Елизабет Адлър
Покана за Прованс (17)

Глава 16

Рафаела стоеше пред вратата на старата стая на Феликс, която се намираше над входната врата, втренчена в пиринчената топка, неспособна да я завърти и отвори. Сълзите сякаш бяха заседнали някъде и не можеха да стигнат до очите й. Не можеше да заплаче и се питаше, както жените винаги правят, къде беше сбъркала.

В тази стая беше целият живот на Феликс до навършването на неговите двайсет и три години, когато той замина от замъка. Дрехите му все още висяха в гардероба, обувките му бяха подредени в редица отдолу. Той и като момче беше спретнат и подреден. Като порасна, стана фанатик на тема ред. Стаите му винаги бяха по войнишки подредени и това накара Рафаела, когато той беше на седемнайсет, да му предложи да направи кариера в армията.

— Не ставай смешна, майко — беше казал той с презрително присвити устни, отношение, което винаги я тревожеше. — Няма да постъпя в армията. Ще управлявам винарната.

И Феликс щеше да я ръководи добре, помисли си сега Рафаела, облегната уморено на вратата. Щеше да отстрани всички други, но и сам щеше да произвежда доброкачествено вино.

Най-после, тя събра смелост и отвори вратата. Хей беше влизал тук преди нея. Беше свалил защитните покривала от мебелите, беше се погрижил стаята да бъде почистена и беше приготвил дрехи върху леглото, с които да облекат Феликс за последен път. Тя погледна официалния сутрешен костюм, сивото сако и панталоните на райета, безупречно бялата риза и сивата копринена вратовръзка. Дори чорапите и обувките бяха безупречно подбрани и сърцето й преля от мъка по сина, който беше загубила още преди толкова много години.

— Но защо той би се самоубил? — беше запитала тя Хей. — Феликс винаги е бил силен.

— Прекалено силен, за да е на добре — беше отговорил мрачно Хей.

Сега, като гледаше останките от живота на Феликс, Рафаела се питаше как нейното момче е стигнало до този тъжен край. Синът, който я беше изоставил, който я беше обвинил, че вярва на съмненията, че той е убил момичето. А тя всъщност само го беше помолила да й каже истината.

— Аз съм твоя майка — беше му казала. — Ще ти помогна. Само ми кажи, че е било нещастен случай. Знам, че не би могло да е другояче.

Но в сърцето си не беше повярвала на неговата история и Феликс го беше разбрал.

Седна на зеления кожен стол до прозореца. Слънчевите лъчи осветяваха всяка бръчка на умореното й лице и най-после сълзите дойдоха, потекоха по напудрените й бузи и оставиха малки следи, добавиха нови бръчки, този път — на мъка. Отвън, пред вратата, кучетата нещастно виеха.

Рафаела си спомняше времето, когато даваше тази стая на Феликс. Той беше едва седемнайсетгодишен.

— Да отидем да видим новата ти стая — беше казала тя и той я беше погледнал изненадан.

Тя го беше хванала за ръка и тръгнала, както винаги — боса, по широкия коридор, чийто под беше от кестеново дърво. Бяха минали покрай изящно боядисаните двойни врати на множество стаи, покрай голямото извито стълбище с излъсканите до блясък перила, бяха завили в ъгъла на коридора и стигнали до тази голяма стая, която се намираше точно над входния портал.

— Тук? — беше запитал Феликс удивен, защото тази беше най-хубавата стая за гости в къщата.

— Ти си най-големият син — беше му обяснила тя с усмивка. — Правилно е да заемеш най-хубавата стая.

— Бюрото ми ще стои под прозореца — беше решил той, беше прекосил стаята с нещо като маршова стъпка и бе дръпнал красивите завеси, беше пробвал леглото с длан и изразил недоволство от това, че килимът е прекалено пухкав и мек. — Искам и зеления кожен стол.

— И кой, по-точно?

— Онзи от кабинета на татко — беше казал остро той. — Той никога не е тук и не го използва.

— Точно така — се беше съгласила покорно Рафаела, защото думите на сина й бяха самата истина.

И, както щеше да прави и през останалата част от живота си, Феликс беше взел нещата в свои ръце и беше променил стаята от красив будоар в спартанско жилище. И не позволяваше достъп на никого, освен на иконома и на чистачката, и то само защото искаше стаята му да е безупречно чиста.

И, разбира се, никога не пускаше брат си вътре. Държеше вратата заключена, а ключа — на верижка, прикрепена към колана му. Но всичко, което беше „забранено“, беше много интересно за Ален. Той беше намерил ключа на иконома и един следобед, докато Феликс беше на тенис корта, се беше прокраднал вътре.

Неизбежното се беше случило и Феликс го беше заловил да рови из нещата му и се беше разкрещял на Ален, малкия русокос ангел. Ален го беше погледнал нахално, с поглед, който предизвикваше. Феликс го беше ударил и от носа на Ален беше потекла кръв. Но от очите му не беше излязла нито сълза. Вместо това той беше отговорил с удар. След малко двамата се бяха затъркаляли по пода в борба, бяха закрещели високо един на друг, възрастните бяха дотичали и бяха завикали при вида на кръвта.

Хей беше успял да ги разтърве. Двамата бяха погледнали новия враг, готови да се съюзят срещу него.

— Je vous emmerde, Хей! — беше изругал Ален, а Хей го беше плеснал по дупето и го беше изправил на крака, след което беше заврял хавлията в лицето му.

— Отиди в стаята си! — беше му казал той, докато Рафаела беше изтичала към Феликс, защото не знаеше колко е пострадал той в борбата.

— Не трябва да ти се подчинявам! — беше извикал Ален.

Обаче Хей не беше отстъпил.

— О, и какво ще направиш? — беше го запитал с ръце на хълбоци.

Ален беше хвърлил кос, гневен поглед на майка си, беше изтичал през вратата, после по коридора, и се беше скрил в детската стая. А Хей беше прегледал Феликс, все още легнал по гръб, покрит с кръв. След като се бяха уверили, че кръвта е на Ален, той беше казал:

— Стани, Феликс, и се почисти. — А после се беше обърнал към Рафаела: — Носът на Ален вероятно е счупен. Ще го закарам до болницата, мадам, а вие се погрижете за Феликс.

Сега, седнала на зеления кожен стол под прозореца в стаята, която някога беше на Феликс, Рафаела мислеше за това, колко много си приличаха нейните синове, макар Ален да беше русокос, а косата на Феликс да беше тъмна. И двамата имаха нейните сини очи, и двамата бяха с леко закривени носове, които, тя беше готова да се закълне, идваха от семейството на баща им, не от нейното. Но двамата имаха съвсем различен темперамент, както доказаха по-късно, в деня след убийството.