Емили Гифин
Въпросите на сърцето (26)

Глава 25
Теса

Същата вечер, малко след като родителите на Ник са си тръгнали за вкъщи, а баща ми и Даян са поели към „Фифтийн Бийкън“, любимия им хотел в Бостън, в който отсядат винаги, когато идват тук, Ник надниква в банята на децата, докато ги събличам, за да ги топна във ваната.

— Излизам. Няма да се бавя — казва той.

— Защо? — питам и сърцето ми слиза в петите, когато поглеждам часовника и виждам, че наближава седем.

— За черешова кола.

Ник винаги е смятал, че черешовата кола облекчава главоболието — от което се оплакваше тази вечер, — повече отколкото парацетамола. И сигурно има главоболие. Силно се надявам да е така, надявам се да е пред прага на най-тежката мигрена.

— Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отговарям, пробвайки температурата на водата във ваната. Добавям още течен сапун и когато Руби влиза вътре, на повърхността се появява грозд мехурчета. След нея прехвърлям гърчещия се и кикотещ се Франк през ръба на ваната. Сядам на столчето стълба и наблюдавам как децата ми си играят, възхищавайки се на съвършените им розови телца — на коремчетата, на заоблените малки дупенца, на стройните им крайници. Когато Ник се обръща, за да излезе от банята, аз не отмествам поглед от децата, успокоявайки се мислено, че той никога няма да направи нещо, с което да навреди на семейството ни или да го изложи на опасност.

Но в мига, в който чувам гаражната врата да се отваря, се втурвам в спалнята и с натежало сърце се уверявам в онова, което вече подозирам: телефонът на Ник го няма на нощното шкафче. Казвам си, че е естествено да вземе телефона си дори когато излиза за малко, и въпреки това от ума ми не излиза образа на съпруга ми в колата, който бърза да набере телефонния номер на друга жена.

— Ник май има връзка — съобщавам на Кейт на другия ден, когато най-сетне се свързвам с нея след четвъртото си позвъняване. Седя на пода сред три купчини мръсно пране, макар че то трябваше да е разпределено на пет, ако не искам да претоваря пералнята. — Или поне натам вървят нещата.

Още щом думите излизат от устата ми, чувствам силно облекчение, сякаш съм се изправила пред страховете си и изричането им на висок глас ги прави по-неправдоподобни.

— Не е възможно — заявява Кейт, както и очаквах. Което, подсъзнателно, е истинската причина да се обадя първо на нея от всичките ми други близки: Рейчъл, Ейприл или майка ми, знаейки по някакъв начин, че Рейчъл и Декс ще се разтревожат много, Ейприл също вероятно щеше да разклати увереността ми, майка ми щеше да бъде прекалено груба. — Защо смяташ така?

Споделям всичките си доказателства: оставането до късно вечер в кабинета, текстовото съобщение и разходката за черешова кола, която продължи трийсет и осем минути.

— О, я престани, Тес. Безумно е да си вадиш такова заключение. Той може просто да е искал да излезе от къщи за няколко минути. Да изклинчи от съпружеските си задължения с малко време самота. Но това не говори за връзка.

— Ами съобщението? Изречението „мисля за теб…“

— Е, и какво? Той просто е мислил за някого… Но това не значи, че мисли да съблече някоя жена.

— Добре тогава, от кого може да е? — не отстъпвам аз, съзнавайки, че най-същественото нещо, което ме кара да се колебая — това, че Ник има много малко приятели и толкова рядко се запознава с нови хора, — в същото време ми вдъхва и увереност.

— Може да е от всекиго. Може да е от негова колежка, която се развежда и ще е сама в Деня на благодарността. Може да е от стара приятелка… от братовчедка. Може да е от майката или бащата на негов пациент. Или от бивша пациентка… В заключение: Ник не е от мъжете, които се забъркват в извънбрачни връзки.

— Според майка ми всички мъже се забъркват в извънбрачни връзки.

— Аз не вярвам в това. И ти недей да вярваш.

— Вече не знам в какво да вярвам.

— Тес, ти просто си изпаднала в лека депресия. В униние. Виж какво. Защо не дойдеш тук следващия уикенд? Ще повдигна духа ти, ще те изпратя у дома щастлива. Няма нищо, което малко време по женски да не може да излекува…

— Време да оставя Ник да има връзка ли? — подмятам шеговито този път. Предимно шеговито.

— Време да го оставиш да почувства, че му липсваш. Време да напомниш на себе си, че имаш най-добрия съпруг. Най-добрия брак. Най-добрия живот.

— Добре — отговарям неубедително, но обнадеждена. — Ще дойда в петък… късно следобед.

— Чудесно. Ще излезем някъде. Ще можеш да наблюдаваш как си намирам мъже в баровете… Ще ти покажа какво точно не ти липсва. Ще ти покажа колко ти е хубаво с твоя верен съпруг.

— А дотогава каква да бъде моята стратегия?

— Твоята стратегия? — въодушевява се тя; стратегиите са неин специалитет. — Ами като начало никакво подслушване. Минала съм по тоя път… Нищо няма да спечелиш.

— Добре — съгласявам се и притискам слушалката до ухото с рамото си, за да напълня пералнята с тъмни дрехи. Чифт червени боксерки в шотландско каре на Ник падат на пода в пералното помещение и докато ги вдигам, си казвам, че никой друг не е виждал това бельо освен мен. — Какво друго?

— Поспортувай. Медитирай. Яж здравословна храна. Спи повече. Изсветли си кичурите. Купи си нови дрехи — тя изрежда така, сякаш чете списък със съвети как да сме щастливи. — И преди всичко, не притискай Ник. Не се заяждай. Не обвинявай. Просто… бъди мила с него.

— Да му давам стимул, за да не ме мами ли?

— Не. Защото ти си сигурна, че не те мами.

Усмихвам се — първата истинска усмивка от дни насам, доволна, че споделих с Кейт, доволна, че скоро ще я видя, доволна, че съм се омъжила за човек, който е спечелил доверието на най-добрата ми приятелка.