Елизабет Адлър
Покана за Прованс (31)

Глава 30

Когато влакът най-после спря на гарата в Авиньон, небето беше сиво и заплашваше с дъжд, а студеният вятър обвиваше краката им. Франи закопча палтото на Шао Лан, облече й пуловер, за да предпазва раменете й от вятъра. Гледаше Клеър, която крачеше като разгневена пантера и търсеше колата, която трябваше да ги чака и да ги откара до замъка.

— Това не е добре — каза Франи, която вече трепереше. — Те сигурно са забравили за нас или са объркали датата, или нещо подобно. Ще трябва да наемем кола и да отидем дотам сами.

В агенцията за коли под наем служителката в колосана бяла блуза и копринено шалче с логото на фирмата ги информира, че нямат свободни коли.

— Но как така! — каза Франи, изпаднала в паника. — Моля ви, проверете отново в компютъра си.

Жената провери.

— Е — каза неохотно тя. Може би има нещо. Една кола току-що се е върнала, но още не е проверена и почистена.

— Ще я вземем — каза Клеър. — Само ми кажете къде и ще подпиша.

Тя намигна на Франи, когато подаде кредитната си карта.

След половин час бяха в прекалено малката червена кола, в която миришеше на френски цигари и тежки парфюми. Колата беше толкова малка, че се наложи да сложат повечето от куфарите на Клеър до Шао Лан, наблъскани на задната седалка. Трябваше им цял час, за да открият пътя си сред лабиринта от еднопосочни улици. Като че ли на всички знаци пишеше TOUTES DIRECTIONS^[1], а по което и шосе да тръгнеха, като че ли навлизаха все по-дълбоко в предградията. Като по чудо, защото Франи смяташе, че на Клеър й липсва каквото и да е умение да се ориентира по карта, се намериха на правилното шосе, но дъждът вече валеше толкова силно, че чистачките едва успяваха да работят и по предното стъкло се стичаха истински потоци вода.

— По дяволите! — каза Клеър, после, шокирана, затисна устата си с длан и погледна детето. — Мислиш ли, че тя ме чу? — прошепна на Франи.

— Не можем да знаем. Това дете като че ли никога няма да проговори — каза Франи и се взря уморено в намаляващата светлина на деня. Не знаеше дали това е възможно, но като че ли ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Спря на знака СТОП и колата се занесе вляво. — Ох! — възкликна тя, защото в този момент блесна светкавица и удари гръм.

Шао Лан изпищя и двете се обърнаха, изненадани, за да видят какво има.

— Сега поне знаем, че гласните й струни са в ред — каза Клеър и освети картата с фенерчето.

Надяваше се, че е на правилното шосе. Не бяха минали въобще край бензиностанция, а и никаква къща още не бяха видели. Това място като че ли беше забравено от Бога. Колата отново се занесе вляво, но Франи отново успя да я овладее. После, неочаквано, моторът се задави, колата отново се занесе и падна в канавката. Франи успя да я изкара на шосето, но този път — от другата страна, в грешната посока на движение. Настана дълга тишина. Франи стискаше кормилото с всички сили. Гледаше ужасена през предното стъкло.

— Исусе! — каза Клеър. — Не съм се пазарила така. Сигурна ли си, че това е Прованс?

Франи си помисли, че тя също очакваше безоблачно синьо небе, силна слънчева светлина, миризмите на френската провинция, прекрасния стар замък, храната и виното. Погледна към мрачния пейзаж. Страдаше от разликата във времето и беше изтощена, бяха сред буря, в пустошта.

— Мобилните ни телефони няма да работят тук — каза тя. — Ще трябва просто да изчакаме край нас да мине някоя кола. — Извади два десерта „Сникърс“ от чантата си и подаде единия на Шао Лан, която само извърна глава встрани. — Всичко е наред, малката — каза Франи колкото можеше по-убедително. — Това е американски шоколад.

Клеър отхапа гневно от другия „Сникърс“.

— Господи, Франи, говориш като героите от филмите на четирийсетте — каза тя.

— Това е първото дете, което познавам и което отказва шоколад — каза Франи. — Дали не се чувства зле?

— Надявам се, че няма да повърне.

Клеър облиза шоколада от пръстите си и се почувства по-добре. Видяха светлината на фарове и слязоха бързо от колата, застанаха в средата на шосето и замахаха с ръце над главите си.

— Спрете! Спрете! О, моля ви, спрете! — викаха.

Отново блесна светкавица, след нея изтрещя гръм, двете се прегърнаха и запищяха. Пикапът намали много скоростта и шофьорът подаде сивокосата си глава и сбръчканото си лице през прозореца. От задната част на пикапа до тях долетя сладък аромат.

— Qu’est–ce qui se pasee?^[2] — надвика той рева на вятъра.

— La voiture — arretee^[3] — каза Франи, като си спомни малко от наученото в часовете по френски в училище.

— По дяволите! — Шофьорът слезе, застана под потоците вода и загледа колата им със скръстени ръце, смръщил вежди. — Имате късмет, че не сте останали в канавката. — Къде отивате? — каза той, вече на английски.

Франи отметна мократа коса от челото си.

— Отиваме в Мартен-де-Прованс — каза тя и, изведнъж, той им се усмихна лъчезарно.

— Ah, eh bien, vouz etes les Martens, n’est-ce pas?^[4] — Той й подаде ръка и Франи я стисна, като се молеше той да ги покани да влязат в камиона. Но не, той им се представи: — Аз съм Фелипе Алиер и живея в селото. Знам, че бедната мадам Рафаела планира семейна среща в замъка. Eh bien, mesdemoiselles, venez vite.^[5]

Той прекоси шосето, накара Шао Лан да слезе от колата и да се качи в камиона — отпред, до шофьора. Закопча колана и, избърса нежно дъждовните капки от лицето й и затвори вратата. После изтича отново до колата и започна да сваля багажа им. Клеър трепна, като видя скъпите си куфари, оставени в калта и локвите насред шосето, но нищо не каза. Помогнаха на мосю Алиер да качи багажа им в задната част на пикапа, до пъпешите.

— Добре, госпожи — каза той, — можем да потегляме.

Не се налагаше Франи и Клеър да знаят френски, за да разберат, че ще пътуват отзад, под брезента, при багажа и пъпешите. Качиха се и потеглиха.