Елизабет Адлър
Покана за Прованс (8)

Глава 7

Заведението на Джо на „Абът Кини“ във Венис не беше голямо, но в задната част имаше вътрешен двор и се радваше на клиентела, състояща се от младото градско поколение, което се наслаждаваше на хубавата храна, на възможността да си побъбри на чист въздух и на усещането, че са специални, което Джо успяваше да им създаде.

— Мистър Бронсън вече е тук — каза той на Франи и я заведе до маса в ъгъла на двора.

Франи хвърли тревожен поглед на часовника си. Беше закъсняла с двайсет минути. Джейк се изправи на крака, когато я видя да се приближава — като русокоса циганка в свободно развяващата се пола, дълги обеци и множество гривни. Той се усмихна — тя изглеждаше така, сякаш наистина можеше да предсказва бъдещето. Косата й беше свободно пусната, а сините й очи хвърляха искри. Тя му се усмихна.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя и му подаде ръка.

Той я пое и й се усмихна в отговор. Беше по-доволен, отколкото имаше право, че я вижда.

— Извинена си, защото си работеща жена.

Тя отметна косата назад от челото си и го погледна сериозно. Без съмнение го сравняваше с гаджето си, помисли си Джейк. Беше експерт в четенето на чужди мисли. Сега долови, че под нежната външност на русокосата хубавица се крие твърда и силна жена — като мека праскова с твърда костилка. Като знаеше миналото й, той разбираше, че вътрешната й сила е тази, която й помага да върви напред в живота.

Франи се чувстваше така, като че ли той можеше да надникне в живота й, в душата й. Изведнъж изпита огромна радост, че ще вечеря с Джейк Бронсън, вместо да си седи завита в стария юрган, подпряна на куп възглавници в опити да избяга, да се скрие, от истината за връзката си с Маркъс.

Той я запита какво ще пие.

— Нещо розово, подходящо за жени — каза тя, с което го изненада. — И да има алкохол в него. — Тя се усмихна. — Денят ми беше много дълъг.

Той извика келнера и Франи започна да изучава менюто с надеждата, че той няма да чуе как стомахът й къркори от глад. Отново беше пропуснала обяда.

— Ще започна с миди, а после ще продължа с агнешко — каза тя и го погледна виновно. — Умирам от глад, все не успявам да обядвам.

— Приятно е да видиш жена със здрав апетит. Аз също обичам да похапвам. Ще платя вечерята. — Той вдигна ръка, когато тя понечи да възрази. — Аз те поканих — каза той. — Освен това, трябва да ти докажа, че съм джентълмен.

Тя отпи от питието си.

— А такъв ли си?

— Наричали са ме и по друг начин през живота ми, но все още се надявам, че съм такъв.

— Странно, аз никога не съм мислила за себе си като за „лейди“ — Франи се засмя. — Предполагам, че никога не съм имала време да се упражнявам като такава. Винаги съм била жена, която прави кариера — каза тя, сякаш се присмиваше на себе си. — Нали знаеш, от тези жени, които си пробиват път в живота, такива неща.

— Изглежда, си успяла — каза той, когато храната пристигна и келнерът наля вино в чашите им.

— И така — каза тя, осъзнала, че не знае нищо за него, освен това, че има куче, — с какво се занимаваш?

— В детективския бизнес съм. Охрана и сигурност — каза той.

— Искаш да кажеш, че си… бодигард!

— Компанията ми обучава бодигардове за милиардери и международни знаменитости. Осигуряваме тяхната безопасност. Проучвам също така произхода и живота на хората, които те наемат на работа, както и големите компании, откривам какви проблеми имат.

— Тогава, ти си частен детектив?

— Нещо такова…

Тя се облегна назад, повече от изумена.

— Мислех, че всичко това е като холивудски балон, който всеки момент може да се пукне. Не познавам хора, които се занимават с това. И дори мислех, че не съществуват.

— Ами, ето ме мен.

— От плът и кръв — каза тя, изпълнена с благоговение. — Обзалагам се, че пътуваш много.

— Така е.

— Бих искала да пътувам — каза тя с копнеж и Джейк се усмихна, защото се сети за поканата, която беше получила. — И все пак, всичките тези полети, закъснения, дългите опашки при проверките за сигурност сигурно са уморителни.

— Имам частен самолет.

Франи изправи гръб. Отметна косата си назад и го изгледа с присвити очи.

— Имаш собствен реактивен самолет?

— Не е голям. Принадлежи на компанията ми и е вече на няколко години.

— О, мили Боже! Никога не съм срещала човек, който има собствен самолет. Сигурно си много богат.

Той се засмя.

— Той просто ми е необходим, за да си върша работата. Не мога винаги да разчитам на авиолиниите.

— И така — каза тя, откровена както винаги, — защо още не си женен за някоя щастливка? Освен ако не си женен, разбира се?

До този момент не се беше замислила за това. Май беше забравила, че женените мъже също канят жени на вечеря.

— Напоследък не съм срещал жена, за която да искам да се оженя — каза той, малко по-хладно отпреди.

Франи прехапа устни, защото разбра, че е отишла прекалено далеч. Каза:

— Съжалявам.

Той смени темата.

— Каква е работата на ветеринарния лекар? Имаш ли много клиенти като Рони и Мармалад, или обикновено се занимаваш само с животните?

По време на вечерята, Франи го забавлява с разни истории от практиката си. После му разказа за бедната немска овчарка.

— О, това ми напомня — каза тя, като погледна часовника си, — че трябва да се върна в клиниката, за да проверя състоянието й.

— Ти си предана на работата си, нали? — каза той и тя кимна.

— Не би могло да бъде иначе — каза простичко тя и видя в очите му разбиране.

— Хайде, разкажи ми за себе си, не за животните — каза той и й наля още вино. Погледна я и погледите им се срещнаха. — Искам да знам повече за теб, за истинското ти аз.

— Ами, аз съм от Орегон. Баща ми беше собственик на малко лозе. Изгуби и малкото пари, които имаше, когато то беше поразено от листни въшки. Мама ни напусна, когато бях още много малка. Не я познавах, тя не ми липсваше и когато умря, макар все още да изпитвам вина, не почувствах нищо. — Тя го погледна разтревожено. Дали не разкриваше прекалено много? Не мислеше така. Знаеше, че той я разбира. — Мислиш ли, че това е ужасно?

Той сви рамене.

— Аз също не познавах майка си. Тя също ни напусна, когато бях малък.

— Разкажи ми — каза тя нетърпеливо, подпря главата си на един лакът и го загледа с очакване.

И Джейк й разказа за ранните си години в Аржентина и за отношенията с баща си. Описа й акрите пампаси и гаучосите, които му бяха приятели. Разказа й колко много обичаше бързите малки коне, които по-късно ставаха понита за поло и биваха продавани на ценители по целия свят.

— Аз бях много самотно дете. А ти? — внезапно го запита тя.

Той не беше изненадан от въпроса й. Двамата се разбираха може би защото имаше нещо общо в миналото им. Кимна, извънредно сериозен.

— Това е самота, която познават само хора, които са я преживели — каза тихо той.

Тя инстинктивно протегна ръка през масата и хвана дланта му.

— Но е била полезна и за теб. Справил си се, станал си това, което си.

Той се усмихна.

— И кой точно съм аз, Франи Мартен? Кого виждаш срещу себе си?

— Виждам приятен и мил човек — каза тя простичко. — Питаш откъде знам ли? Същата интуиция, която ми помага и при работата с животните. Някак си знам кои от тях са добри и кои — зли и могат да ме ухапят. Не мисля, че ти ще ме ухапеш, Джейк Бронсън.

Той се усмихна.

— И така — каза тя, — какво те накара да напуснеш Аржентина?

— Две жени. — Джейк въртеше чашата в пръстите си. — Влюбих се и в двете. Първата беше много красива, опитна в живота французойка. Бях само на шестнайсет, а тя беше прехвърлила четирийсет. Тя беше първата ми любов и аз я обичам до ден-днешен.

— Колко романтично! — каза тихо Франи. — Че си още влюбен в първата си любов. Но, тогава, коя е втората?

— Тя се казваше Аманда. Бяхме млади. Оженихме се. Тя умря.

Джейк избягваше погледа й. Изведнъж изпита тревога, умора. Никога не говореше за миналото си с жени, рядко споделяше с тях дори настоящето си. Но Франи затвори очи — като че ли почувства болката му.

— Много съжалявам — каза тя накрая.

Той сви рамене.

— Беше много отдавна.

— А сега?

— Сега? О, построих си малка колиба в планината. Държа коня си там, стар и скопен е и никой друг не го иска. Там са още Престъпник и две диви котки, които идват, ако има храна наоколо. Там намирам истинска самота, тишина, мир и спокойствие. — Той отново сви рамене. — Това ме дарява с щастие.

Тя кимна. Под градската външност и динамичност се криеше един по-различен мъж.

— А ти? — запита я той.

— Дълго време въобще не разбирах, че съм самотна. Докато татко не умря, просто бях много заета. После разбрах, че съм самотна. Нямах семейство, нямах кой да се грижи за мен, никой не се интересуваше дали ще успея или… — Тя вдигна примирено рамене. — Или ще остана келнерка до края на живота си. Така че се стегнах и продължих да живея. Докато завърша колежа, работих на четири места. И накрая станах ветеринарен лекар. — Тя отново сви рамене. — И знаеш ли какво? Все още съм самотна.

Той я гледаше така, сякаш наистина разбираше какво иска да каже тя. Може би все пак беше казала твърде много.

— Трябва да отида да видя пациентите си — каза тя.

Той плати сметката, а тя събра чантата и ума си и се приготви да тръгне. Застанаха пред заведението и зачакаха момчето от паркинга да докара колите им. Джейк запита дали не може да отиде с нея и Франи отговори:

— Защо не?

Върнаха се в клиниката и прегледаха немската овчарка, която лежеше спокойно. Вратът й беше хванат в скоба, за да не може да ближе раните си. Джейк загледа как Франи коленичи до кучето. Тя го погали, то я погледна умолително.

— Не се тревожи, мило момче — чу я той да прошепва, — ще се справиш, ще бъдеш добре. Аз ще се погрижа за теб.

Кучето махна с опашка, все едно разбираше думите й.

Излязоха отново навън и Франи се обади на собственичката на кучето от мобилния си телефон, за да й каже, че то е добре и че ще се оправи.

— А сега — какво? — запита Джейк.

— Отивам си у дома. Ще събуя обувките си и ще си направя чай от лайка. Мисля, че тази вечер прекарах страхотно.

Тя погали ръката му по дължината — жест, който не беше секси, а просто приятелски.

— Бих могъл да изпия чаша чай от лайка с теб — каза той с копнеж, който тя усети.

— Добре, ще ти приготвя чай, после ще те изпратя у дома ти да спиш, защото съм наистина много уморена.

Джейк с усмивка отбеляза, че тя е пряма както обикновено — никакви глупости. Само с няколко думи постави правилата и му даде да разбере къде му е мястото.