Елизабет Адлър
Покана за Прованс (43)

Глава 42

Седеше тихо и я гледаше. Искаше да я погали по косата, да надникне в очите й, но знаеше, че тя няма да го позволи. Можеше само да се опита да й обясни кой е.

— Когато бях на шестнайсет — каза той, — дойдох тук, в замъка, и се срещнах с Рафаела. Беше любовница на баща ми и най-красивата жена, която някога бях виждал. Бях най-самотното дете на света, живеех само в мечтите си и в надеждите да избягам от хасиендата, които добиваха нова сила всеки път, когато баща ми, Лукас, се върнеше у дома. Но той не идваше, за да бъде с мен. Идваше само за да избере кончета за новите си клиенти. Тогава, когато бях на шестнайсет, Лукас изведнъж се сети, че съм неграмотен. Май беше решил, че ще е по-добре да направи нещо по въпроса и типично за него, ме предаде в ръцете на Рафаела. Остави ни двамата да решим проблема, а той продължи да обикаля света и да играе поло. Играеше добре и винаги постигаше максимален брой точки, беше един от най-добрите в света. Разбира се, не можех да го обвинявам, че иска да е все така отдаден на кариерата си, но го обвинявам, че беше забравил, че има син. Обвинявам го и за онова, което стори на Рафаела.

Джейк погледна гърба на Франи, който му показваше безразличие. Дори не беше сигурен дали тя го слуша, но имаше нужда да й разкаже живота си. Казваше й неща, които не беше казвал на никого, дори на Рафаела, която добре познаваше душата му. Дори на Аманда, чиято лична философия беше, че миналото трябва да си остане минало и за него не трябва да се говори, че човек трябва да живее за мига.

— Рафаела видя в мен самотно момче, което не знае кое е и какъв е пътят му в живота — каза той. Говореше много тихо. — Още първия път, когато ме видя, тя разтвори прегръдките си за мен и ме целуна. Казвам ти, Франи, стори ми се, че ще умра от целувката й. Влюбих се в нея от първия миг. Бях готов да направя всичко за нея. По-късно, юношеската любов изчезна, но аз все още бях готов да направя всичко за нея. И все още съм. Затова запазих в тайна поканата, затова й казах истината за Ален и го принудих най-после да изчезне от живота й.

Той сви рамене. Все още не можеше да каже дали тя го слуша. Но беше отишъл толкова далеч, че спокойно можеше да й разкаже и останалото.

— Както и да е — каза той. — Рафаела ме научи на всичко. Тя ме превърна в цивилизован човек, тя ме научи как да се държа в обществото. До онзи момент знаех само как да общувам с каубоите и да яздя кон. Тя ми намери учители, тя откри за мен какво искам от живота. Знаеше, че съм влюбен в нея, а аз знаех, че е луда по баща ми. Между нас се установи нещо като неутрално поле, приемане на нещата такива, каквито са и каквито винаги ще бъдат. Тя ми беше като майка, а аз бях просто незряло момче, хвърлено в мъките на първата любов. Връзката й с баща ми приключи изведнъж, рязко, след година. Той си го изкара на мен. Каза ми, че трябва да изчезна от очите му, да си изкарвам сам прехраната, а не да чакам на него и да получавам хляба си от него. И аз си опаковах малкото вещи и тръгнах. Никога вече не го видях.

Той погледна Франи. Тя беше заровила лице в ръцете си.

— Рафаела продължаваше да държи връзка с мен — каза той. — Годините минаваха. Не се видях нито веднъж и с нея. И тогава, преди два месеца, тя ме покани на семейната среща. Отначало не бях сигурен. Страхувах се, че реалността няма да издържи на сравнението със спомените, но после разбрах, че трябва да дойда, че трябва да защитя Рафаела. Признавам, исках да проверя що за човек си ти. Трябваше да се уверя, че не си някоя от онези алчни жени, които биха искали да изтръгнат всичко възможно от Рафаела, защото Рафаела беше на първо място за мен. Но когато те срещнах, всичко се промени.

Той хвърли тревожен поглед на гърба на Франи, който все така му демонстрираше безразличие. Тя не каза нищо, той въздъхна и продължи:

— Отидох в Хонконг и помолих Феликс да се върне у дома. Той отказа. Открих, че по-късно същата вечер Ален беше отишъл да види Феликс, вероятно да го моли за пари. Феликс отказал и вярвам, че Ален го е убил. Така че, както виждаш — каза той тихо, — изпитвах нужда да проверя всички гости, дори синовете на Рафаела. А сега знаеш и причината за грозната сцена снощи.

Стори му се, че гърбът на Франи показа известно омекване, отпускане на раменете, на врата, но тя все още нищо не казваше.

— Чрез Феликс стигнах до Шао Лан — каза той. — Веднага щом видях очите й, разбрах, че е внучка на Рафаела. Проследих следата и открих, че със сигурност, Феликс е бащата. Уредих идването й тук, за да се срещне с баба си, и се надявам, че тя ще върне поне част от радостта в сърцето на Рафаела.

Той отново въздъхна.

— Какво да ти кажа за завръщането си на мястото, за което винаги съм мислил като за свой дом? — Той сви рамене. — Страховете ми се оказаха безпочвени. Рафаела си е все същата, все така красива, все така кипяща от живот, но дълго време е била самотна. Баща ми я изостави преди години. Никога не узнах пълната история, той е вече покойник. Всъщност никога не бях имал истински баща и това не беше загуба за мен, но никога не попитах Рафаела как се чувства тя. Това е нейна тайна и тя, без съмнение, ще я отнесе в гроба.

Франи му хвърли поглед през рамо.

— Ужасно! — прошепна тя. — Какво, за Бога, си правил през всичките тези години, след като си напуснал замъка?

Той се наведе напред, подпрял лакти на коленете си, втренчил поглед в розата, която въртеше между пръстите си.

— Присъединих се към флота, приеха ме в Анаполис. След няколко години ме приеха в морското разузнаване. Обичах живота, обичах другарите си, обичах и опасностите. Обичах риска, приемах го и накрая това стана причина за провала ми. Искам да ти разкажа за съпругата си, Франи. Тя се казваше Аманда и се срещнахме в „Харвард“, в библиотеката. Бях там, за да нахвърля някои бележки, а тя учеше за магистърска степен по английска литература. Тя беше много умна, някакво чудо в интелектуалния свят, беше само на деветнайсет, а вече имаше бакалавърска степен. И, Господи, беше много красива! — Той обхвана главата си с длани и втренчи поглед в пода. — Все още я виждам, седнала зад бюрото, а лампата за четене хвърля зеленикав отблясък върху бледото й лице. Беше мъничка и крехка, с дълга кестенява коса и кафяви очи, които бяха нежни и топли, много интелигентни. Обикновено носеше черно поло и къса пола или клин с високи ботуши. Казвах й, че е носител на черти от епохата на „Бийтълс“, и тя кротко се съгласяваше, че може би е така. — Той въздъхна, за пореден път. — Оженихме се още преди семестърът да е приключил. Писах на Рафаела, защото знаех, че само тя се интересува искрено от мен. Тя ни изпрати сватбен подарък, прекрасен стар сребърен свещник, на който винаги се бях възхищавал. Все още го пазя в колибата си. И винаги, когато го видя, мисля за нея.

— И за Аманда — каза Франи, защото в природата й беше да проявява разбиране.

Той кимна.

— Аманда знаеше, че работя за морското разузнаване, но не знаеше какви са рисковете в тази професия. Никога не говорехме за това. Две години след като сключихме брак, тя ми каза, че е бременна. Не знаех как да реагирам. Какво знаех аз за бебетата? Тя със смях ми каза, че ще се науча. А аз знаех, че искам дъщеря, която да прилича на нея. Бяхме в Тунис, на почивка, и онази нощ излязохме, за да празнуваме. Бях освободил охраната, защото мислех, че няма за какво да се тревожа. Дори не бях на мисия. Завихме зад ъгъла и видях барикадата на шосето, цялата обляна в газ. Подхлъзнахме се на газта, ударихме се в барикадата… и колата експлодира. Контраразузнаването го беше планирало предварително, искали са смъртта ми. А вместо това убиха съпругата ми и нероденото ми дете. А аз едва оживях. Но, повярвай ми, Франи, искаше ми се да съм мъртъв.

Той я погледна мрачно. Беше освободил кошмара. Тя го погали — така, както галеше ранените и страдащи животни.

— Все още се самообвинявам — каза той. — Минал съм през всички самообвинения от рода на това, че е трябвало да бъда по-внимателен. Аманда ми имаше такова пълно доверие, а аз го предадох. Няма как да си го простя. — Той сви рамене. — Но аз съм силен. Съвзех се и след цяла година физическа терапия реших, че съм във форма да се върна в играта. Но онези, от които зависеше това, не мислеха като мен. Знаеха, че горя от нетърпение да получа отмъщение и заради това съм опасен. И ми предложиха рутинна работа зад бюро. Аз предпочетох да си подам оставката.

Той се изправи и отиде до края на беседката. Пъхна ръце в джобовете си и зарея мрачен поглед над езерото.

— Цяла година обикалях баровете — каза той. — Пиех прекалено много и пет пари не давах за живота си. После се съвзех и купих онова място в планината. Построих си колиба, абсолютно сам, със собствените си ръце. Не съм позволил на никого да пипне каквото и да било, дори да припари дотам. Упоритата и тежка работа, самотата и добрината на животните, коня и кучето, спасиха разсъдъка ми. Накрая се оказа, че имам нужда от повече неща в живота си, и уредих бизнеса си на частен детектив в Манхатън. Хората знаеха кой съм, защото знаеха името на баща ми. Затова получавах поръчки за всички големи скандали и бракоразводни дела, за трудни случаи на изчезнали хора — съпруги, избягали с чужди мъже, такива неща. После, защото бях добър в играта, дойдоха поръчките на големите корпоративни клиенти, фармацевтични компании, гиганти в производствената индустрия, които се тревожеха за сигурността и тайната на технологиите си. Получавах поръчки за охрана и от богати клиенти от чужбина, и от холивудски звезди. Бизнесът се разрасна многократно. Охранявах милиардерите, които почиваха на Ривиерата. Все още работя в тясно сътрудничество с разузнаването. Търсим потенциални смутители на реда и терористи. И през цялото време търсих и продължавам да търся убийците на Аманда.

Обърна се да погледне Франи, която седеше с подгънати под тялото крака и го гледаше с широко отворени очи.

— Познавам много хора по високите места — каза той. — И много повече по по-ниските. Знам много за почти всички хора, чиито имена са ти известни, и следователно всички те искат да са мои приятели. Но мои истински приятели са момчетата, с които служих. Сега те работят за мен. На тях знам, че мога да имам доверие.

Той пак сви рамене и най-после срещна погледа й.

— И затова съм този, който съм, Франи Мартен.

Взе розата, която беше изпуснал, от земята и я поднесе към носа си, вдъхна упойващия й аромат. После й я подаде.

— Това не е букет лилии — каза той тихо, нежно, — но ти поднасям цветето с моите извинения.

— Благодаря — каза тя, също тихо, а той коленичи пред нея.

— Аз и ти си приличаме, Франи — каза той и взе дланите й в своите. — Двама войни в битка срещу самотата.

Тя коленичи до него, той я взе в прегръдките си и я целуна. Този път — както трябва, с всичката страст, която имаше в топлите си устни, в тялото си, в нежните си ръце. С всичката страст, която една жена би могла да иска.