Елизабет Адлър
Покана за Прованс (2)

Глава 1

Поканата, която щеше да промени живота на Франи Мартен, пристигна в пощенската й кутия в последния ден на месец юли, когато всички дървета по улицата бяха потънали в зеленина, но тя дори не я забеляза. Беше прекалено разтревожена за приятеля си Маркъс, който в момента беше доста далеч от нея. Трябваше да се срещне с него вечерта. Беше й казал, че трябва да поговорят. Тя се беше съгласила с усмивка, която той не можеше да види, защото говореха по телефона, беше й казал още, че изпитва нужда да я види. И сега Франи нервно се питаше дали в думите му нямаше нещо зловещо, нещо, което да заплашва нейния свят.

Тъкмо тръгваше от местната ветеринарна клиника, в която работеше. Както винаги, когато стъклените врати се затваряха след нея, тя обърна глава само за да провери, че името все още продължава да е изписано там. Сърцето й все още се разтуптяваше, когато виждаше буквите, защото се беше борила дълго, докато заеме това работно място. Там също така беше отбелязано, че тя е дипломиран ветеринарен хирург, и сърцето й се свиваше от мъка, че баща й не може да види това. Той щеше да е толкова горд с нея заради начина, по който се беше справила след смъртта му. Беше я оставил съвсем сама в света още седемнайсетгодишна. Той щеше да е горд с борбата й да влезе в колежа и да завърши, от упоритостта й след това да завърши медицинското училище, докато в същото време безкрайно сменя работата си — като детегледачка, чистачка в частни домове, сервитьорка, всяка работа, която би й помогнала да свърже двата края.

Франи изглеждаше като всяко русокосо, типично калифорнийско момиче, но дълбоко в сърцето си тя все още беше малкото момиченце от малкия градец в Орегон. Бяха изминали десет години, откакто беше поела надолу по κрайбрежието в раздрънкана стара кола с новата ветеринарна диплома в ръце и празен джоб, за да търси нов живот. Онзи мечтан живот, който включваше успех в новата кариера и, разбира се, любов и брак, което автоматично щеше да доведе до деца и семейство. Особено се надяваше да има семейство, защото никога не беше имала такова. Въздъхна, когато си спомни тези свои мечти. Досега се беше сбъднала само онази част, която се отнасяше до кариерата. Е, може би не беше чак толкова зле това, че се беше сбъднала поне една от нейните четири мечти.

Отвори вратата на прашния бял „Експлорър Спорт“ и трепна, защото изведнъж почувства как я заля горещината на деня. Пусна климатичната инсталация, радиото, включи двигателя и пое по „Мейн“. Движението беше истински ад, както винаги, нима не беше свикнала вече? Наложи се да спре на светофара, извади огледалото си и провери външния си вид. Беше й горещо, беше без грим, косата й висеше отзад на дебела, хлабаво сплетена плитка. Под очите й — сини, с форма на бадем, се забелязваха пурпурните сенки на изтощението. Очите й бяха необичайни, красиви. Дължеше ги на майка си, която беше норвежка. В момента изглеждаше ужасно и знаеше, че Маркъс ще го забележи и ще направи някакъв коментар, защото Маркъс си беше такъв — винаги намираше слабите й места.

Всъщност, като се изключат сините очи, русата коса и името й — майка й беше голяма почитателка на Дж. Д. Селинджър — Франи не дължеше много друго на майка си норвежката, която просто ги беше изоставила заради „по-добри възможности“, когато Франи беше едва тригодишна. Тя умря няколко години по-късно и самотната малка Франи не беше почувствала нищо, освен че когато порасна, започна да изпитва вина от липсата на чувства по този повод. Но майка й беше непознат човек и дори още по-лошо, човек, когото тя не искаше да познава.

Беше различно, когато умря баща й. Тя беше съкрушена. Той беше неин приятел, подкрепяше я, той беше скалата, върху която полагаше всичкия товар в своя живот. И изведнъж — катастрофа, която й отне всичко това. Някак си успя и намери сили да живее и да следва плана, който беше нейна цел. Защото това щеше да очаква и баща й от нея. И онова, което хората виждаха, когато срещаха хубавичката русокоса ветеринарна лекарка от малкото градче, не беше точно това, което очакваха или което получаваха от нея. Под меката й приятна външност, имаше стоманена жилка, изкована в трудни времена. Тя имаше нужда от нея, за да оцелее в големия свят.

Въздъхна и реши да мисли за нещо друго. Например за красивата немска овчарка, чийто живот беше спасила днес. А после се беше справила с трудната задача да стабилизира състоянието на нейната собственичка — дългокрако момиче от Лос Анджелис, облечено в колоездачни шорти и тениска, която разкриваше пъпа й, в който имаше златна обеца.

— Всичко се случи само за миг — хлипаше момичето. — Той затича след топката, колата го връхлетя и го подхвърли във въздуха. И дори не спря… Той е всичко, което имам.

Франи беше избърсала сълзите й с хартиени носни кърпички, беше я успокоила с горещо кафе и прегръдка през раменете. Тя имаше нежно и добро сърце, изпитваше съчувствие и имаше талант да го изрази, беше нежна по душа и винаги готова да изслуша и да предложи помощ. И винаги се раздаваше на околните, което не й оставяше време за нея самата. Което означаваше, разбира се, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Маркъс, след вечеря тя щеше да се върне в клиниката, за да провери какво е състоянието на кучето. Ако се наложеше, щеше да остане там цяла нощ. Просто беше устроена така.

Нервираше се, когато движението напредваше така бавно, както в случая. Най-после успя да завие вдясно по „Монтана“, после вляво по една потънала в зеленина странична уличка и да спре пред малка къщичка, строена през 1930, която беше нейният дом. Нейният първи истински дом. Е, нейният и на банката. Без съмнение, той беше малък, но й беше скъп след онези недобре осветени стаички в сивите части на градовете, единственото, което можеше да си позволи преди дипломирането. В сравнение с тях, къщичката й изглеждаше като палат.

Къщата беше разположена малко навътре от улицата и до нея водеше тясна павирана пътечка, от двете страни, на която растеше трева. Беше боядисана в горско зелено. Четири стъпала водеха до красива малка веранда, която просто плачеше за люлеещ се стол от онези, които бяха с поставка за очилата за четене и за краката. Само че Франи още не беше успяла да спести пари, за да си го купи.

Намери място за паркиране и изскочи от колата, отиде до пощенската си кутия, за да вземе обичайния пакет от сметки, каталози и други неща, които не заслужаваха нейното внимание. И дори не забеляза квадратния кремав плик с френската марка. Взе стъпалата, които водеха към верандата, по две, после направи оставащите две крачки до входната врата, където, както винаги, се спъна в хлопащата дъска, която се канеше да оправи като че ли от години. Помисли си, че тя наистина е опасна и е по-добре да направи нещо още същия уикенд.

За нещастие, въпреки че обичаше животните, тя нямаше нито куче, нито котка у дома, които да я посрещнат, защото нямаше нужното време, което да им отдели и от което те имаха нужда. И малката къща й се струваше прекалено тиха, прекалено смълчана. Хвърли пощата върху кухненския плот, където имаше много пакети, останали след изяждането на готова пакетирана храна, и букети полуизсъхнали цветя. През шест от седемте дни на седмицата в къщата цареше бъркотия. На седмия, неделя, не някой друг, а тя почистваше. Днес беше едва сряда и нещата й се подаваха от чекмеджетата и шкафовете, мръсни чаши от кафе бяха поставени върху разгърнатите и непрочетени книги и списания, пътека от разхвърляни дрехи водеше към банята, накъдето тя тръгна и сега и започна да хвърля още дрехи върху купчинките на пода. Не беше родена така разхвърляна и немарлива, това беше резултат на факта, че времето, никога не й достигаше. А защо беше така? Дали защото беше родена без усет за времето или беше прекалено заета?

Едва успя да вземе душ и да навлече нещо — дънки, бяла тениска и да се загърне в шал, защото нощно време откъм океана подухваше хладен ветрец, обу тюркоазени чехли и сложи фалшивите тюркоазени обеци, които беше купила от магазина на ъгъла и които й се бяха сторили толкова секси, макар че тази вечер изобщо не се чувстваше секси. Прекалено много се тревожеше за срещата си с Маркъс.

Спря се, колкото да се погледне в огледалото, и подръпна малко тениската с надеждата Маркъс да не я изгледа с онзи свой хладен преценяващ поглед, който й казваше без думи, че изглежда така, сякаш едва е успяла да се погрижи за себе си. Което беше истина. Разпусна свободно тежката си светлоруса коса и щедро се парфюмира. Бузите й се бяха зачервили от бързането и тя изглеждаше на деветнайсет вместо на трийсет и пет.

Подреди набързо — прибра нещата, разхвърляни по мебелите, потупа с ръце възглавничките, подреди старите вестници на куп — защото Маркъс винаги се връщаше с нея и мразеше, както той я наричаше, „тази бъркотия“ нейните красиви, но евтини и в ярки цветове, мебели.

Качи се пак в автомобила и пое по „Калифорния Инклайн“, откъдето излезе на магистралата. Вляво от нея проблясваше океанът, подобен на прозрачна синьо-зелена купа, по пътеките край плажа бягаха привържениците на здравословния начин на живот, малки деца играеха щастливо сред вълните и никак не искаха да дойде краят на този слънчев летен ден.

Тя си спомни съвсем ясно нощта, в която беше срещнала Маркъс за първи път — класическия висок и тъмнокос, красив, мъж със срамежлива усмивка и смел поглед, който беше срещнал нейния над масата преди година. Беше на вечерята по случай рождения ден на приятелка. Той беше с красиво момиче, на което не обръщаше особено внимание. Вместо това, гледаше непрекъснато към Франи — като че ли не можеше да откъсне очи от нея. Франи отпиваше от виното си и се опитваше да се държи хладно, като от време на време му хвърляше погледи над ръба на чашата и се питаше дали не греши по отношение на това, какво вижда в очите му. Не грешеше, защото по-късно той отиде при нея и й каза, че има най-прекрасните, вълшебни сини очи. „Като че ли мога да потъна в тях. Като че ли те познавам отдавна, може би дори от някой друг живот“.

Никой друг не й беше говорил така преди и тя, разбира се, беше впечатлена и разчувствана, така че, когато той я помоли за телефонния й номер, тя му го даде. Когато се прибра, на телефонния й секретар я чакаше съобщение.

„Не мога да престана да мисля за теб, гласеше то. Моля те, кажи, че ще вечеряш с мен утре вечер.“

Франи го намираше неустоим — като растението коча трева, едно вдишване и ти се замайва главата, полудяваш. За нещастие, Маркъс живееше в Атланта, където беше в бизнеса с недвижими имоти, и в момента строяха нови жилища за самотни хора. Идваше в Лос Анджелис два пъти в месеца, после обеща да го прави по-често. През първите няколко месеца главата й беше замаяна от новите усещания. Правеха любов непрекъснато или поне през времето, в което той беше с нея. Изпращаше й цветя и често й се обаждаше просто за да й каже „лека нощ“. По-късно обаче вече беше прекалено зает, за да идва до Лос Анджелис, а и когато идваше, беше някак далечен. Умът му като че ли беше другаде.

Франи все още не искаше да го признае, но в сърцето си знаеше и се питаше дали няма да е по-добре да приключи връзката веднага и така да спаси гордостта си. Разбираше, че Маркъс се държи лошо с нея и че тя проявява глупост, като приема това, но той беше като лош навик, от който не можеше да се отърси. Продължаваше да се надява, че греши и че той наистина я обича.

Беше така потънала в мислите си за Маркъс, че почти се блъсна в автомобила пред себе си. Този път въздишката й се изтръгна дълбоко отвътре. Единственото сигурно нещо в живота й беше, че както обикновено беше пропуснала обяда. Нямаше време и сега умираше от глад. Надяваше се, че Маркъс няма да прояви критичност към здравия й апетит. По дяволите, ако пък го направеше, тя щеше да му каже да изчезне от живота й. Упс, ето че почти пропусна завоя. Зави бързо, без да обръща внимание на воя на клаксоните. Колата набра скорост по „Ченъл Драйв“ и спря пред заведението на Джорджо.

Тя грабна износената си вече кафява чанта и като си спомни прекалено късно, че се канеше да я смени с някоя по-малка и по-стилна, приглади разрешената си от вятъра коса, остави колата на момчето от заведението и влезе вътре, за да посрещне съдбата си, каквато и да беше тя.