Емили Гифин
Въпросите на сърцето (11)

Глава 10
Валъри

В събота, точно след мръкване, Джейсън се появява в болницата с пуканки, две кутии бонбони „Джуджуби“ и няколко филма с препоръчителен родителски контрол.

— Много обичам бонбони „Джуджуби“ — казва Валъри в знак на протест срещу онова, с което брат й я заплашва от дни наред.

Джейсън поклаща глава и казва:

— Това е мъжка вечер.

Валъри сграбчва страничните облегалки на стола си, което я подсеща как се чувстваше някога при играта с музикалните столове^[1].

— Винаги си твърдял, че съм мъжкарана — напомня му тя.

— Да, но не и тази вечер. Аз оставам да пренощувам с Чарли. Жени не се допускат. Нали така, Чарли?

— Точно така — потвърждава Чарли усмихнат и двамата с вуйчо му удрят едни в други кокалчетата на свитите си в юмруци леви ръце.

Валъри, която малко преди това се питаше като обезумяла какво ли ще правят тя и Чарли цяла вечер, сега се изпълва с нарастваща паника пред перспективата да се разделят. Тя беше напускала болницата само за по няколко часа, колкото да купи нещо за ядене или да свърши набързо някоя задача. Един следобед дори се прибра вкъщи, за да пусне една-две перални и да прегледа пощата си. Но нощем никога не беше оставяла Чарли сам, особено пък за цяла нощ. Той може и да е готов за това, но тя — не.

— Добре тогава. Изяжте си бонбоните и гледайте филми — казва тя възможно най-нехайно, за да не издаде паниката си и да не затвърди решението на Джейсън. Поглежда часовника си и промърморва, че ще се върне след два часа.

— В никакъв случай — възразява Джейсън. — Връщаш се утре. А сега тръгвай.

Валъри поглежда брат си с празен поглед, което го кара буквално да я избута от стола.

— Хайде, чупката. Изчезвай. Да те няма, жено.

— Добре де, добре — Валъри бавно взема чантата и блекберито си, което се зарежда в ъгъла. Тя съзнава, че чувствата й не са подчинени на логиката, че някой трябва да я отмени, за да се наспи хубаво в собственото си легло и да остане за малко сама. И по-важното, съзнава, че с брат й Чарли е в добри ръце. Състоянието му е добро и стабилно, но преди всичко той е съвсем спокоен, поне до операцията в понеделник. Въпреки това обаче чувството на съпротива не я напуска. Тя си поема дълбоко въздух и бавно го изпуска, надявайки се, че е останал още от предписания й ксанакс — нещо, което да отпусне опънатите й нерви.

— Хайде, стига — прошепва й Джейсън, докато й помага да си облече палтото. — Обади се на някоя приятелка. Идете да си пийнете някъде. Позабавлявайте се.

Тя кимва, преструвайки се, че ще се вслуша в съвета на брат си, макар да е съвсем наясно, че няма да направи нищо подобно. Забавление в събота вечер, поне в смисъла, който влага Джейсън, беше рядкост много преди случилото се, а сега е направо изключено.

Тя отива при Чарли, прегръща го и го целува леко по бузата, до белега му.

— Обичам те, сладкия ми.

— И аз те обичам, мамо — отговаря той и бързо прехвърля вниманието си към избраните от Джейсън дивидита, които той е пръснал в края на леглото му.

— Е, добре тогава. Аз тръгвам… — обявява Валъри, но не бърза, оглеждайки стаята, правейки се, че търси нещо. Когато тази шарада се изчерпва, тя целува още веднъж Чарли, напуска стаята и тръгва надолу към студения, тъмен гараж. В първите няколко минути, докато се оглежда за прашния си малък фолксваген с политически стикер отпреди две предизборни кампании на бронята, тя решава, че колата е открадната, предпочетена незнайно как пред три беемвета, паркирани на същото ниво. Тогава малко й олеква при мисълта, че няма друг избор, освен да се върне горе. Но след това се сеща, че преди няколко дни се беше промушила в тясното пространство, определено за малки леки коли, и я намира точно там, където я беше оставила. Взира се в задната седалка, преди да отключи вратата — нещо, което прави вече години, откакто тийнейджър от родния й град беше отвлечен от паркинга на един мол дни преди Коледа. Смразяващият момент беше записан с камера за наблюдение.

Тази вечер обаче от проверката на задната седалка косата й не настръхва, тя е повърхностна и апатична. Това е лъч на надежда, помисля си тя — когато по-големият страх е осъзнат, а по-малките изчезват. Следователно похитители вече не я вцепеняват от ужас. Тя потреперва, когато се качва в колата си и завърта стартера. Радиото, оставено да свири високо от последното й шофиране, гръмва с „Night swimming“ на R.E.M. — песен, която леко я потиска, дори при най-добрите обстоятелства. Тя духа в шепите си, за да ги стопли, после прехвърля станциите, надявайки се да намери нещо по-ободряващо. Спира се на „Sara Smile“ и си казва, че ако „Hall & Oates“ не могат да й помогнат, то никой няма да може. После потегля бавно към дома си, тананикайки си от време на време мелодията и опитвайки се да забрави последния път, когато остави сина си да пренощува с група момчета.

Само че тя не си отива вкъщи. Не направо. Тя наистина възнамерява, даже планира да отговори на няколко телефонни обаждания — на приятелите й от работата и на няколко момичета от родния град, дори на Лоръл, които бяха чули за злополуката с Чарли от агенция „партенка“, наричана още Джейсън. В последната секунда обаче подминава съответния изход на магистралата и се отправя директно към адреса, който снощи бе търсила на компютъра, после на картата MapQuested и бе запомнила наизуст, веднага след като Чарли заспа. Опитва се да повярва, че отклонението й е просто една лудория, забавно хрумване, само че нищо не може да бъде наречено „лудория“ или „забавно хрумване“ предвид настоящото положение на нещата. Не се дължи също и на скука, тъй като тя никога не скучае — дори обича самотата. Убеждава себе си, че е чисто и просто любопитство, както навремето, в средата на деветдесетте, когато двамата с Джейсън, на път за Лос Анджелис за сватбата на техен братовчед, отбиха колата покрай Саут Бънди, мястото на двойното убийство, извършено от О. Джей Симпсън. Само че тази вечер тя ще го направи от безделие, а не от нездраво любопитство.

Когато навлиза в сърцето на Уелзли, започва да ръми. Тя пуска чистачките на бавна скорост и замъгленото предно стъкло й дава чувството за сигурност. Тайно събира улики — няма представа за какво. Завива наляво, после два пъти надясно по улицата, която елегантно е наречена „булевард“, защото е широка, с дървета от двете страни, чисти тротоари и класически по-стари къщи. Те са по-скромни от очакванията, но паркингите са навътре и широки. Тя намалява скоростта, за да проследи намаляващите нечетни номера от дясната страна на пътя и най-накрая вижда къщата, която търси — същински приказен английски замък от времето на Тюдорите. Сърцето й се разтупква, докато оглежда подробностите. Двата комина от двете страни на полегатия покрив. Огромната бреза с ниски, удобни за катерене клони в средата на предния двор. Розовият велосипед на три колела и старата червена гумена гонка — и двете изоставени на алеята за коли. Топлата жълта светлина в една от спалните на горния етаж. Тя се пита дали това е неговата — тяхната — или на децата спалня и си представя цялото семейство, задружно и щастливо, докато обръща с три маневри и потегля към дома си.

Малко по-късно влиза да се къпе — любимото й забавление в събота вечер. Обикновено чете списание или вестник във ваната, но сега затваря очи и пропъжда всякакви мисли. Лежи, потопена до брадичката в сапунената вода, но в един момент чувства, че се накланя на една страна и й се струва, че е толкова уморена, че може да заспи и да се удави. Чарли ще остане сираче и ще бъде принуден да размишлява дали не се е самоубила, дали не е било по негова вина. Тя изтръсква противните мисли от главата си, изправя се и излиза от ваната, загръщайки се с най-удобната и голяма хавлиена кърпа — по-точно, чаршаф за баня. Спомня си деня, когато поръча комплекта фини хавлиени кърпи от египетски памук, възможно най-луксозните, които намери, дори плати по пет долара на кърпа допълнително за френско сини монограми с инициалите си. Същия ден беше получила чек с първата си премия от адвокатската си фирма като награда за най-много водени дела, две хиляди часа — малко състояние, което възнамеряваше да изхарчи за всекидневни материални блага. След кърпите поръча възглавници с австралийски гъши пух, сатенени чаршафи, кашмирени завивки с орнаменти във вид на усукано въже, тежки чугунени съдове за готвене и фин порцеланов сервиз за дванайсет души — качествени вещи за дома, които повечето жени получават, когато се омъжат, преди да си купят къща или да родят. При нея може би ставаше обратното, но тя се справяше добре и съвсем сама. На кого му е нужен мъж, казваше си тя всеки път, когато купуваше по нещо.

Това стана нейна мантра. Когато работеше до късно във фирмата, спестявайки повече пари, докато най-накрая двамата с Чарли успяха да се изнесат от потискащия приземен апартамент с чисто бели стени, които хазяинът не позволи да боядиса, и непрестанната миризма на къри и марихуана от отсрещния апартамент и се настаниха в уютния им дом в Кейп Код, където двамата живеят и до днес. Когато ринеше сняг през зимата, поливаше тревата през пролетта, измиваше предната веранда през лятото, събираше падналите листа през есента. Когато вършеше всичко необходимо, за да подреди дом и живот на Чарли, тя се чувстваше независима, самоуверена, самодоволна. Оприличаваше се на всяка строфа, която чуваше по радиото: Аз съм жена, чуйте гръмкия ми смях… Ще оцелея… У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е.

Тази вечер обаче, след като изяжда сандвича си с фъстъчено масло и конфитюр над мивката и се мушка в удобното си легло, облечена в бялата си памучна нощница, я обзема остро чувство на самота, несъмнено усещане, че нещо й липсва. Отначало си мисли, че празнотата е Чарли, който за първи път в живота й не спи в стаята до нея. Но после се сеща за светлината в горната спалня на каменната къща в стил „Тюдор“ и осъзнава, че това е нещо съвсем различно.

Вглежда се в тъмнината и се опитва да си представи как би се чувствала, ако в леглото до нея има някой, опитва се да си спомни чувството да е притаена в нечии прегръдки, потна, останала без дъх, задоволена.

Именно тогава затваря очи и вижда лицето му и сърцето й отново се разтуптява, както стана в болничното кафене на чаша кафе и по-късно пред къщата му.

Тя знае, че не е редно да допуска такива мисли за женен мъж, но им се отдава, като се обръща на едната си страна и притиска лице във възглавницата. На кого му е нужен мъж?, опитва се да убеди себе си тя. Но заспивайки, си казва: На мен. И по-важното — на Чарли също.