Елизабет Адлър
Покана за Прованс (23)

Глава 22

Рафаела седеше в кафе „Де Коломб“ и чакаше Скот Харис за тяхната седмична бизнес среща и обяд — удоволствия, които винаги чакаше с нетърпение. Той знаеше за виното толкова, колкото и самата Рафаела, ако не и повече, защото беше израснал в район на Австралия, където се отглеждаше грозде и се произвеждаше вино. Преди десет години семейството му се „пенсионирало“ и той пристигнал във Франция. Почти веднага, беше започнал работа при нея. И се беше справил повече от успешно.

Освен че имаше познания за виното, Скот беше привлекателен и забавен — нещо, към което тя никога не можеше да остане безпристрастна. Освен това, той я караше да се чувства отново млада.

Тя седеше на обичайната си маса до френските прозорци, които водеха към сенчестата тераса, от която се разкриваше великолепна гледка към църквата и пясъчния двор, където, в сянката на дърветата, през летните вечери отиваха хората от селото, за да играят различни състезателни игри. Кучетата лежаха, запъхтени, до нея, а слънцето хвърляше дълбоки сенки под аркадата, където зарзаватчийницата на Алиер вече затваряше за обед. Бронзовото звънче на манастира „Сен Силвестър“ отмери времето. Животът в селото течеше такъв, какъвто винаги беше — бавен и упойващо сладък.

Лорен Жаре покри масата с розова покривка и донесе бутилка розе от собствената си изба, малки твърди хлебчета и купа със зехтин, където да топи хапките си.

Лорен беше синът на собственика. Беше едър, с външност, която биеше на очи, с маслинена кожа, гъста черна коса и мустаци, с очи, които приличаха на черни маслини и живо блестяха. Винаги носеше бяла риза без яка, завързал хлабаво на хълбоците си безупречно бяла престилка. Рафаела шеговито го наричаше „циганин“ и той с усмивка се съгласяваше, че вероятно имат и такава кръв в родословното си дърво. Изражението на лицето му беше такова, че човек просто трябва да се съобразява с него, но Рафаела знаеше, че сърцето му е нежно. Съпругата на Лорен беше починала преди няколко години и сега в живота му нямаше жена.

Както правеше всяка седмица, Рафаела го запита дали не е срещнал в селото или в съседния град жена, която да е подходяща да му стане съпруга.

— Ти си още млад — каза му тя строго. — Имаш нужда от жена в живота си.

Жаре отговори, че нищо не може да се направи, защото още не е харесал никоя.

— Може би трябва да предприема пътуване до Париж, за да си намеря съпруга — каза той мрачно.

— Но ти никога не си бил в Париж — каза тя изумена, защото знаеше, че не е ходил по-далеч от Марсилия в живота си и че това е било преди много години.

— Как би могъл да срещнеш някоя там? И какво ще правиш сам по цял ден?

Той я погледна с черните си като маслини очи и погледът му беше загадъчен. Не се беше сещал за такъв проблем.

— Тогава може би няма да отида — каза той с известно неудобство и Рафаела му каза, че вероятно е по-добре все пак да опита късмета си с местните жени.

Жаре отиде да донесе месо за кучетата. Рафаела чу тропот на копита по паважа, обърна се и видя Скот на черната му кобила да язди по площада. Гледаше го с възхищение как слиза от гърба на коня с лекотата на истински добър ездач. Скот Харис беше строен и мускулест, с червена коса и светли кафяви очи, които имаха ситни бръчици в ъгълчетата от прекалено много години присвиване срещу слънцето. В дънките и синята си риза, помисли си тя с възхищение, той беше красива гледка.

Скот завърза кобилата на обичайното място в сянката на дърветата, откъдето тя щеше да може да пие вода от шадравана. Извади морков от джоба си и й го даде, а тя задъвка шумно и запръхтя от удоволствие. Луиз и Мими се спуснаха да го поздравят и той затърси в другия си джоб бонбоните, които те обичаха.

— Добър ден, как си, мосю Жаре — каза той и стисна ръката на собственика.

Скот беше в селото едва от десет години и все още не беше заслужил привилегията да се обръща към мосю Жаре на първо име. Наведе се да целуне ръка на Рафаела и каза:

— Ммм, миришеш толкова хубаво, като летни цветя.

— Мимоза. Използвам този парфюм от години. Казваш го всеки път. — Тя потупа с длан мястото до себе си. — Хайде, седни тук и да пийнем вино.

Жаре напълни чаша розе и на Скот, после го загледа внимателно как отпива и опитва вкуса му. Розето беше от малкото лозе на Жаре, което се намираше на хълма западно от селото, и той очакваше с нетърпение професионалната преценка на Скот.

— Мосю Жаре, вие правите най-доброто розе тук — каза Скот и Жаре се усмихна доволно.

Рафаела се беше облякла за обед в бяла ленена пола и сако с бели ревери, което беше от 1970 година. С този тоалет тя носеше сини сандали, които разкриваха лакираните й в червено пръсти на краката и огърлицата от сини стъкълца, която беше купила във Венеция преди толкова много години, че не можеше да си спомни колко точно. Сребърната й коса беше прибрана назад от лицето и въпреки годините си тя изглеждаше красива.

— Днес изглеждаш просто великолепно, шефе — каза Скот с широка усмивка.

— И ти самият не изглеждаш зле — отговори Рафаела също с усмивка.

Истината беше, че нямаше основателна причина за техните седмични срещи, защото тя вярваше на Скот безрезервно, но и двамата обичаха този ритуал. Той я питаше за мнението относно засаждането на ниви лози, дали да не опитат да засадят „Шардоне“ догодина на източния хълм или защо гроздето е узряло толкова късно, дали причината не са обилните дъждове през пролетта, а тя му даваше мнението си на експерт.

Лозите, които се виеха над терасата, пропускаха слънчевите лъчи под формата на мек приятен отблясък, а Жаре им донесе млади аспержи. После Рафаела си поръча, както обикновено, омлет с гъби, а Скот — пържола. Рафаела, вярна на себе си, задаваше въпроси на Скот не само за работа, но и за неговия любовен живот.

— Нямам такъв — каза Скот с усмивка.

— Хайде сега, мъж като теб! — каза Рафаела замислено и загриза една от аспержите. — Ти си с приятна външност, интелигентен, разбираш от работата си и, бих казала, че си добра партия.

— О, да, но просто не могат да ме хванат. Прекалено съм зает и никоя жена не може да ме върже.

— Но нима никога не те изкушава мисълта, че красива жена може да те чака вечерта? Да ти прави компания? Да ти бъде любовница? Какво ще кажеш за красив и уютен дом, пълен с деца, които да тичат към теб, когато вечер се върнеш, да сядат на коленете ти и да ти викат „татко“? Да имаш кучета в двора, а от салона да долита музика, да ти наливат вино в чашата, а от кухнята да ухае на нещо вкусно? Това със сигурност ще ти бъде приятно. Или не? — Тя го гледаше замислено. — Освен ако не си гей, разбира се. Ако пък си такъв, то в околността има и очарователни мъже. Сигурно си срещал някои от тях.

Скот остави чашата си. Наведе се през масата, доближи лице до нейното.

— Не съм гей, Рафаела — каза той докачено. — Не съм и на пазара за съпрузи и със сигурност не искам деца. Аз съм свободен човек, така ми харесва и мисля така да остане. Както и да е — добави той и отряза парченце от пържолата си, — вече имам коне и кучета. Това ми е достатъчно.

Рафаела погледна черната кобила, завързана под дърветата на площада. Докато я гледаше, тя отпи щедра глътка вода, потопи глава в шадравана, а после я разтърси силно и опръска селските кучета, които спяха наблизо и които вдигнаха неспокойно глави, преди отново да задремят. Тя знаеше, че Скот никога не караше джипа, ако можеше да язди кон.

— Ти сякаш си се сраснал с този кон — каза тя.

— Да. Както и да е. Ти готова ли си вече за голямата семейна среща? Цялото село говори само за нея и за новините, с които ще се върне Джейк Бронсън.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че няма нещо, което селото да не знае за мен. Много от тях познаваха и бащата на Джейк.

— Любовника.

Скот отряза още едно парче от пържолата и напълни отново чашата на Рафаела. Тя си взе картоф от неговата чиния.

— Предполагам, че никога няма да преживея онзи скандал.

— И защо да го правиш? На мен ми се струва, че онази е била съвършената любовна история.

— Радвам се да чуя това от устата на такъв експерт. Защо не последваш примера ми и не се потопиш в своя собствена любовна афера? — Тя се усмихна.

— Не съм въздържател — каза Скот вече по-меко. — Просто не съм от мъжете, които обичат заседнал домашен живот. Предпочитам живота в Дивия запад, откъдето идвам. И в сърцето си все още съм момче от Дивия запад.

— Но ти обеща, че ще дойдеш на моята семейна среща — каза Рафаела със смях. — Ти си част от моето семейство, Скот. Ти си винаги на разположение, когато си ми необходим, винаги ми помагаш, грижиш се за моя живот и за този на винарната ми.

В кафявите му очи грейна усмивка.

— Може би трябва да те наричам „мамо“ вместо Рафаела.

— Наричай ме, както искаш, стига да не е „глупачка“.

— Никога няма да кажа такова нещо за теб — каза Скот, изведнъж станал много сериозен.

Когато приключиха с обяда, при тях дойде Хей с малкото „Пежо“. Рядко си позволяваше да кара „Бентлито“ на Рафаела, което беше от 1962 година и се пазеше за особено важни случаи. Той се грижеше за неговия блясък. За последен път го бяха използвали по повод прием във винарната преди две години.

— Как си, Хей? — запита Скот, изправи се на крака и стисна ръката на иконома, който изглеждаше доста различен в розовата си риза и бели ленени панталони — облекло, което носеше през лятото, когато не беше на работа. — Аз ще тръгвам, Рафаела — каза той, целуна я по бузата и я остави с няколко листа бележки, върху които да разсъждава, и с усмивка на лицето.

Тя го гледаше как се отдалечава с полюляващата се походка на Дивия запад, възхити се на лекотата, с която се метна на гърба на коня, и си помисли, че изглежда много привлекателен със слънчевите лъчи в косата си. Понякога й се искаше той да беше неин син вместо двамата, които имаше.

Когато си тръгваха, Лорен Жаре застана отпред, за да ги гледа как заминават. Тъжно се запита дали Рафаела е толкова самотна, колкото беше той.

А пред малкия си магазин, мадмоазел Дорите, със силно фризираната си коса, с нежни зелени очи зад дебелите стъкла на очилата, все още неомъжена на четирийсет и пет години, също ги гледаше как тръгват. Облегна се на стената и загледа с възхищение Хей. Той щеше да е прекрасен съпруг на някоя жена с късмет, помисли си тя независтливо, без някаква по-ясна мисъл.