Емили Гифин
Въпросите на сърцето (29)

Глава 28
Валъри

Чарли Андерсън има пурпурна извънземна мутра.

Валъри знае, че тези думи ще се врежат в съзнанието му завинаги, ще бъдат част от неговата незаличима житейска история, наред със Съмър Търнър, момиченцето, което го убедило да свали маската си и да покаже белезите си точно преди да направи жестокото си изказване, което накарало три деца, между които и Грейсън, да прихнат.

Случи се в петъка на първата седмица от завръщането на Чарли в училище, когато Валъри най-сетне се беше изпълнила с оптимизъм. Не напълно свободна вътрешно, но вече извън опасната зона. Току-що беше постигнала успех в искане до съда да се произнесе за издаване на съдебно решение по съкратената процедура пред известен съдия женомразец и си тръгваше от съда с подновено самочувствие, съпътстващо успеха и усещането, че си добър в нещо. „Животът се нормализира“, помисли си тя, когато бръкна в чантата за ключовете си и провери мобилния си телефон — имаше четири обаждания, две от Ник, две от училището. Беше изключила телефона си само за един час, както изискваха правилата в съда, и макар да й беше минало през ума, че нещо би могло да се случи в този кратък промеждутък, не вярваше да се случи. Представяйки си нова злополука и знаейки, че може да получи сведения от Ник по-бързо, отколкото от мрежата от секретарки в училището, тя бързо се качи в колата и набра номера му, подготвяйки се да чуе медицинското му становище.

— Ей, здрасти! — отговаря Ник по начин, от който Валъри се убеждава, че обажданията наистина са били във връзка с Чарли и че нещо наистина се е случило, но то не е било ужасяващо, както се бе опасявала.

Усеща, че паниката й малко намалява и пита:

— Чарли добре ли е?

— Да, добре е.

— Нали не се е наранил?

— Не… Физически, не… Но е имал неприятности — отговаря спокойно Ник. — От училището се опитали да се обадят първо на теб…

— Разбрах. Бях в съда — залива я чувство на вина не само защото не е била на разположение, ами и за това, че я е било грижа повече за работата, колкото и за кратко да е било.

— Ти ли спечели? — пита Ник.

— Да-а.

— Поздравления.

— Ник, какво се е случило?

— Станало е… на детската площадка.

Сърцето на Валъри слиза в петите й, когато той продължава:

— Едно момиченце там му се подиграло. Няколко деца избухнали в смях. Чарли се вбесил и я бутнал от катерушката. Тя малко се ожулила. Сега и двамата са в кабинета на директора.

— Ти къде си?

— С Чарли съм. Излязох от кабинета за секунда, за да отговоря на обаждането ти… Когато секретарката ти казала на директора, че си в съдебната зала, Чарли дал моя телефонен номер. Той беше доста разстроен от това как са го нарекли и от това, че си е навлякъл беля.

— Плаче ли? — попита тя и почувства, че сърцето й се къса.

— Вече не… Успокои се… Ще се оправи.

— Съжалявам — каза Валъри, изненадана, че Чарли не се е обадил първо на Джейсън или на майка й. — Знам колко си зает…

— Моля те, няма за какво да съжаляваш. Радвам се, че той се обади на мен… Радвам се, че успях да дойда.

— Аз също. — Тя натиска педала за газта, изпълнена с неопределеното усещане за дежа вю^[1]. — Идвам веднага.

— Не бързай. Бъди внимателна. Аз съм тук.

— Благодаря ти — тя понечва да затвори, но събира смелост да попита какво е казало момиченцето на Чарли.

— Какво? — попита Ник, явно искайки да печели време, за да избегне въпроса й.

— Момиченцето. Как е нарекло Чарли?

— О! Ами… Някаква глупост… Не е от значение.

— Кажи ми — настоя тя и се напрегна.

Той прави пауза, преди да отговори, гласът му е спокоен и приглушен и тя не е сигурна, че го е чула добре. Но го чува добре. Започва да клати глава, кипейки вътрешно, почти изплашена от злобата към едно шестгодишно дете, надигаща се у нея.

— Вал?

От нежността в гласа му очите й се напълват със сълзи.

— Какво?

— Това само ще го направи по-силен.

След няколко минути училищната секретарка въвежда Валъри в кабинета на директора — внушителна стая, украсена с персийски килими, старинни мебели и голяма бронзова статуя на кон. Тя вижда първо Съмър, която седи в кожено кресло със странични облегалки, подсмърча и е подпряла с ръка главата си. С дългата си платиненоруса коса, ясни зелени очи и нежно чипо носле тя прилича на кукла Барби в детска възраст. Очевидно е, че се развива бързо; носи обезпокоително къса джинсова поличка, розови ботушки „Ъгс“ и искрящ гланц за устни. Валъри си спомня, че я беше преценила като проблемно дете, когато я видя в първия учебен ден, докато наблюдаваше как други три кестеняви момиченца следваха Съмър из класната стая като придворни дами. Колкото и да е иронично, тя си спомня също, че тогава се изпълни с благодарност, че има момче. Те съвсем не са чак толкова трудни, особено онези, които все още не са склонни да флиртуват. Поне засега Чарли е имунизиран срещу момиченца като Съмър.

Но това беше преди.

Пурпурна извънземна мутра.

Тя среща погледа на Съмър и прави всичко възможно да предаде по телепатичен път омразата си, когато пристъпва навътре в кабинета и вижда Чарли, Ник и директора — господин Питърсън, висок, слаб мъж с младежко лице, преждевременно прошарена коса и очила с телени рамки, чиито големи стъкла му придават вид на кукумявка.

— Благодаря ви, че дойдохте — казва господин Питърсън, като става от огромното си орехово бюро. Леко фъфли и изглежда стеснителен в обноските си, което компенсира авторитетния му пост.

— Как бих могла да не дойда — отговаря Валъри и се извинява, че не е могла да се обади още при първото му позвъняване.

— Няма нищо… Ние се справихме. Тъкмо ни се удаде възможност да си побъбрим… А и е чудесно, че се запознахме с доктор Русо — отговаря мъжът, точно когато Ник се изправя на крака, чувствайки се видимо неловко. Промърморва на Валъри: „Ще чакам отвън“, преди да си размени любезности с господин Питърсън и дискретно да напусне стаята.

Валъри сяда на стола на Ник и поставя ръка върху коляното на Чарли. Поглежда го, но той не помръдва глава, продължава да гледа надолу към двойно завързаните връзки на маратонките си. Маската е на лицето му, където, предполага Валъри, ще остане още дълго време занапред.

— Чакаме майката на Съмър — отбелязва директорът, барабанейки с дългите си пръсти върху ръба на бюрото. — И тя идва от работа. Скоро ще бъде тук.

След размяната на още няколко реплики в стаята влиза задъхана възрастна, набита жена, облечена в костюм с подплънки, който й стои лошо. Без да изчака господин Питърсън да я представи, тя протяга ръка към Валъри и се ръкува с необичайна смесица от самоувереност и плахост.

— Аз съм Бевърли Търнър. А вие трябва да сте майката на Чарли. Чух какво се е случило. Много съжалявам — тя кляка и се извинява на Чарли, а в това време Съмър започва да хлипа — очевидно усилие да предизвика съчувствие, което не дава резултат. Напротив, Бевърли я стрелва с гневен поглед, който обезоръжава Валъри. Тя дори чувства, че омеква към малкото момиченце — нещо немислимо допреди секунди.

— Извини ли се на Чарли? — обръща се със сурово лице Бевърли Търнър към дъщеря си.

— Да — отговаря Съмър с трепереща долна устна.

Бевърли не се трогва и поглежда към Чарли за потвърждение.

— Вярно ли е?

Чарли кимва, без да отмества поглед от обувките си.

— Ама той не каза, че съжалява — проплаква Съмър — за това, което ми направи.

— Чарли? — намесва се Валъри.

Той наглася маската си, после клати глава в знак за отказ.

— Две злини не оправят една — продължава Валъри, макар тайно да вярва, че може и да оправят. — Кажи й, че съжаляваш, задето си я бутнал.

— Съжалявам — подчинява се Чарли, — че те бутнах.

— Добре тогава. Много добре, много добре — изразява задоволството си директорът. Той събира длани и погледът на Валъри пада върху златния му пръстен с печат. Тя се прави, че слуша последвалата сладкодумна реч — любезни думи за разбирателство и уважение между членовете на общността, но не може да спре да мисли за Ник, който ги чака отвън, изпълнена едновременно с обич и притеснение колко зависима е станала от него.

Господин Питърсън приключва речта си, става и освобождава децата от училище за днес, после предлага на двете майки да си подадат още веднъж ръце.

Още с излизането си от кабинета, Валъри изпуска въздишка на облекчение и чува, че Бевърли с понижен глас й се извинява отново. По лицето й е изписано огорчение и искреност, по-голяма искреност, отколкото Роуми някога е показвала.

— Знам какво ви е минало през главата… Много съжалявам, че Съмър е утежнила нещата.

Тя се отдалечава от дъщеря си и додава с още по-нисък глас:

— Наскоро се омъжих повторно… Сега имам две заварени дъщери тийнейджърки и мисля, че Съмър трудно се приспособява… Не че се извинявам за стореното от нея.

Валъри кимва, изпитвайки искрено съчувствие към положението й, дори си мисли, че жената едва ли не би предпочела да има жертва, отколкото лошо дете.

— Благодаря ви — отговаря Валъри и в този момент съзира Ник, който ги чака до изхода, пулсът й се ускорява. Чарли се втурва към него, хваща го за ръка и го повежда към паркинга.

Тя казва „довиждане“ на Бевърли със странното чувство, че двете може и да станат приятелки, а след минута вече е до колата си и гледа как Ник отваря вратата за Чарли, помага му да седне и да сложи предпазния колан през тесните си гърди.

— Всичко ще бъде наред, приятел — казва му той.

Чарли кимва, сякаш му вярва, после заявява:

— Мразя лицето си такова.

— Ей, я почакай. Чакай малко… Да не би да ми казваш, че мразиш това, което съм направил? — Ник се пресяга и внимателно сваля маската му. — Тази кожа я направих аз — посочва той лявата му буза. — Значи не харесваш работата ми. Моя художествен проект?

Чарли се усмихва едва-едва и отговаря:

— Напротив, харесвам твоя художествен проект.

— Е, добре… Радвам се… Защото аз пък харесвам лицето ти. Много го харесвам.

Усмивката на Чарли става по-широка, когато Ник затваря вратата на Чарли, после се навежда да пошепне в ухото на Валъри:

— Обичам и твоето лице.

Валъри затваря очи и вдъхва миризмата на кожата му; чувства прилив на привличане и адреналин, което за няколко секунди я дезориентира, кара я да забрави къде се намира. Когато чувството, че постъпва необмислено, отминава, нещо в другия край на паркинга привлича погледа й. Една жена, седнала в черен рейндж роувър, ги наблюдава. Валъри присвива очи от слънцето и поглежда право в Роуми, която също се взира в нея с изражение, издаващо изненада и неприкрито задоволство.