Емили Гифин
Въпросите на сърцето (15)

Глава 14
Валъри

Ник идва да прегледа Чарли на всеки кръгъл час до последното му посещение за деня, когато се появява в джинси и сиво поло, черна чанта и вълнено палто, метнато на рамо, явно на път към къщи.

— Как сте всички? — пита той с тих глас, местейки поглед от спящия Чарли към Джейсън и накрая към Валъри.

— Добре сме — прошепва тя.

Джейсън я прекъсва:

— Здравейте, докторе! Тъкмо казвах на Вал, че има нужда да поизлезе. Да подиша чист въздух. Съгласен ли сте?

Ник свива рамене, преструвайки се на безпомощен, и казва:

— Да, но тя изобщо не ме слуша.

— Напротив — отговаря Валъри с тон, който прозвучава по-женствено, отколкото й се иска. Тя поглежда настрани с чувството, че е прозрачна, незащитена, представяйки си дома на Ник и златистата светлина на прозореца в спалнята на горния етаж.

— О, така ли? — пита Ник със сдържана усмивка. — Значи си се наспала? И си яла три пъти на ден? И си се въздържала да гледаш най-сериозните случаи по интернет?

Тя пламва и промълвява:

— Добре, отивам — става, облича си палтото и взема чантата си от люлеещия се стол.

— Къде ще ходиш? — пита Джейсън.

— Не знам — отговаря тя стеснително, съзнавайки, че Ник слуша и я наблюдава. — Може да отида да взема нещо да хапнем тук. Ти какво искаш? — пита тя брат си. — Мексиканско?

Джейсън прави гримаса.

— А-а-а, не. Не вярвах, че ще го кажа, но вече ми се повдига от бурито.

— А били ли сте в „При Антонио“? — обръща се Ник към двамата.

Валъри поклаща глава.

— Не. Наблизо ли е?

— Да. Точно отсреща. На „Кеймбридж“. Представлява „малка дупка в стената“, но храната е изумителна. Най-добрата по „Норт Енд“. Най-вкусните пилета и броколи, които съм ял, включително мамините. — Ник потупва предния джоб на джинсите си, сякаш да напипа ключовете си.

— Звучи чудесно — казва Джейсън, посочвайки решително Ник. После се обръща към сестра си. — Ще ми донесеш ли порция лазаня?

— Разбира се.

— Но не бързай — добавя той. — Ти си хапни там. Аз още не съм гладен.

— Да не повярваш! — подмята шеговито Валъри, осъзнавайки, че за разлика от него тя, както никога, изпитва глад. Целува Чарли, който похърква, по здравата буза, после излиза от стаята, чувствайки, че Ник върви след нея.

— И аз си тръгвам — казва той, когато двамата се озовават сами в коридора. — Да те изпратя ли дотам?

Това е колебливо предложение и Валъри отваря уста, за да откаже, за да не създава неудобство. Но в следващата секунда променя решението си и казва:

— С удоволствие.

След малко двамата напускат болницата и прекрачват в нощ, толкова неимоверно студена, че веднага започват да я обсъждат.

— Ох! — възкликва Валъри и загръща лицето си с шал, докато двамата забързват крачка. — То било адски студено навън.

— Да-а. Тази година есента не беше много дълга — отбелязва той.

— Така е. Дори не помня листата да са пожълтявали — казва Валъри, мислейки си, че би трябвало да се радва въпреки това.

Двамата се оглеждат в двете посоки, изчаквайки колите да преминат, и пресичат Кеймбридж Стрийт тичешком в посока на черно-белия сенник, който Валъри беше виждала много пъти, минавайки оттам, но не му беше обръщала внимание. Когато Ник й отваря вратата, едър мъж с мустаци — точно типът, който всеки очаква да го посрещне в ресторант с име „При Антонио“, — възкликва силно:

— Доктор Русо, къде се губите, добри ми човече?

Ник се разсмива.

— Къде се губя ли? Та нали миналата седмица бях тук?

— О, да. Май бяхте — казва мъжът и поглежда предпазливо Валъри.

Тя се изпълва с нервност, примесена с чувство за вина, която отминава, когато Ник казва:

— Това е Валъри, моя приятелка. Валъри, това е Тони.

На нея й харесва простичкото запознаване, естественият начин, по който прозвучава, и си казва, че това е истината. Те са приятели. Или почти такива.

Ник продължава.

— Исках да представя подобаващо на Валъри най-добрия италиански ресторант в града.

— В града?

— В света — поправя се Ник.

— Ами добре тогава. Вечеря за двама! — заявява Тони, потривайки месестите си ръце.

Ник поклаща глава.

— Не, аз не мога да остана. Не и тази вечер.

„Тони настоява“, помисля си Валъри.

— О, хайде де. Поне една чаша вино, а? И малко брускети?

Ник се колебае, повдига ръкава на сакото си, за да погледне часовника си — голям, дигитален, с много бутони по края. Валъри го беше забелязала в болницата и си бе представила как докторът го наглася преди тичането си рано сутрин, вероятно дори посред зима.

— Е, изнуди ме — предава се Ник и се взира в слабо осветеното помещение. — О, виж! Моята маса е свободна.

— Как, разбира се! Ние я пазим за вас — казва гръмко Тони и намига на Валъри, сякаш тя вече също е вътрешен човек, и ги повежда към масата за двама в ъгъла. Издърпва стола за Валъри, подава й грамадно ламинирано меню и предлага да й вземе палтото.

— Благодаря ви, но ще остана с него — казва тя, все още премръзнала.

Тя наблюдава как устните на Тони се мърдат, докато той изброява специалитетите, но й е трудно да се съсредоточи върху друго, освен върху Ник, който сега дискретно проверява блекберито. Тя си представя думите на екрана — Къде си? Или може би Кога ще се прибереш? Смъмря се мислено, че това не е нейна работа, удобно разрешение, и си поръчва чаша кианти по препоръка на Тони.

— А за вас, сър? — пита Тони, изчаквайки Ник да поръча.

— Същото.

Тони се обръща да си тръгне, а Валъри обляга ръце върху стъклената повърхност на масата и се сеща за бомбастичното предупреждение от устата на единствения адвокат, с когото беше излизала, че не бивало да се поръчва вино в ресторант с карирани покривки, книжни салфетки или ламинирано меню. Бяха минали двайсет минути от срещата им, когато тя реши, че втора такава няма да има.

— Както виждам, в крайна сметка си в настроение да пийнеш — казва Ник.

Валъри го поглежда смутена.

— Нали каза, че нямаш настроение да пиеш вино? — Ник се усмихва многозначително. — Когато остави кошницата?

— А, да — тя се опитва да се отпусне или поне да изглежда отпусната. — Ами май вече съм в настроение.

Той като че ли обмисля това и се размърдва леко на мястото си, за да я погледне от друг ъгъл. После се прокашля и пита:

— А защо не я взе?

— Кое?

— Кошницата.

Тя преглъща и подбирайки внимателно думите си, отговаря:

— Всъщност… нямам вяра… на жените, които я донесоха.

Той кимва, сякаш това е напълно разумно, после я изненадва, като изрича:

— И аз им нямам вяра.

Тя го поглежда учудено, а той уточнява:

— Те излизаха от чакалнята, а аз отивах натам. Поприказвахме си за кратко.

— Значи ги познаваш?

Пръстите му започват да барабанят по масата.

— Да, познавам ги.

Тя понечва да попита откъде, но се въздържа, предполагайки, че познанството включва и жена му. Не иска да се показва настойчива от страх, че той ще отговори нещо неприятно и ще наруши крехкото им приятелство, като покаже, че то може и да не е толкова чисто. Иска да вярва, че е възможно истинско приятелство, което да продължи и след изписването на Чарли от болницата.

Отдавна не е създавала искрена връзка с друг човек — толкова отдавна, че направо е готова да зареже подобно намерение. Джейсън непрекъснато я обвинява, че не полага никакви усилия, но тя вярва, че не става дума за усилия. По-скоро става въпрос за това, че си самотна работеща майка, попаднала в свят без мъже — или по-уместно, в свят без жени. Тя никога няма да се чувства удобно сред майките домакини, населяващи Уелзли, нито има време да се обвързва с адвокатки без деца от фирмата й. И в по-голямата си част това я устройва — точно така беше приела отчуждаването си от Лоръл и старите й приятелки от гимназията. Всекидневието я разсейва от размишленията й по тези въпроси, за онова, което липсва в живота й. И все пак смътната й представа за такива неща — чувството за истинско общуване, ободряващото напрежение между познатото и неизвестното — сега я изпълва с толкова силен копнеж, че я кара да затаи дъх.

За щастие Ник, изглежда, не усеща нищо особено и се подсмихва, сякаш току-що са споделили някаква шега. После продължава високопарната си реч:

— Но дори и да не ги познавах лично, то познавам този тип хора.

— И какъв е този тип хора? — пита тя, като се навежда напред, жадувайки за потвърждение, че той разбира, че те са на едно мнение по отношение на другите и по благоразумния начин, по който гледат на света.

— О, ами ето какъв — казва той, потърквайки брадичката си. — Повърхностни. Неестествени. Праведни. Повече се притесняват какво впечатление оставят у другите, отколкото какви са в действителност. Изтощават се в преследване на неща, които нямат значение.

— Точно така — съгласява се Валъри и се усмихва при мисълта колко вярно е схванал той отношението й към Роуми и Ейприл.

После избъбря точно каквото е в ума й:

— Те се безпокоят, че ще заведа дело. Особено ако са научили, че съм адвокат.

— О, напълно съм сигурен, че са проучили цялото ти минало.

— Наистина ли?

— Че за какво друго да използват времето си? — казва той, гледайки я право в очите.

— Значи знаеш цялата история? — пита тя, без да отмества погледа си от него. — Знаеш как… се е случило?

— Да, знам.

Тя е наясно, че той не говори за основната информация, която е събрал като хирург, за фактите, които са му били нужни във вечерта, когато Чарли е бил приет в болницата. Той говори за нехайството, за слуховете, за които е сигурна, че се носят в нейната елитна общност.

И наистина, той продължава:

— Бостън може да бъде и малък град, нали знаеш?

Тя кимва, искрено затрогната от искреността му. От това, че не изрече нито една лъжа.

— А ти ще го направиш ли? — пита той.

— Кое?

— Ще заведеш ли дело?

Тя поклаща глава и точно тогава Тони се връща с виното и брускетите, после бързо ги оставя отново сами, явно доловил, че водят сериозен личен разговор. Те чукват чашите си и се гледат в очите, докато отпиват първата глътка, без обаче да продумат.

После Ник сваля чашата си и заговорва:

— Знаеш ли, на твое място бих го направил. Те си го заслужават. Що за ненормалник е този, който оставя малки деца да си играят край огъня?

— Повярвай ми, знам. И обмислих положението — казва тя, като стиска зъби и се мъчи всячески да потисне гнева, на който даде воля тази сутрин. — Но… това няма да помогне на Чарли. Няма да промени нищо.

— Така е — признава той и двамата отпиват по още една дълга глътка вино.

— Освен това… — тя прави пауза — това не ми е в стила.

— Не се и съмнявам — казва го така, сякаш двамата са приятели от много отдавна.

После той й се усмихва толкова лъчезарно, че от това, наред с виното и празния стомах, главата й се замайва.

Погледът му е все още върху нея, когато й посочва чинията с брускети.

— Хайде, нападай я!

Тя му се усмихва, после прехвърля две от печените филийки в чинията си, благодарна за това разсейване, надявайки се той да не долови въздействието, което оказва върху нея.

— Мисля, че… — подхваща тя — това, че съм самотна майка не помага на отношенията ми с тях.

— Какво имаш предвид?

Тя свива рамене, търсейки думи, за да опише чувството си, че да си сама, да си съвсем различна, е пречка за приятелство, поне за женско приятелство. Още в началното училище беше установила, че момичетата гледат да се сприятеляват с момичета точно като тях или поне с такива, каквито самите те искат да бъдат.

— Не знам — отговаря тя, възхищавайки се на красиво аранжираните върху филийките резен домат, босилек, чесън и лук, запечени до златисто на скара. — Струва ми се, че хората правят предположения… нали знаеш… че самотните майки имат нужда от пари… или че може да са по-опортюнистично настроени.

Вдига поглед и вижда, че Ник прави гримаса, от която личи, че не е съгласен с теорията й или поне не я споделя. После й задава въпроса:

— Била ли си омъжена… някога?

Тя поклаща глава, преглъщайки първия залък от брускетата, и отбелязва колко съвършен е вкусът й, колко свежи са подправките.

Той я поглежда с разкаяние.

— Извинявай… Не биваше да питам за това… Не ми влиза в работата.

После свежда очи към чинията си, сякаш да я увери, че няма да задава повече въпроси. Тя е наясно, че се е издала и за секунда следва обичайния си навик да мълчи за личния си живот. Но после отпива от чашата и подбира внимателно думите си.

— Не. Не съм била омъжена. Бащата на Чарли никога не е присъствал в картинката… Името му е Лайън… което би трябвало да ти говори нещо. — Тя се усмихва, оставяйки го и той да направи същото. — Беше художник. Талантлив художник. Мислех, че съм влюбена. Той ми казваше, че е влюбен в мен… и аз му вярвах. Но после… ами просто не се получи — изсмива се нервно. — По-точно, той изчезна веднага, щом забременях. Така че изобщо не видя сина си. Доколкото ми е известно, дори не знае, че има син. Макар понякога да ми е много трудно да го повярвам. И това, че никой от приятелите му не ме е виждал с дете. Дете, което има неговата къдрава коса. Овалната форма на лицето му.

Това е повече, отколкото някога е казвала по въпроса, и сега се чувства изцедена, че е разкрила толкова много от живота си, но в същото време и облекчена. Чувства погледа на Ник върху себе си и по някакъв начин намира смелост да вдигне глава и да срещне очите му.

— Знаеш ли къде е той сега?

Тя отпива отново и отговаря:

— Чух, че се е преместил на запад… Но изобщо не съм правила опит да го открия… А положително бих го открила… Сигурна съм, че прави изложби… Само че… просто не виждам смисъл. Винаги съм смятала, че за Чарли така ще е по-добре.

— Сигурно ти е било трудно — отбелязва той тихо. В очите му има топлина и разбиране, но нито следа от състрадание.

— Беше — признава тя.

— Все още ли?

— Понякога — издържа на погледа му, замисляйки се за вечерта на злополуката, колко ужасена и самотна се бе почувствала тогава, дори с Джейсън до себе си. — Но не и в този момент.

Той й хвърля още една прелестна, широка усмивка, от което сърцето й се разтуптява, и казва:

— Много се радвам да го чуя — после поглежда часовника си и предлага да поръчат вечеря.

— Не трябва ли да тръгваш?

— Още не — помахва на Тони и й казва колко ще й харесат равиолите със спанак.