Емили Гифин
Въпросите на сърцето (5)

Глава 4
Валъри

На другата сутрин преместват Чарли от Спешното отделение на „Масачузетс Дженеръл“ отсреща в „Шрайнърс“, за която Валъри неведнъж беше чувала, че е един от водещите педиатрични центрове по изгаряния в страната. Тя знае, че отиват там за дълга, тежка битка, но също така чувства облекчение, че състоянието на Чарли вече не е въпрос на живот и смърт — чувство, което се усилва, когато вижда, че д-р Русо ги чака в новата им стая.

Няма и едно денонощие, откакто за първи път разговаряха, но тя вече му вярва така, както на никого досега. Когато той тръгва към нея с болничния картон в ръка, Валъри с възхищение забелязва изумителните черти на лицето му: извивката на долната устна, елегантния нос, ясните кафяви очи.

— Здрасти — казва той, изричайки отчетливо всеки звук. Цялото му държание, маниерите му са формални и все пак от него се излъчва нещо познато, дори успокояващо, и Валъри за миг се замисля да не би пътищата им да са се пресичали някога, някъде, в съвсем различна обстановка.

— Здравейте! — отговаря тя с известно смущение, че е рухнала пред него предишната нощ. Иска й се да се бе показала по-силна, но си казва, че той е виждал какво ли не и вероятно ще вижда още нейни сълзи, преди всичко да свърши.

— Как си? — пита той с искрена загриженост. — Успя ли да поспиш?

— Малко — казва тя, макар да бе прекарала почти цялата нощ до леглото на Чарли. Пита се защо лъже и още — как може една майка да спи в момент като този.

— Добре, добре — казва той, като задържа погледа си върху нея за секунди, после го отмества към Чарли, който е буден, но все още упоен. Тя го наблюдава как преглежда бузата и ухото на Чарли с вещата помощ на сестрата, как двамата си разменят инструменти, мазила, марля и тихи коментари. После той се пресяга към ръката на Чарли и с пинсети отлепя превръзката от обгорялата, подута кожа. Валъри инстинктивно понечва да извърне поглед, но се въздържа, като потиска напън за повръщане, запаметявайки гледката от оцветената на места в червено и розово, на места в черно кожа. Опитва се да я сравни с вида й от последния път преди няколко часа, когато му смениха превръзката и поглежда лицето на д-р Русо за реакцията му.

— Как ви се струва? — пита тя напрегнато, тъй като не е разгадала изражението му.

Доктор Русо заговаря бързо, но любезно:

— В момента определено сме в критично положение… Ръката му е малко по-подута от всички течности, които поема… Малко ме безпокои кръвният поток, но още е твърде рано да се каже дали ще има нужда от ескаротомия.

Още преди тя да зададе въпроса, той започва да обяснява плашещия медицински термин с прости думи:

— Ескаротомията е хирургическа процедура, използвана при изгаряне трета степен, когато има едема, или подуване, което затруднява кръвообращението.

Докато Валъри се мъчи да възприеме казаното, д-р Русо продължава по-бавно:

— Изгарянето е направило кожата много стегната и твърда и тъй като Чарли се е обезводнил, изгорената тъкан се подува и се опъва още повече. Това причинява натиск. Ако той продължи да се увеличава, кръвообращението може да бъде изложено на риск. Стане ли така, ще трябва да проникнем вътре и да направим серия разрези, за да освободим напрежението.

— Има ли неблагоприятна страна на процедурата? — пита тя, съзнавайки инстинктивно, че всяко нещо има и неблагоприятна страна.

Д-р Русо кимва.

— Е, да, човек винаги гледа да избегне операция, ако е възможно — казва той и в думите му се долавя предпазливо търпение. — Ще има малък риск от кървене и инфекция, но ние сме в състояние да контролираме тези неща… В общи линии, аз не съм особено обезпокоен.

Валъри се замисля върху думата „особено“, анализирайки нюансите и степента на неговото безпокойство, точния смисъл на твърдението му. Като че ли усетил това, д-р Русо се усмихва леко, стисва левия крак на Чарли през двете одеяла и казва:

— Радва ме подобрението му и се надявам да вървим в правилната посока… Той е боец, това мога да кажа.

Валъри преглъща и кима, но никак не й се иска синът й да е боец. Не й се иска да е необходимо да се бори за него. Уморила се е да се бори дори преди това да се случи.

— А лицето му? — пита тя.

— Знам, трудно е… Но и тук ще трябва времето да покаже… Ще са нужни няколко дни, за да се определи дали тези изгаряния са втора или трета степен… Когато определим тези поражения, ще можем да съставим план от там нататък.

Валъри прехапва долната си устна и кима. След секунди мълчание тя забелязва, че тъмната му брада е набола от снощи и изглежда като сянка по челюстта и брадичката му. Запитва се дали се е прибирал вкъщи и дали има деца.

Накрая той заговаря:

— От сега нататък ще поддържаме кожата му чиста и превързана и ще го наблюдаваме внимателно.

— Добре — отговаря и пак потвърждава с глава.

— Ние ще го наблюдаваме — повтаря той и докосва лакътя й. — А ти се опитай да поспиш тази нощ.

Валъри успява да се усмихне.

— Ще се опитам — излъгва отново тя.

По-късно същата нощ Валъри седи в люлеещия се стол с широко отворени очи и мисли за бащата на Чарли и за нощта, в която се запознаха в един бар на водолазния клуб в Кеймбридж, само дни след големия й скандал с Лоръл. Отиде сама, съзнавайки, че идеята не е добра, дори преди да го види да седи в ъгъла, също сам; палеше цигара след цигара и изглеждаше загадъчен, красив и с изписана по вълнуващ начин тревога на лицето. Тя реши, че й е нужно безразсъдно запознанство и ако й се предостави възможност, ще си тръгне с него. И точно така направи след три часа и четири чаши вино.

Името му беше Лайънъл, но всички му викаха „Лайън“^[1], което трябваше да й послужи за предупреждение. В действителност той наистина приличаше на лъв с изумителната си златиста кожа и зелени очи, с гъстата си къдрава коса като грива и с огромните си мазолести ръце. И нравът му беше такъв — сдържан, апатичен, с проблясъци на гняв от време на време. И също като лъв с голямо задоволство оставяше лъвицата в живота му да върши цялата работа, било то да му пере дрехите, да готви или да се грижи за сметките му. Валъри си обясни зова с неговата прекомерна вглъбеност в работата, докато според Джейсън неговият мързел произтичал от типичното за красивите мъже чувство, че всичко му се полага по право. Тя разбираше гледната точка на брат си, дори в разгара на безумното си влюбване, когато повечето жени са заслепени от увлечението си, но просто не й пукаше, дори намираше недостатъците му за неустоими, романтични, напълно подобаващи на един скулптор и художник.

— Той е художник — повтаряше тя на Джейсън, сякаш това беше всеобхватно извинение за всичките слабости на Лайън. Беше наясно как звучат думите й, съзнаваше, че Лайън е един вид клише — темпераментният, егоцентричен художник — и че тя беше още по-голямо клише, задето се бе влюбила в него. Беше ходила в ателието му, виждала бе творбите му, но не го беше виждала, докато работи. Въпреки това можеше да си го представи как пръсва с едно движение на китката си червена боя върху гигантско платно. Двамата заедно възстановяваха сцената с Деми Мур и Патрик Суейзи от „Призрак“ на фона на „Unchained melody“.

— Както и да е — извъртя очи Джейсън. — Просто бъди внимателна.

Валъри му обеща. Но у Лайън имаше нещо, което я караше да захвърли цялата си предпазливост, а и кондомите, когато правеха секс навсякъде из ателието му, в апартамента му, в извънградската му къща във Винярд (тази къща и кучето се оказаха на бившата му приятелка — причина за първото сериозно спречкване помежду им), дори на задната седалка на такси. За Валъри това беше най-вълнуващият секс — физическа връзка, която я накара да се чувства непобедима, сякаш всичко беше възможно. За жалост еуфорията продължи кратко, защото бе заместена от ревност и параноя, когато Валъри започна да надушва парфюм по ризите му, да намира руси косми в банята му, червило по винените чаши, които той дори не си правеше труда да сложи в съдомиялната машина. Тя го разпитваше в пристъпи на гняв, но най-накрая повярва на отговорите му — веднъж, че негова братовчедка му била на гости, друг път, че се отбил негов преподавател от Художествената академия, после пък идвало момичето, с което се бил запознал в галерията и за което се кълнеше, че било лесбийка.

През цялото това време Джейсън полагаше всички възможни усилия да убеди Валъри, че не си заслужава да страда заради Лайън. Че той бил поредният труден и не особено талантлив художник, каквито с лопата да ги ринеш. Валъри се правеше, че е съгласна с него, искаше да е съгласна, но някак не можеше да си наложи да повярва, че всичко това е истина. Първо, Лайън не беше толкова труден — нямаше проблеми с наркотиците или алкохола, никога не беше престъпвал закона. И второ, за много зла участ, той беше талантлив: „блестящ, проницателен и провокативен“, според рецензията в „Бостън Финикс“ за първата му изложба в галерията на Нюбъри Стрийт, собственост, между другото, на една елегантна, самодоволна млада дама от хайлайфа на име Пондър, която по-късно щеше да стане поредното завоевание на Лайънъл.

— Пондър^[2] ли? Що за претенциозност е това? — попита гласно Джейсън, след като Валъри беше видяла Лайън да я целува на улицата пред жилището му и се втурна вкъщи разстроена, за да съобщи на брат си.

— Лайън и Пондър — продължи Джейсън. — Те си подхождат и по имената.

— Знам — отвърна Валъри, съзирайки известна утеха в презрението на брат си.

— Обмисли ето това — рече Джейсън, като „перна“ с двата средни пръста въображаемата двойка.

Валъри се засмя, но не можа да каже на Джейсън защо всъщност се оплаква, че е скъсала с Лайън. Предишния ден си беше направила тест за бременност и се оказа, че чака дете от него. Не знаеше защо крие това от брат си — от срам, скръб или с надеждата, че резултатът не е верен, че тя е имала първия фалшив положителен резултат в историята на тестовете за бременност. Няколко дни по-късно, след като кръвната проба в лекарския кабинет потвърди, че в нея расте зародиш, тя се разплака в стаята си и се помоли да пометне или да добие сила да отиде в клиниката на Комънуелт авеню, в която няколко нейни приятелки бяха ходили, докато учеха в колежа. Но дълбоко в себе си знаеше, че не би го направила. Може би се дължеше на католическото й възпитание, но по-вероятно беше, че тя всъщност искаше бебето. Бебето на Лайън. Пламенно отричаше, че намеренията й са да си го върне по този начин, но продължаваше да му се обажда често, надявайки се у него да настъпи вътрешна промяна, преобразяване на характера.

Той нито веднъж не й вдигна телефона, принуждавайки я да му оставя мъгляви съобщения, намекващи, че е в беда. И на тях тя не получи отговор дори когато го уведоми, че има да му съобщава нещо „наистина важно“.

— Той не заслужава да знае — заяви Джейсън, добавяйки, че Лайън е първият човек, когото някога е мразил.

— Но бебето не заслужава ли да си има баща? — възрази Валъри.

— Ако изборът е или Лайън, или никой, то никой е по-добре за детето.

Валъри разбираше напълно брат си, съзнавайки, че продължителното разочарование разбива по-силно сърцето, отколкото празнотата, но едновременно с това чувстваше, че да го държи в неведение е също толкова нередно, колкото и да прекъсне бременността си. Затова една самотна вечер, когато беше в края на третия месец, тя реши да му се обади за последен път, да направи още един, окончателен опит. Но когато набра телефонния му номер, някакъв непознат с акцент от Средния изток й каза, че Лайън се е преместил в Калифорния и не е оставил никакъв адрес. Тя не знаеше дали да повярва на човека, или просто му е било казано да отговаря така, но и в двата случая официално го заряза, както беше зарязала Лоръл и приятелките си при завръщането си у дома. Нищо повече не можеше да направи, каза си тя, и най-изненадващо се отърси от чувството за безполезност, като си напомняше за него всеки път, когато изпаднеше в труден момент: когато раждаше, когато докара Чарли от болницата вкъщи, когато той я държеше будна до късно през нощта поради колики, възпаление на ушичките, висока или прекалено ниска температура. Напомняше си за това, когато най-накрая Чарли беше достатъчно голям, за да пита за баща си — сърцераздирателен момент, от който Валъри се беше ужасявала всеки ден от живота на сина си. Беше му казала различна истина, такава, каквато я съчиняваше от години — че баща му е талантлив художник, който трябвало да замине, преди Чарли да се роди, и че тя не знае къде е в момента. От Лайън имаше една абстрактна картина с кръгове в зелени нюанси, която беше закачила над леглото на Чарли. После му показа единствената снимка на баща му — неясна моментална снимка, която пазеше в кутията за шапки в гардероба. Попита Чарли дали я иска, като му предложи да я сложи в рамка, но той поклати глава и я върна обратно в кутията.

— Той изобщо не те е виждал — добави тя, едва сдържайки сълзите си. — Ако те беше видял, щеше да те обича толкова много, колкото и аз.

— Той ще се върне ли някой ден? — попита Чарли, поглеждайки я с кръглите си и тъжни, но сухи очи.

Валъри поклати глава и отвърна:

— Не, миличък. Няма да се върне.

Чарли бе приел това, кимайки храбро, а Валъри още веднъж си каза, че няма какво повече да направи, освен да бъде добра майка, възможно най-добрата майка.

Но сега, след години, загледана в болничния таван, тя се улови, че се съмнява в това, че се съмнява в себе си. Разбра, че й се иска да се бе опитала по-настоятелно да открие Лайън. Че й се иска синът й да има баща. И тя никога да не е оставала сама.