Емили Гифин
Въпросите на сърцето (2)

Глава 1
Теса

Когато чуя за нечия трагедия, не задържам мислите си върху самата злополука или как е станала, нито върху първоначалния шок или последиците от скръбта. Напротив, улавям се, че възстановявам в паметта си последните обикновени моменти. Моменти, от които се състои животът ни. Моменти, които с радост са били приемани за даденост и които вероятно са били забравени напълно, като изключим последиците от тях. Преди моменталните снимки.

Мога ясно да си представя реакцията на трийсет и четири годишната жена, която се къпе в събота вечер и докато се пресяга за любимата си гъба за баня в прасковен цвят, чудейки се какво да си облече за партито, защото се надява готиният тип от кафенето също да дойде, изведнъж напипва в лявата си гърда бучка, която не може да се сбърка.

Или на отдадения млад баща, тръгнал с дъщеря си да й купи чифт „Мери Джейн“^[1] за първия й учебен ден, който слуша „Here Comes the Sun“ по радиото в колата и докато за пореден път заявява, че „Бийтълс“ са „без съмнение най-великата група на всички времена“, изведнъж вижда как тийнейджър с поглед, помътнял от снощното препиване с „Будвайзер“, пресича на червено.

Или стремителният, обещаващ футболист, гордостта на гимназиалния отбор, който тренира в непоносимата жега на игрището преди големия мач и намига на любимата си, застанала на обичайното място до телената ограда, преди да скочи високо, за да поеме топката така, както никой не го е правил — а после, извивайки се, пада на главата си под смразяващ, неестествен ъгъл.

Замислям се за тънката, крехка граница, която разделя всички ни от нещастието — сякаш за да пусна няколко монети в своята касичка с благодарности или да се предпазя от онова, което ще се случи после. На мен. На нас. На Руби и Франк, на Ник и мен. Нашата четворка — източник както на най-големите ми радости, така и на най-всепоглъщащите тревоги.

Затова, когато пейджърът на съпруга ми се включва по време на вечерята, аз не си позволявам да изпитам възмущение или дори разочарование. Казвам си, че това е само едно ядене, една вечер, макар да празнуваме годишнина и това да е първата ни подобаваща среща, на Ник и мен, от месец-два насам. Няма за какво да се разстройвам, особено в сравнение с онова, което някой друг изпитва точно в този момент. Това не е моментът, към който ще се връщам отново и отново до безкрай. Все още съм сред късметлийките.

— По дяволите! Извинявай, Тес — казва Ник, като изключва звука на пейджъра си с палец, после прокарва ръка през тъмната си коса. — Няма да се бавя.

Кимвам с разбиране и проследявам с поглед съпруга си, който крачи уверено, със секси походка към входа на ресторанта, където ще проведе належащия разговор. Гледайки изправения гръб и широките му рамене, които заобикалят умело масите, мога да кажа, че той се подготвя за лоши новини, кани се да постави на място някого, да спаси някого. Именно в такива моменти той е в стихията си. Именно затова се влюбих в него преди седем години и две деца.

Ник изчезва зад ъгъла, а аз си поемам дълбоко дъх и обхождам с поглед заведението, забелязвайки за първи път всяка подробност. Сиво-зелената абстрактна картина над камината, мекото блещукане на светлината на свещите. Веселият смях на съседната маса, където среброкос мъж е заобиколен, както изглежда, от съпругата и четирите си пораснали деца. Богатият вкус на кабернето, от което отпивам сама.

След няколко минути Ник се връща с гримаса и се извинява за втори, но положително не и за последен път.

— Няма нищо — казвам и се оглеждам за сервитьора ни.

— Намерих го. Ще ни увие вечерята за вкъщи.

Пресягам се през масата за ръката му и нежно я стисвам. Той ми отвръща със същото и докато чакаме да ни донесат филетата в стиропорени кутии, ми минава през ума да го попитам какво се е случило, както правя почти винаги. Но вместо това мислено се помолвам набързо за хората, които не познавам, а после и за децата ми, които са на сигурно място в леглата си.

Представям си как Руби лекичко похърква, омотана в чаршафите, буйна дори в съня си. Руби, нашето преждевременно развито, безстрашно първородно дете — четиригодишна, но постъпваща като четиринайсетгодишна, с пленителна усмивка, тъмни къдрици, които тя прави още по-тежки в автопортретите си, прекалено малка, за да знае, че като момиче би трябвало да иска косата, която няма, и със светлозеленикаво-сини очи — генетично постижение за тъмнооките си родители. Тя властва над дома и сърцата ни буквално от деня на раждането си по начин, който както ме изтощава, така и ме изпълва с благоговение. Тя е цяла бащичко — упорита, страстна, изумително красива. Момичето на татко до мозъка на костите.

После и Франк, нашето приятно малко момченце, чиято хубост и миловидност надхвърлят обикновената представа за бебешка хубост и миловидност до такава степен, че непознати се спират в магазина и му се възхищават. Той още няма две годинки, но обича да се гушка, като завира гладката си заоблена бузка във врата ми, изразявайки страстната си преданост към мама. Той не ми е любимец, уверявам Ник, когато сме насаме, а той се усмихва и ме обвинява в превишаване на родителските си права. Нямам любимци, освен може би самия Ник. Това, разбира се, е различен вид любов. Защото любовта към децата ми е безусловна и безкрайна и аз, естествено, ще спася тях, а не Ник, ако да речем, те тримата бъдат ухапани от змия по време не излет, а имам само две инжекции с противоотрова в раницата си. И все пак, с никой друг не обичам толкова да говоря, да бъда до него, да го гледам, колкото със съпруга си — несравнимо чувство, което ме завладя от мига, в който го срещнах.

След малко вечерята и сметката пристигат и двамата с Ник ставаме и излизаме от ресторанта в осеяната със звезди пурпурна нощ. Началото на октомври е, но сякаш е по-скоро зима, отколкото есен — студено дори според стандартите на Бостън — и аз потрепервам под дългото си кашмирено палто, докато Ник подава квитанцията на пиколото и се качваме в колата. Напускаме града и се отправяме обратно към Уелзли, като почти не разговаряме, заслушани в един от многото компактдискове с джаз на Ник.

Половин час по-късно отбиваме по нашата алея.

— Колко смяташ, че ще се забавиш?

— Трудно ми е да кажа — отговаря Ник, като спира колата и се навежда да ме целуне по бузата. Обръщам лице към него и устните ни леко се докосват.

— Честита годишнина — прошепва той.

— Честита годишнина и на теб — отговарям.

Той се отдръпва и когато погледите ни се срещат, пита:

— Следва ли продължение?

— Винаги — насилвам се да се усмихна и се измъквам от колата.

Още преди да затворя вратата, Ник надува музиката, с което драматично слага край на една вечер и поставя началото на друга. Когато влизам вкъщи, „Приспивната песен на листата“ на Винс Гуаралди отеква в главата ми и се задържа там дълго след като съм платила на бавачката, проверила съм как са децата, освободила съм се от черната си рокля с гол гръб и съм изяла студения стек на кухненския плот.

Много по-късно, след като съм загасила лампата от страната на Ник и съм се сгушила в моята половина на леглото, лежа сама в мрака и мисля за телефонното обаждане в ресторанта. Затварям очи и се питам дали нещастието наистина намира слабото ни място. Или по някакъв начин, някъде, под формата на съпричастност, тревога или предчувствие дълбоко в себе си ние усещаме, че идва?

Заспивам, без да знам отговора. Без да знам, че в крайна сметка отново ще се върна към тази нощ.