Емили Гифин
Въпросите на сърцето (13)

Глава 12
Валъри

В понеделник сутрин, докато д-р Русо и екип от петима лекари и сестри оперират Чарли, Валъри седи в чакалнята и чака — нищо повече. Чака сама, понеже е настояла майка й и Джейсън да дойдат по-късно, когато всичко ще е свършило. Валъри никога не е била от хората, които искат да разговарят и да се разсейват в моменти на стрес и не може да разбере психологията на онези, които отчаяно търсят начин да си отвличат вниманието, например като майка й, която плете, когато е разстроена или разтревожена. Затова тя нито веднъж не се обръща да гледа телевизора с плосък екран в ъгъла, от който гърми Си Ен Ен, нито да разгърне някое от десетките женски списания, разхвърляни върху масичките из цялата зала. Дори не си пуска да слуша айпода на Чарли, който му е обещала да пази, докато той е в операционната. Не иска да избяга от действителността по никакъв начин. Напротив, иска да остане нащрек и просто да изтърпи минутите на агония, да чака някой да излезе от вратата и да я заведе при сина й. Надява се този някой да бъде Ник, защото е повече от сигурна, че когато види лицето му, ще може веднага да отгатне дали всичко е минало гладко. Засега знае, че той е играч, който не пропуска голово положение, и тя изразходва умствената си енергия, като си представя момента, когато ще зърне успокоителната му усмивка.

Само в един момент, около два часа след началото на операцията, вниманието на Валъри се отклонява и тя оставя мислите си да се реят към глупавата постъпка в събота вечер. Чувства как лицето й пламва от срам, макар да знае, че никой не я е забелязал, че никой никога няма да узнае какво е направила и че това никога няма да се повтори. И все пак се пита какво се е надявала да постигне или зърне. И, господи, ако Ник я беше видял — или по-лошо, ако и той, и жена му я бяха видели? Тогава какво? Дали щяха да си обяснят постъпката й с това, че е обезумяла майка, загубила разсъдъка си, и да я ожалват? Или обяснението им нямаше да е толкова мило и щяха да я обвинят, че ги следи? Щеше ли Ник да се обезпокои дотолкова, че да се откаже да лекува Чарли и да го прехвърли на друг, по-второстепенен хирург? При тази мисъл тя буквално потръпва и загръща по-плътно жилетката около себе си.

Пита се още веднъж — защо, какво я накара да мине оттам? — и прави всичко възможно да пренебрегне обезпокоителния отговор, който се оформя в главата й. Че има нещо между тях. Привличане. Или поне близост. Тя тръсва глава, пропъждайки заключението си като нередно, измамно. Не е възможно да изпитва чувства към мъж, когото едва познава. А и той положително не изпитва никакви чувства към нея освен нормално съчувствие. Тя просто е много уязвима, нищо повече, и той е нейният спасител. Уверява себе си, че това трябва да е обичаен феномен — пациенти да се влюбват в своите лекари, обърквайки признателността с нещо повече. В действителност си спомня, че е чела нещо за това, когато беше бременна — как някои жени започват да си падат по своите акушери. Тогава тя мислеше това за немислимо, но поглеждайки назад, може би просто е била прекалено обвързана с Лайън, за да си пада по когото и да е друг, макар и мимолетно.

„Така че, това е“, решава Валъри. Тя е случай като от учебник и толкоз. Това изведнъж й се струва напълно разумно, особено като се има предвид, че Ник е плашещо привлекателен на вид. Всеки веднага забелязва хубостта му: очите, косата, раменете — затова самотните сестри примират и се хилят глуповато в негово присъствие. Дори и някои омъжени, които носят албуми, за да се хвалят със снимките на съпрузите и децата си, изглежда са лапнали по него.

Валъри кръстосва крака и се размърдва в креслото, чувствайки се облекчена, че е намерила логично обяснение на безотговорното си поведение. Ник е блестящ, красив хирург, а тя е не само самотна, но и през последните дни — изцяло отделена със стена от останалия свят. Тя вдига поглед и се заглежда в секундната стрелка, която преминава бързо по циферблата на часовника над нея и тъкмо уверява себе си, че увлечението й скоро ще премине, когато една фигура, движеща се зад вратата с матови стъкла на чакалнята, я изважда от вглъбеността й. Тя сяда с изправен гръб, надявайки се да е някой, идващ да й донесе новини или нова информация. Надявайки се да е Ник.

Вместо това обаче Валъри вижда две жени да прекрачват прага. Едната й е позната, но не се сеща веднага откъде. Накрая си спомня и се сковава, когато чува жената да я назовава по име.

— Роуми — отговаря Валъри, — какво правиш тук?

Роуми повдига голяма плетена кошница, пълна с бели и жълти цветя, които изглеждат откъснати собственоръчно, но аранжирани красиво, и плодове, толкова лъскави и съвършени на вид, че приличат на изкуствени.

— Донесох това — пояснява Роуми и внимателно поставя кошницата в краката й.

Валъри поглежда надолу и забелязва още бутилка вино с увито около гърлото й лико, поставена под ъгъл срещу цветята. Тя плъзга поглед върху френския етикет и установява, че бутилката е от Прованс и у нея се надига вълна от ярост срещу виното, толкова неуместно в момент като този. Тя се оглежда наоколо с чувството, че е в капан, и осъзнава, че няма къде да отиде, няма как да мине покрай двете жени и да избяга през вратата. И разбира се, няма как да си тръгне. Беше се уговорила с Ник, че ще я намери тук.

Валъри приема кошницата с кимване, но отказва да благодари на Роуми за подаръка й и отмества поглед към другата жена.

— Здравейте, Валъри — казва жената, говорейки бавно, сякаш има пред себе си чужденка. — Аз съм Ейприл. Дъщеря ми Оливия е в класа на Чарли. Ние просто искахме да ви кажем, че целият клас ви подкрепя. Цялото училище. Ужасно съжаляваме за вас и за Чарли. Как е той?

— Добре е — отговаря Валъри и мигом се разкайва, че отговори така, особено като се вгледа в изражението на Ейприл. Има нещо в него, което Валъри намира за противно — едновременно снизходително и агресивно. Освен това Чарли не е добре. Изобщо не е добре. Затова тя додава: — В момента го оперират.

Двете жени си разменят изненадани, неловки погледи, които затвърждават цинизма и подозрението на Валъри, че Роуми се притеснява да не повдигнат обвинения срещу нея и да не се раздели с част от парите си. Тя изведнъж си спомня за обиците на Роуми с големите диаманти, които тя носеше в деня на отворените врати на училището, и забелязва, че на тяхно място сега си е сложила малки сребърни халки. Няма го също и тежкият й годежен пръстен. Целият й външен вид е много по-скромен — образец за жена, която се опитва да покаже, че няма дълбоки джобове.

— Оперират ли го? — възкликва Роуми.

— Да. Присаждат му кожа.

Роуми вдига ръка, за да докосне бузата си.

— А лицето му… как е?

Отговорът на Валъри е бърз и рязък.

— Предпочитам да не обсъждам състоянието му.

Двете приятелки отново се споглеждат, този път по-открито притеснени, по-себични. Долната устна на Роуми потреперва, когато казва:

— Ние просто сме загрижени.

— За кого? — изстрелва Валъри.

— За Чарли — отговаря Ейприл, намесвайки се да защити приятелката си.

Валъри се наежва при споменаването на името на сина й, изговорено от тази непозната, която преди всичко няма работа тук.

— Виж, нямам намерение да те съдя, ако това те безпокои. Независимо колко небрежна си била.

Роуми изглежда така, сякаш ще се разплаче, а Ейприл казва:

— Тя не е била небрежна.

— Нима? — казва Валъри. — Значи според вас е било добра идея група малки момчета да пекат маршмелоуси на рожден ден?

— Стават злополуки. Колкото и да внимава човек — отбелязва Роуми с насълзени очи.

— Е, добре, ще ми кажете ли какво точно е станало? — настоява да узнае Валъри, повишавайки тон. Тя забелязва как мъжът в ъгъла, който се е вглъбил в книга, поглежда към тях, предугаждайки разправия. — Защото съпругът ти каза, че не е сигурен. Ти знаеш ли? Някой знае ли?

Роуми възпира сълзите си като по поръчка — още едно доказателство, че са изкуствени.

— Момчетата се сборичкаха.

— Шестгодишните момченца често го правят — допълва Ейприл.

— И така. Питам още веднъж — продължава Валъри с маниера, по който провежда кръстосан разпит, — как така печенето на маршмелоуси без надзор е добра идея за група шестгодишни деца, от които се очаква и да се боричкат?

— Не знам. Много… Много съжалявам — казва Роуми, но думите й са празни, кухи.

— Трябваше с това да започнеш — сопва се Валъри.

— Тя се опита — пак се намесва Ейприл. — Но вие не приехте обажданията й.

— Бях малко заета тук. Прости ми.

— Виж — опитва отново Роуми, — ние знаем, че синът ти е ранен и че ти…

— Вие не знаете нищо за мен — прекъсва я Валъри, като става и продължава с по-висок глас: — Мислите си, че ме познавате. Но нямате никаква представа. Никаква!

Ейприл потупва Роуми по рамото, после кимва към вратата.

— Да си вървим.

— Чудесна идея. Моля! Вървете си — подканва ги Валъри. — И си вземете виното и цветята. Може да ви потрябват за следващия ви празник.

 

 

Минути след като жените си тръгват в чакалнята се появява Ник. Не се усмихва, но не е и необходимо. Валъри е установила, че това е радостното му изражение — отпуснато, но смело — и тя мигом разбира, че Чарли е добре. Става, очаквайки потвърждение.

— Той се справи чудесно — казва Ник, което, разбира се, означава, че Ник се е справил чудесно.

Този оттенък не убягва на Валъри, която прелива от емоции, когато казва:

— Много ти благодаря.

Ник кима.

— Наистина съм много доволен от резултатите.

Валъри отново му благодари, а Ник я предупреждава, че не може да й каже нищо повече засега, че ще е нужно време присадката да зарасне и новите кръвоносни съдове да пораснат.

— С други думи, на теб може и да не ти звучи обнадеждаващо, но за мен е така.

— Ами това е важното — отбелязва тя, припомняйки си компютърните изображения преди и след, които разглеждаше внимателно този уикенд, възможно най-тежките случаи, които изчете, изобщо всичко, влизащо в предупрежденията на Ник да стои далече от интернет. — Може ли… да го видя?

— Разбира се. Той още спи, но скоро ще трябва да се събуди. — Ник поглежда кошницата, която жените оставиха. — Твоя ли е?

— Не — отговаря Валъри и нарочно пристъпва пред нея, като проследява погледа на Ник, вперен в големия бял плик, адресиран ясно „За Валъри и Чарли“.

Тя с неудобство изважда плика от кошницата, прибира го в чантата си и запелтечва:

— Ами всъщност, да… моя е. Но мисля да я оставя тук. За други семейства… Те да се възползват. На мен тия дни никак не ми е до вино…

Ник я поглежда, сякаш очаква да добави още нещо, после мълчаливо я повежда към стаята на Чарли. По пътя е делови, описва по-бързо и възбудено от друг път подробностите на процедурата и как всичко е минало добре. Когато стигат до реанимацията, той й прави знак да влезе първа. Валъри се стяга, но не достатъчно за първия си поглед към Чарли в леглото, който изглежда по-малък от всякога. Покрит е с одеяло, скалпът и лицето му са бинтовани, виждат се само очите, носа и устните. Докато Валъри наблюдава как една непозната сестра отчита функцията на най-важните му органи, изведнъж й се приисква да се спусне към него, да докосне розовото петно на врата му, но се овладява, изплашена, че може да го инфектира по някакъв начин.

— Как е той? — пита тя жената, която започва да изрежда със сипкав глас цифри, които нищо не й говорят.

Ник кима одобрително, докато сестрата вписва данните в картона на Чарли, после се изнизва през вратата.

— Ела тук — приканва я той с ръка към леглото.

В този момент клепките на момчето потрепват и се отварят и Валъри се засрамва от колебанието си, от това, че не е по-силна в този момент. Чарли е този, който току-що е претърпял четиричасова операция. Той е този, който има маска върху лицето и е на системи. Единственото, което тя трябва да прави, е да чака.

— Здравей, миличък — казва тя, насилвайки се да се усмихне, преструвайки се на смела.

— Мама — изрича той първото име, което й даде още когато беше бебе, а после, когато се научи да говори и ходи, изостави.

Изпълва я облекчение, че чува гласа му и вижда сините му очи.

— Ти си се справил чудесно — казва тя с насълзени очи, приседнала в края на леглото му. Тя гали краката му през няколкото одеяла и го наблюдава как се мъчи да държи очите си отворени. След няколко секунди клепките му натежават и се затварят отново.

— Ето, сега ще ти покажа — шепне Ник, като се обръща да си сложи латексови ръкавици. После отива до Чарли и със спокойна ръка маха маската и повдига едното ъгълче на превръзката, за да разкрие резултата от работата си.

Валъри не успява да се сдържи и ахва при вида на лицето на сина си. Тънки пластове бледа, прозрачна кожа покриват бузата му, осеяна с дупчици, дрениращи кръв и секрети. Призрачна маска под маската му. Сцена от филм на ужасите — от ония сцени, които Валъри никога не гледа, винаги закрива лицето си с ръце. Тя чувства, че започва да трепери, но сдържа сълзите си.

— Добре ли си? — пита я Ник.

Тя кимва, поема си въздух и си налага да го издиша, за да се овладее.

— Не забравяй, че е нужно време за заздравяване — отново я предупреждава Ник и поставя обратно превръзката и маската на местата им.

Тя знае, че трябва да каже нещо, но не може да отрони и дума.

— След няколко дни няма да има и помен от този вид на лицето му. Направо ще се изумиш.

Тя кимва отново, чувства се замаяна, отпаднала. Казва си, че не бива да припада. Че никога няма да си прости, ако припадне, след като е видяла лицето на сина си.

— Кожата ще добие нормален цвят, след като възстанови съдовата си система. И лицето ще се движи нормално, когато тя заздравее и прилепне към долната лицева тъкан и мускулите.

Кажи нещо, подканва се тя наум, докато отново присяда в края на леглото.

— Затова ще ни е необходима тази маска, тя ще трябва да остане днес, а може би и утре. За да поддържа непрекъснат натиск… За да държи присадката на мястото й, когато той започне да се храни с твърда храна, да говори и така нататък. Освен това ще спомага за контролиране на болката му…

Валъри го поглежда, принудена от страх да проговори най-накрая:

— Значи ще изпитва болка? Но нали казахте, че имало много болкоуспокояващи?

Ник посочва венозната система.

— Да, има. Но въпреки това ще чувства известен дискомфорт… а и натискът допринася за това.

— Разбирам — тя поглъща фактите, които са й нужни, за да помогне на сина си, и усеща, че замаяността и ужасът й се разсейват. — Значи вече може да пие?

Ник потвърждава с глава и добавя:

— Да. Може да отпива течности, а от утре или вдругиден ще го захранваме с мека храна. Но освен всичко друго той има нужда от почивка. От много почивка.

— Нали така, момко? — обръща се Ник към Чарли, като го вижда, че пак отваря очи.

Детето примигва, все още е прекалено сънено, за да говори.

— Точно така — отговаря вместо него Валъри.

— Добре тогава — Ник сваля ръкавиците си и ги мята като баскетболист в кошчето за отпадъци в ъгъла. Улучва и по лицето му се изписва задоволство. — Пак ще дойда.

Отново я пронизва остра болка — не й се иска той да си тръгва.

— Кога? — пита и мигом съжалява за въпроса.

— Скоро — отговаря Ник, протяга ръка към нейната, стиска я веднъж, сякаш да й каже отново, че всичко върви точно както се е надявал, точно както трябва да бъде.