Емили Гифин
Въпросите на сърцето (40)

Глава 39
Теса

Казах му да си върви. Исках да си върви. Но въпреки това го мразя, че ме послуша, че не остана и не вдигна скандал. Мразя го, задето тръгна спокойно към вратата, с раздалечени устни, сякаш имаше да ми каже още едно последно нещо. Изчаках да чуя нещо пророческо, нещо незабравимо, на което можех да отговоря в близките часове, дни, години. Нещо, което да ми помогне да осмисля какво се случи току-що на мен и семейството ми. Но той не продума, може би защото размисли и промени решението си. А по-вероятно, защото преди всичко нямаше какво да ми каже. После изчезна от погледа ми. След секунди чух вратата да се отваря и отново да се затваря с решителен, последен глух звук, звука на човек, който си тръгва. Звук, който винаги ме е натъжавал, дори когато съм знаела, че той ще се върне, дори когато е някой гостенин, когото с готовност чакам да си тръгне. Затова не биваше да се изненадвам, че този момент и неземното спокойствие, което последва, са по-лоши от действителния момент, в който Ник направи признанието си.

И ето, сега стоя сама, със замаяна глава и без дъх, преди да се обърна да седна на дивана в очакване яростта да ме залее, неконтролируемият порив да започне да разрушава нещо. Да разкъсам любимите му ризи, да смачкам трофейната му снимка на „Ред Сокс“ в рамка или да изгоря сватбените ни снимки. Да реагирам така, както се предполага, че всяка жена би реагирала в подобна ситуация. Да реагирам по начина, по който реагира майка ми, когато смачка новата кола на баща ми с бейзболна бухалка. И сега мога да чуя звука от взрива на стъклата, да видя бъркотията, която остана да покрива алеята за коли дълго след като баща ми дойде да измете и измие с маркуч следите от престъплението и как онези случайно останали парченца стъкло проблясваха през слънчевите дни, за да напомнят за разбитото ни семейство.

Но бях прекалено изтощена за отмъщение и по-важното, исках да вярвам, че съм твърде великодушна, за да постъпвам така. Освен това имах деца, които да храня, практически въпроси, които да разрешавам, и това впрегна цялата ми енергия, за да се отправя към кухнята и да подредя масата с любимите на децата ми подложки за хранене „Д-р Сус“^[1], да приготвя две чинии пилешки хапки, грах и китайски портокали, после да напълня две чаши с прясно мляко, като капна в тях малко шоколадов сироп. Когато приготвих всичко, се обърнах към стълбите и забелязах пилешките гърди, които се канех да размразя, преди Ник да се прибере. Върнах ги обратно във фризера, после извиках поименно децата, заслушвайки се в бързите им стъпки. Те рядко се отзоваваха на мига, особено Руби, и се запитах дали не са доловили настойчивостта и нуждата в гласа ми. Когато лицата им се появиха на стълбището, осъзнах каква голяма нужда имам от тях и колко ме плаши и изпълва с вина тази силна нужда. Спомних си колко силно майка ми се нуждаеше от Декс и мен след развода си, потискащата тежест на тази отговорност, и набързо се помолих да бъда по-силна. Уверих себе си, че децата ми са още много малки, за да разберат разгръщащата се трагедия в живота им — малка утеха за мен, докато не осъзнах, че това беше трагедия сама по себе си.

— Здравей, мами — каза Франки, влачейки одеяло, усмихвайки ми се от средата на стълбите.

— Здравей, Франки — отговорих и сърцето ме прободе за него.

Наблюдавах как Руби заподскача по стълбите, подминавайки брат си, и когато надникна в кухнята, ме попита с иронично-обвинителен тон:

— Къде е татко?

Преглътнах силно и й казах, че татко е трябвало да се върне на работа, като мислено за първи път се запитах къде ли всъщност е отишъл Ник. На работа ли? Безцелно обикаля с колата ли? Или се е върнал при нея? Може би тъкмо към това се е стремял през цялото време. Може би е искал аз да направя избора, да изиграя по този начин картите си. Може би е предположил, че ще постъпя точно като майка си.

— Спешно ли го повикаха? — настоява Руби, събирайки тъмните си вежди точно като баща си.

— Да, спешно — кимам и измествам поглед обратно към Франки, който по нищо не прилича на баща си — факт, от който изведнъж ми става по-леко. — Хайде! Да си измием ръцете! — подвиквам весело, напредвайки към нашата вечер на един вид странен автопилот, правейки се, че днес е поредният обикновен ден. Правейки се, че животът ми — както и техният — не е бил разбит и смачкан току-що като мерцедеса на баща ми преди много години.

 

 

По-късно същата вечер съм се свила като ембрион на дивана, питайки се как успях да се въздържа през тези толкова дълги часове да не пролея една сълза, дори бях в състояние да разкажа безгрижно приказки за лека нощ на децата. Искам да вярвам, че това говори много за характера ми, за същността на това коя съм аз като личност и майка. Искам да вярвам, че това показва, че съумявам да бъда смела в критични моменти, да запазя достойнство пред лицето на бедствието. Че все още се владея, дори вече да не владея живота си. И може би отчасти, че всичко това е вярно.

Но по-вероятното е, че съм просто в шок — чувство, което започва да изчезва едва сега, когато вземам телефона, за да се обадя на Кейт.

— Здрасти, девойко — казва тя на фона на манхатънските звуци: просвирващи клаксони, скърцащи спирачки на автобуси, виковете на някакъв мъж на испански. — Как са нещата?

Забавям отговора си, после се чувам да изговарям думите на глас.

— Ник ми изневери.

И точно в този момент новата ми действителност идва на съвсем ясен фокус. Действителността, че Ник е и винаги ще бъде един от онези мъже. И по силата на неговия избор аз станах една от онези жени. Измамник и жертва. Ето какви сме ние с него сега.

— Теса… О, боже мой… Сигурна ли си?

Правя опит да отговоря, но не мога да произнеса нито дума и сълзите ми се отприщват като бент.

— Сигурна ли си? — пита тя отново.

— Да-а-а — хълцам, притискайки кутия хартиени кърпички до гърдите си. — Той лично го потвърди… Да.

— О, Теса… Мамка му — прошепва тя. — Много съжалявам, скъпа. Много съжалявам.

Тя ме изчаква да си поплача възможно най-дълго, мълвейки утешения, проклинайки Ник и най-накрая ме пита дали искам да споделя някои подробности.

— Няма нищо, ако не искаш… Ако не си готова…

— Няма много за разказване — изричам с мъка думите. — Тази вечер се прибра. Каза, че идва от разходка в Комън с нея.

— С коя нея? — притиска ме леко Кейт.

— Същата, която подозирахме. Която Роуми е видяла с него — не мога да изрека името й, заричайки се никога повече да не изрека името й отново и изведнъж разбирам как точно се е чувствала майка ми през всичките тези години.

— И той просто ти каза, че… има връзка ли?

— Не се изрази така. Не знам ти как би се изразила… Каза, че се е случило само веднъж. Правил секс с нея само веднъж — думите се врязват като нож в сърцето ми, продължавам да роня сълзи. — Каза, че бил приключил с това днес. Такава била работата. Сякаш неговата дума означава нещо.

— Добре, добре — прекъсва ме тя с оптимистичен тон, който ми се струва смущаващ.

— Какво добре?

— Значи няма да си… тръгне.

— О, не, тръгна си — изсмивам се подигравателно и гневът ми отново изплува на повърхността, като временно спира сълзите ми.

— Имах предвид, че… не те напуска. Че не иска… да бъде с нея…

— Ами то е ясно, че е искал да бъде с нея. И то адски силно.

— Но само веднъж. И сега съжалява. Разкайва се. Нали така?

— Кейт, да не би да се опитваш да ми кажеш, че не е станало кой знае какво?

— Не, съвсем не… Просто виждам нещо обнадеждаващо в това, че си е признал. Обратното на това да си го хванала…

— Каква е разликата? Нали го е направил. Направил го е. Чукал е друга жена. — Вече ставам истерична.

Кейт като че ли ме усети, защото отговаря:

— Знам. Знам, Теса… Не омаловажавам случилото се… ни най-малко. Но поне ти е казал. И поне е приключил с нея.

— О, ама той го казва. Нищо чудно да го прави и в този момент. В тази секунда. — И болезнените образи започват да се материализират в главата ми. Представям си блондинка, после брюнетка, после червенокоса. Представям си голям, пищен бюст, после малък, висок, после съвършен между тези два. Не искам да знам как изглежда тя и в същото време отчаяно искам да знам всичко за нея. Искам да е като мен, искам изобщо да не е като мен. Вече и аз не знам какво искам, очевидно не повече от това, което знам за мъжа, за когото се омъжих.

— Той не е с нея — продължава Кейт. — В никакъв случай.

— Откъде знаеш? — Искам тя да ми вдъхне сигурност, независимо колко силно се противопоставям на нейното уверение.

— Защото съжалява. Защото те обича, Теса.

— Глупости — възразявам и издухвам носа си. — Той обича себе си. Обича проклетата си болница. Обича пациентите си и както става ясно, техните майки.

Кейт въздиша, звуците зад нея изведнъж изчезват, сякаш тя е прекосила тротоара и се е качила в такси. После продължава:

— Какво смяташ да правиш?

За няколко секунди въпросът й ми дава власт, точно както това, че казах на Ник да си върви, ми даде власт. Но това чувство бързо се изпарява и кристализира в страх.

— Имаш предвид дали ще го напусна ли? — питам я.

Това е един чудесен, теоретичен досега въпрос в смисъл „какво би направила, ако…“.

— Да — отговаря тихо Кейт.

— Не знам — и осъзнавам, че вероятно имам избор. Бих могла да си го върна и да живея фалшив живот. Или пък да направя нещото, за което винаги съм казвала, че ще направя — да го напусна. Бих могла да седна с децата и да им съобщя новината, която би променила детството им и би се отразила на всяко важно събитие в живота им, когато пораснат. Дипломирането, сватбата, раждането на децата им. Представям си как Ник и аз стоим отделно един от друг, сами или всеки с нов партньор, но и в двата случая разстоянието между нас създава неизказано напрежение в момент, който трябва да е радостен.

— Не знам — повтарям, съзнавайки с гняв и скръб, с паника и страх, че не ми е останал никакъв добър избор. Че от тук нататък вероятност за щастие няма.

 

 

През следващите дни всеки час и буквално всяка минута е мъчение, белязано с вихър от емоции, твърде различни, за да се систематизират, но във всички нюанси на мрачното и по-мрачното. Срамувам се от това, което ми се случи, унижена съм от изневярата на Ник дори когато се погледна в огледалото. Бясна съм, когато той се обажда (шест пъти), изпраща ми имейли (три на брой) и пуска писма в пощенската ми кутия (два пъти). Но обезумявам и се изпълвам с дълбоко отчаяние, когато минава време, без той да направи нищо от това.

Разнищвам подробно мълчанието му, представяйки си ги двамата заедно, и у мен пулсират ревност и несигурност. Разнищвам още по-подробно думите му, извиненията му, признанията му в любов към мен и семейството ни, молбите му да му дам втори шанс.

Но с помощта на Кейт оставам бдителна и силна и не се свързвам с него — нито веднъж. Дори в моментите на най-голяма слабост късно нощем, когато съобщенията му са нежни и тъжни и сърцето ми се къса от самота. Наказвам го, разбира се, въртя ножа с всяко съобщение без отговор. Но също така правя всичко възможно да докажа на себе си, че мога да оцелея и без него. Навивам се да го уверя, че наистина мисля всичко, което му казах. Че с нас е свършено и че той повече няма място в дома и в сърцето ми. Че ще продължа напред, а той ще остане само баща на децата ми и нищо повече.

На този етап първият ми контакт с него се осъществява два дни преди Коледа, когато му пращам един имейл с точни наставления по отношение на децата и разрешението ми да дойде вкъщи в навечерието на Бъдни вечер. Никак не ми е приятно, че се налага да му „отпусна“ толкова много неща, че изобщо трябва да се свързвам с него по каквато и да е причина, но знам, че той има право да вижда децата — и по-важното, те имат правото да се виждат с него. Пиша му, че може да дойде у дома в три часа, че Каролин ще бъде тук и ще му отвори. Ще й платя за четири часа, но ако той поиска, може да я освободи, стига тя да дойде отново към седем, когато аз ще се върна. Не искам да се срещам с него. Пиша още да нахрани, изкъпе и облече децата в коледните им пижамки, а пък аз ще ги сложа да спят. Той може да си вземе всички лични вещи, които ще са му нужни през следващите няколко седмици, и ще определим някой уикенд през януари да дойде да си вземе останалите неща. Съвсем делова съм. Леденостудена. Препрочитам написаното, поправям една правописна грешка и кликвам „изпрати“. В рамките на секунди се появява отговорът му:

Благодаря ти, Теса. Моля те, би ли ме уведомила какво си казала на децата, защото искам да съгласувам обяснението си с твоето?

Имейлът пробожда сърцето ми, не поради това какво съдържа, а поради това какво не съдържа. Той не ме пита дали искам да се видим. Не пита дали четиримата можем да бъдем отново заедно. Не пита дали да дойде сутринта на Коледа и да види как децата отварят подаръците си. Бясна съм, че той като че ли се е предал, но после си казвам, че при всички случаи щях да му откажа и че не съм му оставила и най-малката вратичка, за да поиска повече. И това е така, защото такава вратичка няма. Няма нищо, което той да каже или направи, което да промени решението ми. Ръцете ми треперят, докато набирам отговора:

Казах им, че работиш много в болницата, защото момченцето е пострадало много лошо и има нужда от теб, за да подобриш състоянието му. Изглежда, това обяснение ги задоволи засега. Ще трябва да разрешим въпроса след празниците, защото не искам да помрачавам Коледата им.

Няма грешка в това кое момченце имам предвид, няма грешка и в подтекста: Ти постави друго дете пред своите. И поради този избор нашето семейство се разби завинаги.

 

 

По-късно същия следобед на външната врата се звъни. Очаквайки да е служителят от „Спешни пощенски пратки“ с последна доставка на коледни подаръци за децата, поръчани по каталог, отварям вратата. Но вместо него виждам пред себе си Ейприл с плик с подаръци и колеблива усмивка.

— Весела Коледа! — поздравява тя и усмивката й се разширява, но все още е стеснителна.

— Весела Коледа! — отговарям с пресилена усмивка, тъй като съм изпълнена с противоречиви чувства. От една страна, все още съм й сърдита за начина, по който ми поднесе нещата, и заради усещането ми, че двете с Роуми като че ли предизвикаха това да ми се случи. От друга страна, тя идва във възможно най-самотния ми момент и аз не мога да не се почувствам облекчена и мъничко щастлива, че се виждам с приятелка.

— Ще влезеш ли? — Тонът ми е нещо средно между формален и дружелюбен.

Тя се поколебава, тъй като посещения без предупреждение, дори сред близки приятелки, са твърдо в списъка й за faux pas^[2] неща, но после казва:

— С удоволствие.

Отстъпвам настрани и я повеждам през антрето към много разхвърляната кухня, където тя ми подава плика с красиво опаковани подаръци.

— Благодаря ти… Но нямаше нужда — казвам и си мисля, че тази година за първи път реших, че подаръци за приятели и съседи просто няма да има. И като никога освободих себе си от това задължение, без да изпитам никакво чувство за вина.

— Просто направих обичайния си кейк. Нищо специално — казва тя, макар че този неин обичаен кейк е нещо превъзходно. — И малко подаръци за децата. — Тя се оглежда и пита къде са те.

— Гледат телевизия — посочвам с брадичка стълбите. — В моята стая.

— Ааа!

— Тия дни много се гледа телевизия — признавам.

— Телевизията е по-специална по това време на годината — съгласява се тя, което е рядко за нея. — Децата ми направо са пощръклели. И вече не се хващат на заплахата, че Дядо Коледа няма да дойде, ако не слушат.

Засмивам се.

— Така е. И Руби не се хваща на това. Тя на нищо не се хваща.

После, след един неловък миг на мълчание, я питам дали ще пие кафе.

— С удоволствие. Благодаря.

Тя се настанява край кухненския „остров“, а аз се обръщам да включа кафеварката, после се пресягам да взема от шкафа две еднакви чаши. При мисълта, че повечето чаши са в съдомиялната машина, а другите задръстват мивката, мислено свивам рамене, вземам първите две, които ми попадат, отказвам се от чинийките им и поставям само подложки за хранене.

Следващите няколко минути отново са изпълнени с неловко мълчание, затова съм благодарна, че съм заета да правя кафе, докато импровизирам отговори на въпросите на Ейприл за празничните покупки. До момента, в който й подавам чашата с черно кафе, вече съм набрала смелостта да й кажа, че знам причината, поради която се е отбила.

— Е, ти беше права за Ник — подхващам, сварвайки я неподготвена. — Беше права и за онази жена… Аз го изритах от тук миналата седмица.

Тя сваля чашата си и лицето й се набръчква от искрено съчувствие.

— О, боже… Не знам какво да кажа… Наистина съжалявам.

Кимам и докато сковано й благодаря, по лицето й се изписва терзание.

— Обещавам дума да не казвам. На никого. Никога.

Поглеждам я с недоверие.

— Ейприл, ние с него сме разделени. Той не живее тук. Рано или късно хората ще разберат. Във всеки случай обаче… какво ще говорят хората за мен е наистина най-малкото, което ме интересува в момента…

Тя кимва и забива поглед в недокоснатото си кафе. После си поема дълбоко въздух и заговаря:

— Теса… Имам да ти казвам нещо… Нещо, което държа да ти кажа…

— Ейприл — вметвам насмешливо, — моля те, без повече лоши новини.

Тя поклаща глава.

— Не се отнася за теб и Ник… а за мен. И Роб… — погледите ни се срещат за миг, преди тя да изтърси останалото. — Теса, просто искам да знаеш, че и аз минах по този път. Така че съм наясно какво ти е.

Гледам я, обмисляйки думите й, последното нещо, което съм очаквала да чуя от нея.

— Роб ти е изневерил? — питам шокирана.

Тя кимва почти незабележимо и изглежда точно така, както и аз — засрамена. Сякаш постъпката на Роб е неин провал, нейно унижение.

— Кога? — питам и си спомням последната ни игра на тенис, когато тя дръзко заяви, че би си тръгнала веднага, ако подобно нещо й се случи. И беше толкова убедителна.

— Миналата година.

— С кого? — но бързо добавям: — Извинявай. Не е моя работа. А и няма значение.

Тя отговаря, хапейки устните си:

— Няма нищо… С бившата си приятелка.

— Манди? — и си спомням колко беше обсебена Ейприл от желанието си да научи от Фейсбук нещо за гимназиалната любов на Роб и колко нелепо ми се струваше това тогава.

— Да. Манди — гласът й спада с една октава.

— Но… тя не живее ли в една от Дакотите^[3]?

Тя потвърждава.

— Да, но възстановили връзка на срещата на випуска им по повод двайсет години от завършването — пояснява тя, като огражда с въздушни кавички думата „възстановили“. — Пачавра с фарговски^[4] диалект.

— Откъде знаеш? Сигурна ли си? — питам, представяйки си сцената след разходката на Ник в Комън.

— Прочетох близо петдесет имейла между тях. И да не ти говоря, че… двамата не са оставили много на въображението. Той само дето не е направил снимки…

— О, Ейприл — изведнъж и най-малкото останало възмущение от нея — за обаждането й, за снизходителния й тон, когато ми разказа къде Роуми видяла Ник (тон, който вероятно беше в главата ми) и преди всичко за убеждението ми, че води прекрасен живот, изчезва. Умът ми препуска, докато се опитвам да си спомня за някакъв момент през миналата година, когато Ейприл да не е била хладнокръвна и спокойна, но не се сещам. — Нямах представа — добавям.

— Не казах на никого.

— На никого? Дори и на сестра си? Или майка си?

Тя поклаща глава и през къс, нервен смях добавя:

— Дори и на психоаналитичката си. Просто престанах да ходя при нея… Беше ми толкова неудобно да й кажа.

— По дяволите! — издишам силно. — Нима всички те изневеряват?

Ейприл поглежда през прозореца към задния двор и свива унило рамене.

— Как го преживя? — питам я, надявайки се поне да узная алтернативен път на онзи, по който майка ми беше тръгнала.

— Не съм го преживяла.

— Но вие сте заедно.

— Неискрено. Не сме правили секс близо година… Спим в отделни легла… Дори не сме вечеряли навън сами… И аз… дълбоко в себе си го презирам.

Пресягам се за ръката й.

— Ейприл, не се живее по този начин. Ти… Той съжалява ли? Мислила ли си да му простиш? — питам я така, сякаш изборът е толкова прост.

— Съжалява. Да. Но аз не мога да му простя. Просто… не мога.

— В такъв случай… — поколебавам се, сещайки се за баща ми, после за Роб, после за Ник, — минавало ли ти е през ума да го напуснеш? Да приключиш с него?

Тя прехапва долната си устна и отговаря:

— Не. Няма да стигна дотам. Бракът ми е същинска подигравка, но не искам да проваля целия си живот заради постъпката на Роб. А не искам да причинявам това и на децата си.

— Би могла да предприемеш такова нещо — казвам, знаейки, че съвсем не е толкова лесно, колкото звучи. Че разтрогването на брак е едно от най-трудните неща, които човек изтърпява. Знам го, защото го видях от първа ръка с родителите си и защото си го представям всеки ден, почти всеки час, откакто Ник ми пусна тази бомба.

— А ти това ли ще направиш? — пита ме тя.

Свивам рамене, чувствайки се отчаяна и нещастна, както изглежда тя.

— Не знам. Честно казано, не знам какво ще направя.

— Е, аз обаче не мога да предприема такова нещо — клати глава тя още по-тъжно. — Просто не мога… Явно не съм толкова силна.

Поглеждам приятелката си напълно объркана. Не съм сигурна какво трябва да направи Ейприл. Какво трябва да направя аз. Какво трябва да направи една силна жена. В действителност единственото, в което съм сигурна, е, че лесни отговори няма и че всеки, който каже, че има, значи никога не е бил на наше място.

 

 

Вече е Бъдни вечер и аз шофирам по тъмните, пусти улици, и наблюдавам как снежинките танцуват пред фаровете ми. Имам още един час до прибирането си вкъщи и вече съм изпълнила всичките си задачи: купих няколко чорапа, в които да напъхам подаръците за децата, върнах в магазина пуловерите, които бях купила за Ник, отбих се в хлебарницата, за да взема пайовете, които бях поръчала само минути, преди Ник да се прибере от разходката си в Комън, включително и кокосовия крем, който той се осмели да поиска предния ден, знаейки как е постъпил.

Опитвам се да не мисля за това, да не мисля за нищо, докато лъкатуша през обществените градини, свивам по „Бейкън“, после по моста на Мас авеню. Когато обаче стигам до Мемориала, телефонът ми върху съседната седалка иззвънява. Подскачам, питайки се дали, дори надявайки се, да е Ник — само за да мога отново да не се обадя. Но не е Ник — брат ми е, който още не знае какво се е случило. Решавам да не вдигам, защото не ми идва отвътре да лъжа, а и не искам да го натоварвам по Коледа. Но не издържам на мисълта да не чуя гласа му, на мисълта да не чуя който и да е глас. Затова си слагам слушалката и му казвам „здравей“.

— Весела Коледа! — прогърмява той в телефона, надвиквайки обичайната шумотевица край него.

Поглеждам „Ханкок Тауър“^[5], чиято спирала свети с червени и зелени светлини, и също му пожелавам „Весела Коледа“.

— Днес получих картичката ти — казвам. — Снимката на момичетата е прелестна.

— Благодаря. Заслугата е на Рейчъл.

— Личи си — усмихвам се.

— А вие вкъщи какво планирате? — Гласът му звучи така, както се предполага, че трябва да звучи в навечерието на Коледа — жизнерадостен, безгрижен, блажен.

Мога да чуя Джулия да пее кичозна версия на „Рудолф, червенокосият северен елен“ високо и фалшиво и звънливия смях на майка ми и си представям сцената, която винаги съм приемала за даденост.

— Ъ-ъм… нищо специално — отговарям, докато минавам по моста „Солт-енд-Пепър“ и излизам отново на Бийкън Хил. — Просто… нали знаеш… като на Бъдни вечер — гласът ми заглъхва, защото осъзнавам, че говоря безсмислици, дори не съставям едно цяло изречение както трябва.

— Добре ли си? — пита ме Декс.

— Ще се оправя — отговарям с пълното съзнание, че се издадох и че връщане назад няма. Но колкото и виновна да се чувствам, задето помрачих вечерта му, някак ми олеква. Искам брат ми да е в течение.

— Какво се е случило? — пита той, сякаш знае отговора. Гласът му е повече гневен, отколкото тревожен, нещото, което липсваше в реакцията на Кейт.

— Ник наистина имал връзка — казвам; за пръв път употребих думата, след като бях решила само преди няколко часа — в хлебарницата, — че дори „веднъж“ означава връзка поне когато има замесени чувства, водещи към случилото се.

Декс не пита за подробности, но аз му ги давам, включвайки признанието на Ник, това, че съм го изгонила, че не съм го виждала оттогава и че макар в момента да прекарва няколко часа с децата, на Коледа той ще бъде сам.

После додавам:

— Знам, че ще поискаш да кажеш на Рейчъл. И нямам нищо против. Но, моля те, не казвай на мама. Държа аз да й кажа.

— Имаш думата ми, Тес — обещава той, после издиша шумно и изругава: — По дяволите!

— Знам.

— Направо не мога да повярвам, че е постъпил така.

Лоялността му, толкова пламенна и непоколебима, навлажнява очите ми, пробожда сърцето ми. Казвам си, че няма да плача. Не и преди да се прибера. Не и на Бъдни вечер.

— Всичко ще е наред — успокоявам го в момента, когато минавам покрай Адвентистката църква, където на тротоара се тълпят семейства — службата или е свършила, или скоро ще започне.

— Да му се обадя ли? — пита ме той.

— Не знам, Декс… — питам се каква полза би имало от това. — Какво ще му кажеш?

— Просто искам да поговоря с него.

Думите му ме карат да си представя гангстер, който отива да „поговори“ с някого, с пистолет, втъкнат в колана на панталоните му.

Минавам покрай магазина на Чарлс, който е затворен и тъмен, и отговарям:

— Няма смисъл, наистина… Мисля, че взех решението си.

— А то е?

— Смятам да го напусна… Не искам да живея в лъжа — сещам се за Ейприл и изведнъж решавам, че не мога да направя същия избор като нейния.

— Добре. Трябва да го направиш.

Изненадана съм от категоричния му отговор, особено като знам колко много е харесвал Ник.

— Според теб той ще направи същото отново, така ли? — питам и си помислям за баща ни, сигурна, че и Декс си го мисли.

— Не знам. Но не мисля, че трябва да го дебнеш и да се опитваш да разбереш.

Преглъщам силно, питайки се как бих могла да се изпълвам с толкова противоречиви чувства от съвета му.

Колкото и да ме утешава неговото черно-бяло становище, все пак чувствам силна нужда да го смекча, да накарам брат си да признае, че това е мъглив терен.

— Ти никога не би направил такова нещо на Рейчъл, нали? Би ли?

— Никога! — отсича той с цялата сигурност на света. — Абсолютно никога.

— Но… нали…

— Знам — прекъсва ме той. — Знам, че преди изневерих. Но не на Рейчъл — той млъква внезапно, вероятно осъзнавайки болезнения намек. Че не би изневерил на съпругата си, любовта на живота му. Че хората не изневеряват на истинската си любов.

— Разбирам.

— Виж — опитва се да си вземе думите назад — не казвам, че Ник не те обича. Сигурен съм, че те обича… Но това… това е просто…

— Какво? — стягам се, за да чуя отговора му.

— Това е просто непростимо.

Кимам, очите ми се напълват със сълзи, докато повтарям думата във всичките й форми — непростимо, прощавам, простено, прошка. Това е думата, която отеква в главата ми, докато с брат ми си разменяме обичам те и дочуване и аз се връщам в Уелзли, минавам покрай къщата на Ейприл, чиито прозорци са украсени с венци с аленочервени панделки, и свивам по собствената си алея за коли, където виждам белия сааб на Каролин, паркиран на мястото на Ник. Продължавам да чувам тази дума и когато децата и аз изнасяме навън сладки и млечен шейк за Дядо Коледа и докато седя в сутерена, увивам подаръци и чета напечатаните с дребен шрифт инструкции за сглобяване на пластмасовите части. Мога ли да простя на Ник?, питам се наум с накъдрянето на всяка панделка, с всяко завъртане на отвертката. Ще мога ли някога да му простя?

Има и още въпроси — повече, отколкото мога да ги преброя, някои от които като че ли от значение, други — без никакво значение, но пак не могат да бъдат заглушени. Какво биха направили моите приятелки? Какво ще каже майка ми? Още ли обичам съпруга си? Кого обича той — мен или другата жена, или и двете? Тя обича ли го? Наистина ли се е случило само веднъж? Ще го направили пак? Искали той да го направи пак? Какво има тя, което аз нямам? Защо си призна той — от чувство за вина или от лоялност? Наистина ли той е сложил края — или тя? Наистина ли иска да се върне вкъщи, или просто иска да запази семейството си цяло? Какво е най-добре за децата? Какво е най-добре за мен? Как би се променил животът ми? Ще се чувствам ли добре? Ще се чувствам ли някога отново добре?