Емили Гифин
Въпросите на сърцето (10)

Глава 9
Теса

Петък вечер е и аз седя в дневната с майка ми, брат ми и снаха ми — и тримата дойдоха от Манхатън да ни гостуват за уикенда. Облечени сме за вечеря навън с резервация за осем часа и междувременно отпиваме вино, докато четиримата братовчеди, току-що изкъпани и нахранени, си играят горе под зоркото око на бавачката. В картинката липсва единствено Ник, който закъснява вече с двайсет минути, ако не и повече — факт, който не убягва от вниманието на майка ми.

— Ник винаги ли работи до толкова късно през уикендите? — пита тя, като кръстосва крака и поглежда нарочно часовника си „Таймекс“, който е сложила на мястото на „Картие“, подарък от баща ми за последната им годишнина.

— Обикновено не — отговарям с отбранителен тон.

Знам, че въпросът й сигурно има повече общо с нейния френетичен характер и с неспособността й да седи неподвижна дълго време, но не мога да не го възприема като прикрита обида, като въпрос от рода на: Продължаваш ли да биеш жена си? Или в случая: Продължаваш ли да позволяваш на съпруга си да те бие?

— Просто трябваше да отиде да види свой пациент… едно малко момченце — добавям, чувствайки нуждата да й напомня колко благородна е професията на Ник. — В понеделник сутринта ще му прави първата присадка на кожа.

— По дяволите — обажда се брат ми с раболепнически тон, клатейки глава. — Не ми е ясно как го прави.

— Аз пък знам — казва снаха ми с възхищение.

Майка ми не изглежда впечатлена. По лицето й се изписва скептицизъм, докато сгъва коктейлната си салфетка на четири.

— За колко часа е резервацията ни? — пита тя. — Май е по-добре да го чакаме в ресторанта.

— Не и преди осем. Все още има половин час. А и ресторантът е съвсем наблизо — пояснявам аз. — Всичко е наред, мамо. Просто се успокой.

— Да, мамо, я разпусни малко — подмята брат ми шеговито.

Майка ми вдига ръце с дланите напред и измърморва под носа си:

— Съжалявам, съжалявам.

Аз отпивам дълга глътка от виното си. Чувствам се толкова напрегната, колкото изглежда и майка ми. Обикновено не се притеснявам, когато Ник закъснява, дори не го правя на въпрос, когато му пращат съобщение по пейджъра. Приела съм тези неща като част от работата му и съвместния ни живот. Но когато семейството ми е тук, е съвсем различно. Всъщност последното нещо, което казах на Ник този следобед, когато той ми съобщи, че трябва „да отскочи до болницата за няколко минути“, беше: „Моля те, не закъснявай!“.

Той кимна, давайки вид, че разбира всички нюанси на инструкцията. Първо, че не искаме да даваме на майка ми повод да докаже твърдението си, че неговият живот има предимство пред моя. И второ, че колкото и да обожавам по-големия си брат Декс и да съм много близка със снаха си Рейчъл, понякога малко ревнувам, да не кажа поболявам се, от брака им, който възприемам като съвършен, и не мога да не ги използвам като мерило за нашите взаимоотношения.

На хартия ние четиримата имаме нещо много общо. И Декс, като Ник, има напрегната работа — той е инвестиционен банкер с натоварени часове в „Голдман Сакс“, а Рейчъл също изостави правната си кариера, след като роди, като първо работеше на непълен работен ден, а после напусна. Двамата имат две деца — Джулия и Сара (съответно на седем и четири години) — и също като у нас, Декс отстъпва ролята на Рейчъл, когато се стигне до родителство и дисциплина (което, колкото и да е интересно, не дразни майка ми, както става, когато ролята на Ник остане на заден план; напротив, понякога обвинява Рейчъл, че очаква прекалено много от Декс).

Но най-изумителното, което свързва мен и брат ми, е историята на нашите взаимоотношения, тъй като той също развали годежа си само дни преди сватбата. Безумно е наистина — брат и сестра, с разлика във възрастта две години, да отменят сватбите си също с разлика от две години помежду им, факт, благодарение на който всеки психиатър би обявил случилото се за знаменателно и вероятно би го обяснил с раздялата на родителите ни. Декс вярва, че това е причината да получим невероятна подкрепа от родителите си и в двата случая. Бяха загубили хиляди долари за сватбените депозити и трябва да са били много притеснени пред по-традиционните си приятели, но изглежда са вярвали, че са платили малка цена за това да се уверят, че децата им са си взели поука от първия си опит. И все пак, общите скандали ни спечелиха една доста безмилостна шега от страна на майка ми, която почувства необходимост да подари и на двама ни възможно най-чисто вълнените и най-дебели къси чорапи за Коледа — за студените ни крака^[1], естествено. На всичкото отгоре трябваше да изтърпим безкрайното й натякване да не се женим като реакция на разочарование. На това Декс възрази, в типичния си аналитичен маниер, че би могъл по-лесно да познае „подходящата“ непосредствено след „неподходящата“ и че той е абсолютно сигурен в Рейчъл. Аз просто отхвърлих натякването с откровеното: „Не се бъркай, мамо!“.

От друга страна обаче, положението на Декс бе много по-скандално, тъй като Рейчъл беше приятелка на бившата годеница на брат ми — приятелка от детинство. Още повече, аз съм напълно сигурна, че се е стигнало и до изневяра. Това подозрение така и не се потвърди, но от време на време Декс и Рейчъл се изпускаха за някоя подробност от първите им дни и ние с Ник си разменяхме многозначителни погледи. Не че тези обстоятелства имат особено значение на този етап, когато са минали години от сватбата им, освен факта, че според мен едно съмнително начало натоварва повече една връзка. С други думи, ако двама души имат любовна афера, най-добре е да останат заедно. И ако останат, те имат тази романтична история на „беше ни писано да сме заедно“ и в определена степен оправдание за греха си; ако не, те са просто една двойка измамници.

Засега Декс и Рейчъл попадат в първата категория — все още са болезнено влюбени след всичките тези години. Освен това те наистина са и най-добри приятели в смисъла, в който ние с Ник не сме. Първо, те вършат абсолютно всичко заедно — ходят заедно на фитнес, четат заедно вестници, гледат едни и същи телевизионни предавания и филми, закусват, вечерят, а понякога и обядват заедно и което е забележително, лягат си вечер по едно и също време. Дори веднъж чух Декс да казва, че не може да заспи без Рейчъл. А и те никога не си лягат скарани.

Това съвсем не значи, че Ник и аз не се наслаждаваме на времето, когато сме заедно. Ние наистина му се наслаждаваме. Но не сме вързани един за друг и никога не сме били, дори в самото начало. Нашето работно време (моето — несъществуващо напоследък), времето за лягане и дори за хранене е много различно. Вечер на мен ми доставя голямо удоволствие да почета книга сама в леглото и нямам абсолютно никакъв проблем да заспя, ако Ник не е до мен.

Не знам дали това означава, че техният брак е по-добър от нашия, но понякога определено ми дава разстройващото чувство, че има накъде нещата да се подобрят. Кейт и Ейприл, с които съм споделяла този въпрос, твърдят, че аз съм нормалната, а Рейчъл и Декс са нетипични, ако не и много странни. Особено Ейприл, чийто брак е в другия край на спектъра, е на мнение, че Декс и Рейчъл са в действителност „извратени и зависими един от друг“. А когато повдигам темата пред Ник, той, дали с копнеж или с тревога, естествено заема отбранителна позиция.

— Ти си моята най-добра приятелка — ще каже той, което вероятно е вярно само защото Ник всъщност няма близки приятели — нещо характерно за повечето хирурзи, които познаваме. Навремето е имал — в гимназията и в колежа, дори неколцина сред състудентите си по медицина, — но не е полагал усилия да поддържа приятелството през годините.

По-важното е, че дори ако аз съм най-добрата приятелка на Ник поради липса на други, дори ако той на теория е моят най-добър приятел, понякога имам чувството, че споделям живота си с Кейт и Ейприл и дори с Рейчъл — поне когато се стигне до всекидневните въпроси, от които се състои животът ми, като се започне от парчето чийзкейк, което съжалявам, че ям, през страхотните слънчеви очила, които откривам на разпродажба, до прелестното нещо, казано от Руби или извършено от Франк. Накрая се наканвам да разкажа тези неща и на Ник, стига това да е все още уместно или неотложно, когато най-сетне се съберем двамата заедно в края на деня. Но по-често аз мислено подбирам важните неща и му спестявам тривиалните — или поне онези, които според мен той ще сметне за тривиални.

После идва и въпросът за сексуалния живот на Декс и Рейчъл — нещо, което научих случайно. Разговорът започна, когато Рейчъл наскоро сподели, че вече повече от година се опитвали с Декс да си направят трето дете. Това само по себе си пробожда сърцето ми, понеже Ник отдавна категорично отхвърли плановете за трето дете — макар като цяло да съм съгласна с него, понякога копнея за по-малко предсказуемо семейство от двете деца — момче и момиче.

Във всеки случай попитах Рейчъл дали те работят усилено по въпроса или са оставили нещата на случайността, като очаквах тя да задълбае в неромантични стратегии и методологии, характерни за двойки, опитващи се да заченат. Следене на времето на овулация, термометри, сношение по график. Вместо това тя отвърна:

— Ами! Нищо извънредно… Но, знаеш ли, ние правим секс три-четири пъти в седмицата… ама де такъв късмет! Наясно съм, че една година опити не е чак толкова дълъг период, но пък с момичетата се случи веднага…

— Три-четири пъти в седмицата по време на овулацията ти?

— Всъщност не съм много сигурна кога точно овулирам. Затова правим секс четири пъти седмично, нали разбираш… по всяко време — тя се изсмива нервно, искайки да покаже, че не й е много удобно да обсъжда сексуалния си живот.

— По всяко време? — повтарям и се сещам за стара японска поговорка, че ако двойка младоженци пускат по едно бобено зърно в буркан всеки път, когато правят секс през първата си брачна година, а после изваждат по едно зърно всеки път, когато правят секс от там нататък, те никога няма да изпразнят буркана.

— Да-а. Защо? Да го правим… по-рядко ли? Или да чакаме най-подходящите дни на цикъла ми? Възможно ли е в това да е проблемът?

Не можах да скрия изненадата си.

— Значи правите секс четири пъти седмично? Което ще рече — през ден?

— Ами… да. — И тя изведнъж възвръща предишната си стеснителност, пак става момичето, което аз толкова пъти се опитвах да извадя от черупката му, когато се омъжи за брат ми, с надеждата един ден двете да бъдем като сестри, каквито нито една от нас не е имала. — Защо?… А вие с Ник колко често го правите?

Отначало се поколебах, после едва не й казах цялата истина — че и ние правим секс три-четири пъти, но в месеца, или по-малко. Но едно основно чувство на гордост и може би малко състезание започнаха да действат.

— О, не знам. Някъде един-два пъти седмично — отговорих, чувствайки се напълно неадекватна, като онези възрастни омъжени жени, за които четях в списанията, и не можех да си представя, че ще стана като тях.

Рейчъл кимна и продължи да се оплаква от влошената си плодовитост и дали според мен Декс ще се разочарова, ако няма син. Говореше едва ли не така, сякаш разбра, че я лъжех, и искаше да ме накара да се почувствам по-добре, изтъквайки собствените си безпокойства. По-късно повдигнах въпроса пред Ейприл, която разсея страховете ми, вероятно наред със своите.

— Четири пъти в седмицата? — почти извика тя, сякаш й казах, че те мастурбират в църква. Или си разменят партньорите със съседите над тях. — Тя лъже!

— Не мисля така.

— Напротив, така е. Всеки лъже за сексуалния си живот. Веднъж четох, че тази статистика е най-неточната, защото никой не казва истината… дори при поверително проучване…

— Аз не мисля, че лъже — повтарям, чувствайки се облекчена от мисълта, че не съм единствена, и дори още по-облекчена по-късно, когато Кейт, която си пада по секса повече от възмъжаващите момчета, каза тежката си дума по въпроса.

— Рейчъл обича да угажда. И да минава за мъченица — каза тя и даде примери за такова поведение от младежките ни пътувания, преди да имаме деца — как тя винаги вземала най-малката стая за себе си и се различавала от другите, когато трябвало да се вземат решения за вечеря. — Просто я виждам как се приближава до чинията дори когато не е в настроение. Но пък… брат ти е много готин.

— Стига. Престани! — това е автоматичният ми отговор, когато приятелките ми започнат да говорят колко готин е брат ми. Цял живот го слушам, поне от гимназията насам, когато започнаха да се появяват различни негови фенки. Тогава дори се наложи да се разделя с няколко приятелки, тъй като ги заподозрях, че най-нахално ме използват, за да се домогнат до него.

Продължих да й излагам теорията си, че външният вид всъщност има малко общо с влечението към брачния ти партньор. Че по моему Ник е красив, но в повечето нощи това не е достатъчно, за да мине изтърканият ми номер, че съм изтощена. Двойките може и да се влюбват един в друг въз основа на външен вид и привличане, но с времето тези неща започват да губят значение.

Във всеки случай размишлявам върху това, когато най-накрая Ник влиза в дневната, поздравява всички и се извинява за закъснението.

— Няма нищо — обажда се първа майка ми, сякаш на нея се пада честта да опрости моя съпруг.

Ник й хвърля снизходителна усмивка, после се навежда да я целуне леко по бузата.

— Барби, скъпа. Толкова ни липсваше — в гласа му се долавя сарказъм, който само аз мога да разпозная.

— И ти ни липсваше — отговаря майка ми, поглеждайки часовника си с подчертано повдигнати вежди.

Ник подминава думите й и се навежда да ме целуне по устните. Отвръщам му със същото, като се забавям да се отдръпна с няколко милисекунди повече от друг път, питайки се какво се опитвам да докажа и на кого.

Когато се отделяме един от друг, брат ми става и прегръща Ник, а аз си помислям същото като всеки път, когато видя съпруга си и брат си един до друг — че могат да минат за братя, макар Декс да е по-слаб, със зелени очи и детинско изражение, а Ник — по-мускулест, тъмноок, италиански тип.

— Радвам се да те видя, човече — усмихва се Ник.

Декс също му се усмихва.

— И аз. Как вървят нещата? Как е работата?

— Работата е наред… върви — дотам се простират професионалните им разговори, тъй като Декс разбира от медицина толкова, колкото Ник от финансовите пазари.

— Теса ми разказа за последния ти пациент — намесва се Рейчъл. — За момченцето, което пекло бонбони маршмелоу.

— Да-а — кимва Ник и усмивката му изчезва.

— Как е то? — пита тя.

— Добре е. То е издръжливо малко дете.

— Има само майка, нали? — продължава с въпросите Рейчъл.

Ник ме стрелва с раздразнен поглед, който по моему може да значи или: Защо обсъждаш пациентите ми?, или: Защо „лапаш“ всички тия дребнави клюки? Или и двете.

— Какво? — питам го раздразнена и си спомням за безобидния ни разговор с Рейчъл веднага след злополуката. После се обръщам към нея и потвърждавам: — Да, то е.

— Какво става? — намесва се Декс, както винаги готов да измъкне някоя интересна история. Добавям мислено това към приятните черти на брат си — и може би една от причините двамата с Рейчъл да са толкова свързани. Без да е женствен или дори метросексуален, Декс ще поклюкарства с жени, дори ще прелисти „Пийпъл“ или „Ас Уикли“^[2].

Разказвам му набързо въпросната история, а Ник клати глава и измърморва:

— Божичко! В каква клюкарка се превръща тази моя жена!

— Какви ги говориш? — обажда се майка ми, явно настръхнала от мое име.

Ник повтаря думите си по-ясно, почти предизвикателно.

— Превръща се? Откога?

Тя го подлага на изпитание, но Ник не схваща.

— Откакто започна да прекарва времето си с всички ония отчаяни домакини — казва той, наливайки вода в мелницата й.

Майка ми ми хвърля многозначителен поглед и нарочно поглажда чашата си с вино.

— Един момент — казва Декс. — Пропуснах ли нещо?

Рейчъл се усмихва и се пресяга да стисне ръката му.

— Вероятно — казва тя шеговито. — Ти винаги си с една крачка назад, мили.

— Не, Декс — и наблягам, — нищо не си пропуснал.

— Повече от сигурно е — смотолевя Ник под сурдинка и ме поглежда с укор.

— О, я престани! — сопвам му се аз.

Той ми изпраща въздушна целувка, сякаш да каже, че всичко това е шега.

Аз му отвръщам със същото, правейки се на весела, докато в същото време полагам усилия да пренебрегна първите семена на възмущение, които майка ми, самообявилият се мъдрец, пося.

 

 

Общото ни добро настроение — весело и празнично — се възвръща по време на вечерята, докато приказваме за какво ли не — от политика през попкултура до ролята на родителите (и на бабите и дядовците). Майка ми се държи от прилично по-прилично, нито веднъж не „захапва“ някого, включително бившия си съпруг, с когото можеше и да започне. Ник също като че ли всячески се мъчи да се покаже отзивчив и е особено нежен с мен, може би изпитвайки вина, задето закъсня или ме нарече „клюкарка“. Виното се отразява добре на разговора и с напредването на вечерта се улавям, че ставам по-спокойна и по-щастлива, преливаща от чувство за семейно блаженство.

Но рано на другата сутрин се събуждам с тупкане в слепоочията и подновено чувство на безпокойство. Когато слизам долу, за да направя кафе, заварвам майка си край кухненската маса с чаша чай „Ърл Грей“ и вехт екземпляр на „Мисис Далауей“^[3] — нейната любима книга.

— За кой път я препрочиташ? — питам, пълнейки кафеварката с вода и прясно смляно кафе, след което сядам на кушетката.

— О, знам ли! Най-малко за шести. А може би и повече. Действа ми успокояващо.

— Странно. Мен пък мисълта за мисис Далауей ме изпълва с тревога. Кое те успокоява толкова? Нейният никога неконсумиран лесбийски копнеж ли? Или стремежът й към цел в безцелен живот в изпълняване на поръчки, отглеждане на деца и планиране на приеми?

Това е изречение от книгата на майка ми, което тя разпознава със смях.

— Не става дума толкова за книгата — казва тя, — колкото за онова време от живота ми, когато я четох за първи път.

— И кога е било това? В колежа? — питам. Точно тогава за първи път се влюбих във Вирджиния Улф.

Тя поклаща глава.

— Не. Когато Декс беше бебе, а аз бях бременна с теб.

Вирвам брадичка в очакване да чуя още.

Тя изритва от краката си розовите мъхести чехли, които никак не й подхождат, и продължава:

— Ние с баща ти все още живеехме в Бруклин. Нямахме нищо… но бяхме много щастливи. Мога да кажа, че това беше най-щастливият период в живота ми.

Представям си романтичния, простиращ се на цял етаж апартамент в сграда от пясъчник, украсен в кичозен стил от седемдесетте години, където съм прекарала първите три години от живота си, но го познавам от снимки, домашно видео и разкази на майка ми. Това беше преди баща ми да се отдаде на адвокатската си практика и да ни премести в къщата в традиционен уестчестърски колониален стил, която ние наричахме дом, докато родителите ни не се разведоха.

— Вие с татко… кога престанахте да сте щастливи? — питам я.

— О, не знам. Стана постепенно… и дори до самия край имахме хубави моменти. — Тя се усмихва с онзи вид усмивка, която може да предвещава или сълзи, или смях. — Този човек. Той можеше да бъде толкова очарователен и остроумен…

Кимам и си помислям, че той все още е очарователен и остроумен и че това са двете прилагателни, с които хората винаги описват баща ми.

— Просто жалко, че се оказа такъв женкар — отбелязва тя сухо, както би казала Колко жалко, че носеше полиестерни спортни костюми.

Прокашлям се, после предпазливо й задавам въпрос, за да потвърди нещо, което винаги съм подозирала:

— Той имаше ли други авантюри? Преди нея? — Имам предвид настоящата съпруга на баща си, Даян, защото знам, че майка ми не обича да чува името й. Дълбоко съм убедена, че тя вече е преодоляла баща ми и болката от развода им, но незнайно защо тя твърди, че никога няма да прости на „другата жена“, защото вярва пламенно, че всички жени са в добри сестрински отношения и дължат една на друга почтеност, която, според нея, на мъжете изглежда им липсва по рождение.

Тя ме поглежда изпитателно, сякаш се колебае дали да ми довери тайна.

— Да — казва тя най-накрая. — Поне за две съм сигурна.

Преглъщам и кимам.

— Той си призна за тях абсолютно всичко. Избухна в сълзи и се закле, че никога повече няма да допусне подобно нещо.

— А ти прости ли му?

— Първия път — да. Напълно. Втория път му показах с жестове, но чувствата ми към него вече не бяха същите. Престанах да му вярвам. Стомахът ми винаги се свиваше, когато търсех червило по яката му или телефонни номера в портфейла му. Чувствах авторитета си подронен от това… От него. Изглежда винаги съм знаела, че пак ще ми изневери… — Гласът й заглъхва, погледът й се замъглява.

В един момент ми се приисква да се пресегна и да я прегърна, но вместо това задавам друг мъчителен въпрос.

— Мислиш ли, че това е подбило… доверието ти към всички мъже?

— Може би — отговаря тя и поглежда притеснено към стълбите, сякаш се безпокои, че Ник и Декс ще познаят по устните й лошото й изказване за техния пол.

Тя продължава шепнешком:

— И може би затова бях толкова разтревожена за брат ти… когато развали първия си годеж.

Това е поредният първи път, понеже нямах представа, че майка ми е подозирала изневяра или че изобщо някога се е тревожила за каквото и да е, свързано с Декс.

— Е, поне не се ожени — вметвам.

— Да. С това се успокоявам и аз. А и не можех да понасям тая Дарси — добавя тя, имайки предвид някогашната приятелка на Декс. — Така че, добре се получи.

Понечвам да кажа още нещо, но се отказвам.

— Говори де — подканва ме майка ми.

Отново се поколебавам, после я питам:

— Имаш ли доверие на Ник?

— Въпросът е дали ти му имаш доверие — изстрелва тя. — Това е по-важно.

— Имам, мамо — и поставям юмрук върху сърцето си. — Вярно, той не е съвършен…

— Никой не е — изрича тя така, както евангелските пастори изричат амин.

— Знам също, че и нашият брак не е съвършен — додавам, сещайки се за несигурното ни начало снощи.

— Никой брак не е — поклаща глава тя.

Амин.

— Но той никога няма да ми изневери.

Майка ми хвърля поглед, който обикновено тълкувам като надменен, но сега, в леко мъгливата светлина на зазоряването, приемам само като майчина загриженост.

Тя поставя ръце върху моята.

— Ник е добър човек. Такъв е, наистина… Но едно нещо научих в живота и то е никога да не казваш никога.

Изчаквам я да каже още нещо, но в този момент чувам Франк да ме вика от горната площадка на стълбите, с което прекъсва интимното очарование.

— И в крайна сметка — добавя майка ми, без да обръща внимание на все по-силните викове на сина ми, като продължава да седи така, сякаш изобщо не го чува, — всичко, което имаш, си ти самата.