Емили Гифин
Въпросите на сърцето (37)

Глава 36
Валъри

Тя чака. И чака. И продължава да чака. Чака десетте мъчителни дни, най-дългият период, който си спомня, толкова агонизиращо бавни, колкото са били първите дни в болницата. Поглежда блекберито си, „спящо“ до възглавницата й, настроено да звъни силно. Дръпва завесите настрани и наднича в очакване да види колата му, всеки път, когато чуе хлопването на автомобилна врата. И когато вече не може да чака нито секунда повече, дори загубва самообладание и му праща текстово съобщение само от няколко думи: Надявам се, че си добре? Поставя въпросителна с единствената цел да получи отговор, но такъв не получава. Нито една дума.

Отначало оправдава поведението му, смятайки, че той си има причина, и излиза с всякакви извинения от негово име. Нещо неотложно е изникнало в болницата или у тях. Някой е пострадал. Той е пострадал. И най-неправдоподобният сценарий от всички — казал е на жена си, че е влюбен в друга, че ще прекрати брака си и ще заведе дело за развод с желанието да се разделят благоприлично, преди да продължат, всеки от тях по честен, верен път.

Чувства се глупаво дори само че си въобразява такова нещо (да не говорим, че мечтае за него, а веднъж, в един особено отчаян момент, дори се помоли това да стане), след като знае кое е далеч по-вероятното. Че той съжалява за случилото се между тях, за всичко, което й каза. Или по-лошо, че преди всичко той не е гледал сериозно на тях двамата.

Емоциите й я връщат във времето, към годините й, които тя определя като глупави, преди да се научи да се пази със стена от недоверие, цинизъм и апатия. Раните, нанесени й от Лайън, раните, които тя е успяла да излекува много отдавна, изведнъж стават пресни и болезнени. Тя започва да го мрази отново, тъй като е по-лесно да мрази него, отколкото Ник. Но най-много мрази себе си, задето е от жените, които се въвличат в такива ситуации.

— Какво ми има? — пита тя брат си, когато един мрачен вторник, по време на работа не издържа и му телефонира, за да му признае какво е станало между нея и Ник и че откакто на сутринта след случилото се й се е обадил, както е редно, повече нито го е виждала, нито го е чувала.

— Нищо ти няма — успокоява я брат й, който звучи, сякаш е полусънен или натряскан, а може би и двете.

— Има ми нещо — настоява тя, загледана през прозореца на кантората си в кантората на отсрещната сграда, където двама мъже буквално стоят до охладителя за вода и се заливат от смях. — Той спа веднъж с мен, после приключи с това.

— Не може да се каже, че е приключил с това. Просто не е… продължил…

— Това е едно и също. Много добре го знаеш.

Мълчанието на Джейсън заличава още една искрица надежда.

— Според теб на какво се дължи? Не съм достатъчно хубава ли? — пита тя, съзнавайки, че звучи като страдаща, сломена тийнейджърка. Отчаяно не иска да бъде в тази категория жени, които определят самоуважението си през погледа на мъжете и възлагат надеждите си на друг. И все пак, тя е направила точно това и продължава да го прави, като задава такива въпроси.

— Я не се занасяй. Ти си екстра парче. Всичко ти е наред — лицето, тялото.

— Тогава какво? Да не би да е сексът? Може би съм зле в леглото? — И в този момент си спомня лицето на Ник, излъчващо удоволствие, когато проникна в нея. Начинът, по който галеше косата й след това. Целуна клепките й. Прокара ръка върху корема и бедрата й. Заспа, както я беше прегърнал, притискайки я към себе си.

Джейсън цъка с език и казва:

— Обикновено не е свързано със секса, Вал.

— А с какво? Скучна ли съм? Прекалено негативна ли съм?… Или защото имам немалък „багаж“?

— Нищо подобно. Не е свързано с теб, Вал. А с него… Повечето мъже са задници. И гейовете, и редовните. Ханк е истинска находка. — Гласът му е лъчезарен, както винаги, когато говори за приятеля си. Както вероятно е звучал и нейният глас само преди няколко дни. — Докато Ник… Той не е чак такъв…

— Той се държа толкова удивително с Чарли — прекъсва го тя и в главата й се изреждат моментални снимки. — Между тях има разбирателство. Връзка. Това се вижда. Такова нещо не може да се подправи.

— Само защото той е страхотен хирург и защото е привързан към най-доброто дете на света, не значи, че е подходящ за тебе. Нито че е свестен човек — отбелязва Джейсън. — Но съм наясно защо смесваш двете неща. Всеки би го сторил. И именно това влошава нещата — постъпката му. Като че ли… той се е възползвал от положението си.

Тя въздиша в знак на съгласие, макар да й е трудно да повярва, че Ник е такъв манипулатор, толкова ужасен. Щеше да е по-лесно, ако можеше да повярва. Тогава щеше да се съгласи с брат си, да се съгласи, че нежеланието на Ник да има нещо общо с нея се дължи на негови недостатъци, а не на нейни.

— Чарли има час при него следващата седмица. А през февруари имаме насрочена друга операция — казва тя, сещайки се колко пъти бе поглеждала календара и се бе питала какво ще му каже, когато влезе в кабинета му. — Трябва ли да си потърсим друг лекар?

Джейсън отговаря:

— Той е най-добрият, нали?

— Да — бърза да потвърди тя със съкрушено сърце, но, колкото и да е странно, запазвайки лоялността си. Това й напомня как месеци след като бяха скъсали беше продължила да оценява таланта на Лайън. — Ник е най-добрият.

— Ами тогава, нека той продължи да лекува Чарли.

— Добре — съгласява се тя, но се пита какво ще каже на сина си, как ще му обясни защо Ник вече не се отбива у тях. Защо ще се виждат с него само в болницата или в кабинета му.

— Доколко виновна трябва да се чувствам? — сеща се за думите на Чарли в колата, че му се искало Ник да му е баща.

— За какво? За Теса ли?

Тя замръзва на стола си.

— Говорех за Чарли. Не за жената на Ник… И ще благоволиш ли да ми кажеш откъде знаеш името й?

— Не ми ли го каза… ти? — запелтечва Джейсън.

— Не — отрича тя категорично. — Не съм.

— Ти трябва да си била.

— Джейсън, сигурна съм, че не съм била аз. Никога не съм изричала името й на глас. Откъде знаеш името й?

— Добре, добре… Тогава се приготви да чуеш нещо… Оказа се, че Ханк е неин инструктор по тенис.

— Будалкаш ме, нали? — тя подпира глава върху свободната си ръка.

— Не-е.

— Значи Ханк знае? Знае за Ник и мен?

— Не, кълна се, че не съм му казвал.

Тя не е сигурна, че му вярва, предвид факта, че Джейсън е отворена книга дори когато не е влюбен, но на този етап практически не я е грижа и вцепенена изслушва обясненията на брат си.

— От известно време тя взема уроци при него… Ханк знае, че съпругът й е отличен хирург, но не беше направил връзка до миналата седмица, когато тя му споменала за един от пациентите на съпруга си — дете, което изгорило лицето си на детски рожден ден.

Сърцето на Валъри затуптява силно.

— И какво е казала за Чарли?

— Нищо. Просто казала, че Ник работи много… Ханк я попитал какъв хирург е той и тя му казала. И дала Чарли за пример… Колко невероятно малък е този свят, а?

— Да-а. Но аз не бих искала да го застилам с килим — това беше един от любимите изрази на баща им.

— Съвсем правилно — усмивката се връща в гласа на Джейсън.

Тя въздиша, обработвайки в ума си новата представа за Теса — една скучаеща дама в кънтри клуб. Блондинка с гъвкави крайници, с корекции с ботокс, която играе тенис през деня, харчи бясно в магазини като „Ниман Маркъс“, поръчва обеди с шампанско в ресторанти, където масите са с бели ленени покривки.

— Значи тя играе тенис? Браво на нея.

— Не е лошо и ти да почнеш — Джейсън явно иска да смени темата. — Ханк каза, че ще ти дава безплатни уроци.

— Не, благодаря.

— Защо?

— Аз ходя на работа, забрави ли? Не съм омъжена за пластичен хирург. Само спя с такъв, когато жена му е извън града.

Джейсън прочиства гърлото си и изрича името й като укоряващото „стегни се, сестричке“.

— Какво?

— Не допускай това да те вкисне.

— Много е късно.

— Щастието е най-доброто отмъщение, нали знаеш? Просто бъди щастлива. Въпрос на избор.

— Бъди щастлива, а? Като съпругата на Ник? — сопва му се Валъри. — Ханк не ти ли каза колко щастлива е тя?

Джейсън забавя отговора си:

— Всъщност ми каза, че била много приятна. Земна.

— Страхотно! Фантастично! — Чувството за вина и угризенията й от съботната сутрин отстъпват място на силна, задушаваща ревност. — А не е ли и великолепна?

Тя се напряга да чуе отговора на Джейсън, съзнавайки, че каквото и да й каже, няма да я задоволи. Ако жената на Ник е непривлекателна, тя ще се почувства употребена. Ако Теса е великолепна, ще се почувства посредствена.

— Не. Не е великолепна. Каза, че е привлекателна. Но не и великолепна в какъвто и да е смисъл.

Валъри издава стон, чувства се несигурна и замаяна.

— Но не забравяй, Вал, че тя е омъжена за измамник. Ти трябва да я съжаляваш, а не да ревнуваш от нея.

— Да, бе. — Опитва се да убеди себе си, че брат й е прав, че тя е по-добре без Ник, без който и да е мъж. Че Ник е проблем на Теса, а не неин. Но в сърцето си знае, че единственото нещо, което се е променило от събота сутрин насам, е, че той е престанал да й се обажда. Тя през цялото време знаеше, че той е женен. Че има съпруга. Че искаше нещо — някого, — който не й принадлежи и вероятно никога няма да й принадлежи. Това получава. Точно това заслужава.

Джейсън издухва носа си, после я пита дали ще се оправи. Тя му отговаря „да“ и затваря телефона, опитвайки се да не заплаче, когато се завърта на стола си и се заглежда в мокрото петно на тавана.

След секунди телефонът й иззвънява, на дисплея се появява „скрит номер“. Тя го вдига, предполагайки, че пак е Джейсън, който иска да добави още нещо за Ник, някакъв „бисер“ за мъдростта на взаимоотношенията.

— Да-а?

— Здрасти, Вал. Аз съм — чува тя. Стаява дъх, съзнавайки, че това все още е най-любимият й.

У нея започват да се борят яростта и облекчението, когато казва:

— Здрасти, Ник.

— Как си?

— Добре съм — бързо и възможно най-убедително отговаря тя. Гласът й е студен, прекалено студен, за да изразява безразличие.

— Извинявай, че не ти се обадих…

— Няма нищо. Разбирам — прекъсва го тя, макар че съвсем не е нищо и че не разбира.

— Просто бях объркан… опитах се да уредя някои неща…

— Не си длъжен да ми даваш обяснение. Не е нужно — казва тя, надявайки се той да го направи въпреки това.

— Вал… — в гласа му се долавя тревога, което й дава известна утеха. — Може ли да те видя? Може ли да се срещнем някъде? Трябва да те видя, да поговорим.

Мислите й препускат бързо. Тя знае, че трябва да откаже. Знае, че трябва да опази сърцето на сина си, дори да не иска да предпази собственото си сърце. Чарли вече е привързан към Ник — пламенно е привързан, — но продължи ли тя да се вижда с него, ще стане още по-лошо, ако той я разочарова отново. Гърдите й се стягат, когато се приготвя да му каже, че идеята не е добра, че петъчната вечер беше грешка и че тя не може да си позволи още една такава. Но не може да го изрече. Не може да се застави да затръшне вратата напълно. Вместо това отваря уста и му казва, че тъкмо тръгва да се разходи в Комън^[1] и ако иска, да дойде там.

— Къде? Къде точно да се срещнем?

— До Жабешкото езеро — казва тя възможно най-равнодушно, правейки се, че изборът не е обнадеждаващ и сантиментален. И не защото иска да се разходи с него на място, което обича, или заедно да вдишват студения зимен въздух. Нито защото си представя, че двамата ще водят там Чарли да кара кънки, а после ще пият горещ шоколад. Не за да създаде жив декор за спомена, който, надява се, той да остави. Обяснението, потвърждението, обещанието на това, което предстои.

 

 

Малко по-късно, след като се е гримирала, прокарала е гребен през косата си и е казала на секретарката си, че се налага да отиде на служебна среща, тя се навлича с тежкия си черен тренчкот, минава покрай кейовете, опразнени за през зимата. Вдишва режещия, студен въздух и отправя поглед към Южната станция, която изплува пред нея на фона на безцветното небе. Навлиза в посипания с чакъл търговски център, минава покрай магазините за електроника и пунктовете за химическо чистене, долнопробните барове и етническите ресторанти, сергиите с фалафели и продавачите на печени фъстъци. Продължава да върви сред тълпи от празнично настроени купувачи и шляещи се туристи и накрая стига до Тремънт Стрийт, с нейния внушителен изглед към сградата на Конгреса и градската историческа част със заоблени камъни. През цялото време вятърът фучи откъм пристанището, спира дъха й, пронизва я.

Когато пресича улицата и наближава Комън, зърва изпадналия възрастен бездомник, известен на мнозина като Руфъс. Помни, че той отдавна се навърта тук, но от доста време не се е появявал; тъмната му кожа е набраздена с бръчки, които не са повече от тези, които имаше близо десет години по-рано, косата му сивее само край слепоочията му. Погледите им се срещат и през ума й минава неизменната мисъл, когато го види през студените зимни месеци: Защо не се преселиш във Флорида, Руфъс?

Той й се усмихва, сякаш я помни от последната й разходка по този път и казва:

— Здра’ей, скъпа… Изглеждаш ’ного хубава днес, скъпа… Имаш ли долар? Не’кви дребни? — гласът му е нисък и дрезгав и странно успокояващ. Тя се спира и му подава петачка, той я поема и й казва, че има много красиви очи. Тя му благодари, избирайки да повярва, че говори сериозно.

— Бог дъ те бла’ослови — казва той и допира юмрук до сърцето си.

Тя кимва, обръща се и продължава по пътя си. Островърхите й ботуши не са предназначени за разходка и сега пръстите на краката й са вкочанени, студът й е отнел и най-слабия оптимизъм. Крачките й стават по-широки, докато се придвижва към Ник и съдбата си. Казва си да не драматизира излишно, че той е просто поредният мъж, поредната глава в сивия й любовен живот. Казва си, че предпочита да знае, отколкото да се пита, защото да се пита е винаги по-лошата част.

И ето че е вече в Комън и наближава Жабешкото езеро, което гъмжи от кънкьори, някои много добри, повечето неуверени, но всички до един ликуващи.

Изведнъж слънцето пробива облаците и тя заслонява очите си с ръка, търсейки с поглед Ник покрай периферията на езерото, дори на леда, сякаш той се е спрял и си е сложил кънки за едно бързо „кръгче“. Най-накрая го забелязва в тъмносиньото му палто и с огромен сив шал, омотан няколко пъти около врата му. Той присвива очи към нея, но тя още не може да каже дали вече я е видял. Оглежда го за една цяла минута или повече, преди погледите им да се срещнат. Лицето му светва, макар и без усмивка, и той започва да си проправя път към нея, гледайки в краката си, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

Тя се спира да го изчака, като сменя няколко пъти изражението си и накрая го оставя възможно най-безизразно. Няма представа какво да очаква — и все пак знае точно какво да очаква.

— Здрасти, Вал — поздравява я той, когато застава до нея. Очите му са ясни, толкова ясни, колкото могат да бъдат кафявите очи, но нещо в тях й подсказва, че той е дошъл, за да разбие сърцето й. И все пак, когато протяга ръце, за да я прегърне, тя не се отдръпва. Полага буза върху рамото му, когато му казва „здрасти“, но гласът й се изгубва във внезапния порив на вятъра.

Когато се отделят един от друг, той я поглежда в очите и казва:

— Страхотно е, че те виждам.

— И за мен — отговаря тя и гърдите й се стягат от предчувствие за наближаващ страх.

Той събира устни, после бръква в джоба си и изважда само една цигара и кибрит. Тя не е знаела, че е пушач — дори би се хванала на бас за обратното, но не го пита нищо, нито дали е скорошен навик или възстановен стар. Той отваря кибрита и драсва клечка с едната си гола ръка, което й напомня колко е сръчен в ръцете.

— Имаш ли една и за мене? — пита тя, когато тръгват да вървят.

— Съжалявам. Тази ми беше последната — гласът му е стегнат, неравен. Протяга ръка и й предлага цигарата си.

— Няма нищо — поклаща глава тя в знак на отказ. — Всъщност се пошегувах. Аз не пуша… освен когато пия.

— Да идем ли да пийнем нещо? — предлага той с къс, нервен смях.

Когато тя не продумва, той опитва с друг въпрос.

— Как е Чарли?

— Добре е — тя настръхва, въздържайки се да му каже нещо повече.

Той кимва и поднася цигарата до устните си. Дръпва със затворени очи, после обръща глава настрани. Не изпуска дима, само отваря уста и го оставя да излиза спираловидно над главата му и бързо да се разнесе. Оглежда се наоколо и промълвява нещо за пейка. Тя поклаща глава и казва, че предпочита да походи, защото е доста студено за сядане.

И те продължават да вървят покрай езерото, наблюдавайки радостните кънкьори, които правят кръгове по часовниковата стрелка като размазани ярки петна.

— Караш ли кънки? — пита я той, като лактите им се допират от време на време.

Тя изравнява крачката си с него, отдръпва се леко и отговаря „да“. После въздиша, с което му дава сигнал, че не е дошла тук да си бъбрят. След една пълна обиколка на езерото, той заговаря отново:

— Вал… Нашата нощ заедно… беше удивителна.

Тя кимва — няма как да го отрече, не е възможно да го отрече.

— Ти си удивителна.

Тя чувства как се напряга, гърлото й се стяга. Не иска комплименти, били те искрени или утешителни. Наясно е накъде върви разговорът и иска само съществената му част.

— Благодаря — повтаря тя, а после възможно най-бездушно добавя: — Ти също.

Той рязко спира и я хваща над лакътя.

— Може ли да идем някъде да поговорим. Някъде на закрито?

Тя вече не чувства стъпалата си, носът й почва да тече, затова кимва неохотно и тръгва след него към „Честнът 75“, ресторант, намиращ се на улицата със същото име. Настаняват се на маса в дъното и когато сервитьорката идва да вземе поръчката им, Валъри казва:

— За мен, нищо — и посочва Ник.

Той поклаща глава, пренебрегвайки решението й, и поръчва два греяни сайдера.

— Просто ми кажи, Ник — подхваща тя, когато сервитьорката се отдалечава. — Кажи ми какво мислиш?

— Мисля много неща — отговаря той и потърква неколкодневната си брада.

— Например?

— Мисля, че съм луд по теб.

Сърцето й подскача, когато той продължава, навеждайки се над тясната маса, лицата им са на сантиметри едно от друго.

— Мисля, че те обичам заради начина, по който изглеждаш, заради допира ти, заради вкуса ти. Обичам звука на гласа ти и как ме гледаш с тези твои очи… Мисля, че обичам начина, по който си с Чарли. Начинът, по който си ти самата.

— Може би това е просто физическо привличане? — спокойно пита тя, като се прави, че не е дълбоко развълнувана от думите му.

— Не — отсича той, клатейки непреклонно глава. — Не става дума за физика. Това не е свалка. Нищо такова. Аз те обичам, Вал. Това е истината. И се опасявам, че винаги ще си остане истина.

Тя вече получи своя отговор, издаде го думата опасявам се. Ник я обича, но му се ще да не е така. Иска я, но не може да я има. Това е неговото решение. Тя чувства как рухва вътрешно в момента, когато сервитьорката се връща с поръчката им. Обгръща с ръце топлата чаша и вдишва мускусния аромат на ябълка, чувайки как той продължава да говори сякаш на себе си.

— Знам кога точно се случи. Вечерта, когато отидохме в „При Антонио“ и ти ми каза, че Чарли няма баща.

— О, това ли било? — мъчи се да запази спокойствие, да премахне всяка горчивина в гласа си. — Опит за спасение ли? Понеже спаси Чарли и сега искаш да спасиш и мен ли?

— Взех и това под внимание — казва той и фактът, че не я опроверга автоматично, направи отговора му по-достоверен. — Мислих по въпроса, точно както се питах дали с това те привлякох — той отпива дълга глътка и довършва: — Но знам, че не е така. Във всеки случай не изцяло.

— И за мен не е — отговорът й е възможно най-близък до признанието й, че тя също го обича. — Аз нямам нужда да бъда спасявана.

— Знам, че нямаш нужда да бъдеш спасявана, Вал. Ти нямаш нужда от никого, ти си най-силният човек, когото познавам.

Тя се усмихва насила, сякаш да докаже, че теорията му е вярна, макар че тя самата не вярва в нея.

— Ти май не мислиш, че си силна — казва той, като че ли прочел мислите й. — И фактът, че смяташ, че едва се справяш… е толкова… толкова… не знам, Вал. Това е просто още едно нещо, което обичам у теб. Ти си силна и уязвима едновременно.

Навежда се към нея и затъква кичур коса зад ухото й.

Тя потръпва и казва:

— Но? — знае, че ще последва „но“, че винаги е имало „но“.

— Но… аз не мога… — гласът му пресеква, — не мога да го направя…

— Добре — казва тя, приемайки, че това е последната му дума, и не вижда причина да обсъждат защо не може да го направи.

— Не ми казвай „добре“, Вал. Не ме избавяй от затруднението толкова лесно.

— Няма никакво затруднение.

— Не говоря за „затруднение“ в буквалния смисъл… Просто имах предвид… Имах предвид, че направих грешка, като постъпих така с теб. Помислих, че щом изпитвам такива чувства към тебе, тогава нашата постъпка ще е в реда на нещата. Че ще мога да се разгранича от мъжете, които имат любовна връзка по причини, които са нередни… Но после Теса се върна от Ню Йорк и… и се оказа, че не мога да направя това изключение за себе си. За нас. Не и без да засегна всички около мен. Децата си… Чарли…

— Съпругата си — довършва тя.

Той кимва тъжно и потвърждава с думи:

— Да, и Тес… В момента нещата при нас не вървят гладко. А и не съм сигурен какво крие бъдещето… Но аз я уважавам. И все още съм силно привързан към нея. И ако не съм готов да захвърля всичко, всички изминали години, дома и семейството, които изградихме… ако не съм готов да го направя точно сега — той почуква по масата — днес, именно в тази секунда, значи не мога да бъда с теб. Просто няма да е редно, колкото и да го искам. Просто няма да е редно.

Тя прехапва долната си устна и кима, сълзите й парят очите.

— Повярвай ми, Вал. Обмислих всичко от всеки ъгъл. Опитах се да намеря начин да направя едничкото нещо, което искам… а то е да те заведа в леглото още сега… да те прегърна, да те любя… просто да съм с теб.

Тя прехапва устната си още по-силно, дишането й се учестява в последен опит да не се разплаче.

— Съжалявам — продължава той. — Съжалявам, че ти причиних това. Беше егоистично и нередно… И част от мене иска да каже… че може би един ден ние ще бъдем заедно… че може би един ден нещата ще бъдат различни… Но да кажа това ще бъде егоистично… фалшиво обещание… начин да те запазя, докато оправя положението вкъщи.

— Трябва да го оправиш — пита се дали го мисли сериозно и защо го казва, ако не мисли така.

Той кимва със сериозно, с изпълнено с тъга изражение.

— Ще се опитам.

— Това е всичко, което можеш да направиш — казва тя, питайки се какво ще повлече това след себе си. Дали ще се люби с жена си тази вечер. Дали вече се е любил с нея от последната петъчна вечер. А после: — Има ли друг лекар… друг лекар, при когото да ходим? — Гласът й пресеква, но тя успява да го овладее. — Защото не смятам, че ще е добре за Чарли да те вижда…

Той кимва в знак на съгласие, после бръква в джоба си и вади визитка, която плъзга по масата.

Тя я поглежда, очите й са замъглени и почти не чува оценката му за другия лекар.

— Доктор Уолфендън е прекрасен. Повечето, което знам, научих от него. Ще ти хареса. И Чарли ще го хареса.

— Благодаря ти — примигва, за да удържи сълзите си.

Ник кимва и също мига заедно с нея.

Тя взема визитката и казва:

— Трябва да вървя.

Той я хваща за китката, изричайки името й:

— Вал. Почакай. Моля те.

Тя отдръпва ръката си и му казва, че няма какво повече да чуе от него. Разговорът е приключил. Те са приключили.

— Сбогом, Ник — после става и се отдалечава от него, връщайки се отново в режещия студ.