нарастваща настойчивост.

Опитвам се да го спра, поне докато довършим разговора си, но чувствам как се огъвам пред огромното физическо привличане, което изпитвам към него. Пред нуждата си от него. Точно така се чувствах в началото, когато бързахме да се приберем от университета вкъщи, за да сме заедно и да се любим по два-три пъти на нощ. Отдавна не се бях чувствала по този начин.

— Искам да си щастлива — казва Ник.

— Аз съм щастлива.

— Тогава не си създавай проблеми.

— Не си създавам.

— Понякога го правиш.

Замислям се над думите му, разсъждавам, че тази вечер можех да го посрещна другояче. Може би грешката е моя. Може би наистина си измислям проблеми — като домакините, които навремето критикувах, че си създават трагедии, за да облекчат монотонните си дни. Може би в живота ми има празнота, която разчитам той да запълни. Може би тази вечер наистина просто му се е хапвало италианско.

— Хайде, Тес, сдобри се с мен — продължава той, като смъква долнището на пижамата си, повдига тениската ми, без да си прави труда да я свали. Целува ме страстно по устата, докато прониква в мен, предлагайки разкаяние. Отвръщам на целувката му настоятелно, сърцето ми тупти бързо, краката ми се увиват плътно около него. През цялото време си казвам, че го правя, защото го обичам. А не защото искам да му докажа нещо.

Но след няколко минути, след като се отпускам и чувствам, че и той прави същото, се чувам да шепна: Видя ли, Ник? Видя ли какво стана? Получава се. Получава се.