Елизабет Адлър
Покана за Прованс (12)

Глава 11

Замъкът беше нейният дом, мястото, където беше сърцето на Рафаела, но лозята бяха истинската й страст. Докато навърши двайсет и пет, Рафаела вече знаеше за виното колкото най-престижните производители, които бяха все мъже. Производството на вино беше област, където по онова време жените още не биваха допускани.

Тя се учеше от баща си и работеше във винарната, облечена като работниците — в син гащеризон, макар че й се налагаше да навива ръкавите и крачолите и да го стяга с връв в талията. Тъмната й коса беше прибрана и завързана с червена панделка, красивите й нежни ръце бяха изцапани в пурпурночервено от гроздето, а главата й беше замаяна от изпаренията от каците, в които гроздето ферментираше.

В студените и мрачни ранни пролетни утрини тя обикаляше лозята с баща си и поемаше големи глътки от студения и свеж въздух, който я опияняваше като виното. Стопяващата се вече светлина на луната осветяваше скрежа, който рядко се образуваше и за който баща й казваше, че може само за броени часове да съсипе реколтата. Тя му помагаше да пръскат младите лози, за да ги предпазят от измръзване.

Рафаела беше тази, която засади отново дивите бели рози, дали име на замъка, в края на всеки ред лози. Розите бяха важни, защото вредителите щяха да атакуват първо тях и щяха да ги предупредят за опасността. Тя прекарваше и много безсънни нощи, за да преглежда счетоводните книги с баща си, който я научи как да сключва изгодни сделки с хората, които бутилираха виното. Той дори я взе със себе си в Португалия, където потърсиха нови източници на корк.

Хората казваха, че няма нещо, което Рафаела да не знае за виното. Тя мислеше, че е добре това, дето още може да се наслаждава на виното и да го пие, защото чиракуването й в тази област беше дълго и трудно. Тя беше единствената наследница на фамилията Мартен и, когато баща й умря, пълната отговорност за бизнеса, както и за работниците и за хората от селото, падна върху нейните рамене.

Макар да изглеждаше весела, фриволна и безгрижна, тя ръководеше винарната вещо и професионално. Разкри нови пазари в Азия и Съединените щати и намери признание за своето вино, което беше с аромата на диви цветя и оставяше приятен вкус върху езика. Затова и всички го харесваха и вестник „Ню Йорк Таймс“ дори го рекламира на страниците си. Като видя рекламата, Рафаела с доволна усмивка си помисли, че това не е лошо. Виното й обаче още не беше стигнало известността и признанието на „Бордо“.

Също така Рафаела се грижеше добре за работниците и селото и винаги беше там във време на криза или празник. Като дете, ходеше на училище заедно с децата на селяните и за всички тях тя беше Рафаела. Познаваше всяко семейство и знаеше техните имена, винаги знаеше кой е болен и кой напуска селото, за да работи в града, и кой се връща с подвита опашка, защото домът беше по-силен от всичко.

Всъщност любовта й към замъка беше онова, което застана между нея и мъжа, който беше известен на всички като Любовника. Лукас Бронсън беше арогантен, красив и привлекателен номад, шампион на поло, скиталец по света, винаги неспокоен, вечно в движение, в търсене на следващото „голямо събитие“ в живота си. Лукас следваше мачовете по поло, прекосяваше страна след страна, без да мисли, със същата лекота, с която Рафаела планираше пикник. Тя, разбира се, не пътуваше с него, защото трябваше да се грижи за дома и за работата си. Дори любовта не можеше да задържи Лукас Бронсън на едно място. И дори след като го напусна, Рафаела вярваше — трябваше да вярва, защото иначе нямаше да може да го понесе — че Лукас наистина я беше обичал.

Преди десет години, Рафаела официално се беше „пенсионирала“ и беше предала управлението на лозята на Скот Харис. Обаче не можеше винаги да се сдържа да не се намесва от време на време просто за да види какво ще стане.

Скот беше австралиец. Беше израснал в долината Бароса и, като нея, беше във винарския бизнес от момче. Сега тя очакваше с голямо нетърпение техните седмични „бизнес обеди“ в „Кафе де Коломб“. Всъщност, те бяха най-хубавото нещо в нейната седмица, докато не й хрумна идеята за семейна среща. Сега всичко, за което можеше да мисли, всичко, за което копнееше, беше да събере отново семейството в замъка „Дивите рози“. Лелееше мисълта, че синовете й ще се върнат при нея.