Елизабет Адлър
Покана за Прованс (14)

Глава 13

Феликс Мартен заемаше помещение на четирийсет и четвъртия етаж на сграда с офиси, която доминираше над другите в Хонконг. Ако прекосявате залива на малкия ферибот, който кръстосва между Каулун и Сентръл, лъчите на залязващото слънце почти ще ви ослепят. Но вътре в сградата, разбира се, е хладно, няма никакъв блясък, само бронзова тишина.

Феликс се питаше как е възможно тишината да бъде бронзова. И все пак тя беше доловима — комбинация от светлина и липса на какъвто и да е шум. Всички си бяха отишли за през нощта и той беше сам с климатичната инсталация и тихото жужене на компютрите, които измерваха пулса на света, устремен към по-големи печалби, насочен към обединяването на световния пазар. Екраните на компютрите проблясваха в приглушено зелено, кожените дивани бяха твърди и неудобни за спане, светлината на стоманените лампи беше остра и ъгловата, недостатъчна, за да чете.

На кого беше платил, за да обзаведе помещението? Феликс си задаваше този въпрос, докато наблюдаваше фериботите и забързаните бизнесмени, които се виждаха дребни като мравки, на път за бар „Тайкуун“ за по едно късно питие, за да се отпуснат след стреса на деня. После щяха да си отидат у дома за нова порция стрес — съпругите им щяха да подемат вечните си оплаквания, че не прекарват достатъчно време с тях, малките им деца щяха да нарушават спокойствието на дома, киселите тийнейджъри щяха да искат все повече и повече „неща“, които са им „абсолютно необходими“.

Феликс нямаше съпруга, макар на два пъти да беше имал възможност да се задоми. С изключение на една, всички жени, които познаваше, винаги искаха още. Все повече и повече. Големи къщи, по-скъпи дрехи, по-изискани бижута. И все повече от него. Бяха готови да обсебят душата му, притискаха го, докато накрая беше готов да ги убие. И това слагаше край на всякакви мисли за женитба.

Феликс, богатият ерген, беше известен като добра партия в обществото на Хонконг. Черната му коса вече беше доста прошарена, носеше безупречно скроени и ушити костюми на райета, обувките му бяха ръчна лондонска изработка. Можеше да разговаря леко и небрежно на парти, знаеше как да се държи с една дама, даряваше щедри средства за благотворителност, организираше балове и вечери. И се появяваше на тези събития, обикновено в компанията на важна и красива дама. За него се говореше, че е заклет ерген, обаче Феликс не беше гей. Просто не искаше да се задържи с една-единствена жена. Жените му трябваха само за секс, а това той можеше да купи. Всичко, за което мислеше и за което мечтаеше — когато му останеше време — беше да печели още и още пари. Големи пари.

За нещастие, напоследък дори не му оставаше време да спи. За него сънят вече не беше част от живота. Колкото повече се опитваше, толкова по-малко му се удаваше да спи и накрая изпадаше в състояние, когато ръцете му започваха неудържимо и неконтролируемо да треперят, понякога му се виеше свят, губеше равновесие или не помнеше какво е казал току-що.

Поканата лежеше неотворена точно в центъра на огромното му бюро. Той гледаше втренчено през прозореца и чакаше сигнала на портиера, че Джейк Бронсън е пристигнал, като Меркурий, със съобщение от миналото. Минало, за което той вече не искаше да мисли, макар в трудните моменти, когато не можеше да заспи — в три часа сутринта например, когато му се струваше, че неговият живот е застинал, докато този на другите е стремглаво устремен напред — да се сещаше за майка си, Рафаела. Представяше си я такава, каквато я беше видял за последен път, с пребледняло лице и трепереща. Това не беше нещо, за което му се искаше да мисли сега. Май беше по-добре да не се беше съгласявал на срещата с Джейк, макар някога те да бяха близки като братя.

Феликс беше в началото на двайсетте, когато Джейк пристигна в замъка. Ален също беше там, но той водеше свой личен таен живот и не се свърташе много в замъка или около тях. През повечето време бяха само той и Джейк.

Вътрешният телефон звънна и той натисна бутона.

— Мистър Бронсън е тук и иска да ви види, сър — каза портиерът.

— Изпратете го горе.

Феликс седна в голямото кожено кресло, в безопасност зад впечатляващото си бюро антика, и зачака посетителя си, като си играеше разсеяно с писмото на банката в Шанхай, което също чакаше неговото внимание.

Чу се шумът от отварянето на външната врата и той натисна бутона „Влез“, след което чу бързи стъпки да прекосяват мраморното антре. После се почука учтиво на вратата.

— Влез — каза той на френски, защото с Джейк винаги разговаряха на този език.

Не стана. Джейк се приближи на няколко фута, спря и го загледа. Феликс си помисли, че го изучава с поглед, и се почувства неудобно. Без съмнение, Джейк правеше сравнение с онзи Феликс, когото помнеше от последната им среща. Джейк изглеждаше добре, беше все още строен, косата му беше все още тъмна и гъста, походката — уверена, а погледът на сивите му очи като че ли стигаше до дъното на душата ти.

— Как си, Джейк?

— Благодаря, добре съм, Феликс. А ти?

Феликс кимна, с което искаше да каже, че е добре, и Джейк се усмихна широко.

— Все още не обичаш да говориш много, а?

— Като теб, предпочитам да действам. — Феликс взе сребърното ножче за разрязване на писма и се заигра с него със силните си пръсти.

— Казах на майка ти, че ще дойда в Хонконг. Тя ме помоли да се видя с теб.

Джейк гледаше ножчето с присвити очи. Феликс не каза нищо. Гледаше уморено кремавия плик с френската марка.

— Тук си известен, Феликс — каза Джейк. — В бизнес средите. Е, и преди, когато беше доста по-млад, в твоя край, имаше няколко статии във вестника за теб.

Феликс пак не каза нищо и Джейк продължи:

— Бременно момиче, намерено мъртво в подножието на скала? И подозираха теб, че си баща на детето? И че вероятно си я блъснал от скалата, което е било фатално за нея?

Феликс вдигна поглед от ножчето в ръцете си.

— Ако си дошъл тук само за да ме провокираш, Джейк, разговорът приключи.

Джейк вдигна подчертано преувеличено рамене.

— Разбира се, в онези дни нямаше ДНК анализи. Нищо не можеше да се докаже, но ти, Феликс, нямаше алиби, а Ален имаше. На какво и на кого трябваше да повярва майка ви?

— Майка ми въобще не ми даде шанс — каза гневно Феликс. — Тя дори не ме изслуша. И защо да го прави, когато Ален беше толкова убедителен. Той стовари вината на раменете ми. Майка ни никога не беше виждала истината, когато ставаше въпрос за Ален, тя беше заслепена от чара му и не виждаше грозотията и мръсотията, които се криеха отдолу. Докато не стана прекалено късно.

Джейк каза, вече по-меко:

— О, хайде, Феликс, това е просто детска ревност и завист. И двамата харесвахте момичето… Може би дори го обичахте. Така че, кажи ми каква е истината.

Феликс въздъхна. Изправи се, мина покрай Джейк и отиде до прозорците. Загледа се мрачно в гледката долу.

— Казах истината на майка ни тогава, а сега ще я кажа и на теб. Можеш да вярваш или не, както искаш. Това няма да ме направи по-виновен, нито ще намали вината на брат ми.

Обърна се, застана с ръце на гърба, извисяваща се фигура на бронзовата светлина.

— Кажи ми защо всъщност си тук, Джейк.

— Дойдох като пратеник от страна на майка ти. Тя е вече много стара, Феликс. Не й остава много време и иска отново да види и двете си момчета.

Феликс се изсмя — кратък смях, който приличаше на лай.

— И аз трябва да се подчиня на заповедите й и да притичам в скута й?

— Това зависи изцяло и само от теб — каза тихо Джейк. — Ти, разбира се, ще постъпиш както искаш.

Феликс се обърна с гръб към него и погледът на Джейк обходи набързо бюрото и забеляза писмото от банката в Шанхай. В него се съобщаваше, че месечната стипендия, отпусната на Бао Чу Чинг и изпращана на адрес в Шанхай, се увеличава от трийсет на петдесет долара. Джейк запомни веднага номера на сметката и адреса. За него това, което беше важно, беше малкият размер на сумата. Трийсет долара беше най-ниската средна заплата на работник и все пак Феликс я изплащаше всеки месец на тази жена.

— Ще помисля по въпроса — каза Феликс, все още загледан през прозореца и все още с гръб към Джейк.

— Майка ти само за това те моли. — Джейк се поколеба, после каза: — Трябва да предам същото съобщение и на Ален. Трябва да го намеря, Феликс.

— Ха! — Феликс се обърна, изпълнен с гняв. — Не може да бъде другояче! Момчето на мама, нейният син. Без съмнение, той ще иска да се върне, за да предяви претенциите си към наследството. Е, съжалявам, че трябва да те разочаровам, Джейк, но нямам представа къде е Ален. Вероятно вече е мъртъв, ако е живял все по своя начин.

Джейк кимна. Отиде при Феликс и му подаде ръка.

— Някога бяхме приятели, Феликс — каза той, като срещна погледа му. — Ти беше мил с бездомното момче, което нищо не знаеше. Не съм го забравил, както и ти.

Феликс погледна протегнатата му ръка. Кимна сериозно.

— И теб не съм забравил, Джейк.

Двамата си стиснаха ръцете, после Джейк се обърна и тръгна бързо към вратата.

— Помисли си, Феликс — извика през рамо. — Това означава всичко за майка ти. А може би също и за теб. Надявам се да се видим в замъка.

Вратата се затвори след него, а Феликс втренчи поглед в плика. Почеркът на майка му вече не изглеждаше толкова сигурен. Приличаше на почерка на старица. Е, да, разбира се, тя е вече доста остаряла.

Отвори плика, извади поканата и я прочете. После започна да се смее.

— О, майко, ти си все същата стара лисица! — каза той със смях. — Искаш да събереш отново семейството, защото кръвта вода не става, така ли? Е, много лошо, майко, защото аз няма да дойда. Можеш сама да си събереш семейството, това е пътеката, която избра преди години. Този твой син няма да се върне у дома.

Много по-късно същата нощ тялото на Феликс Мартен беше открито на алеята, по която се извършваха доставките, зад голямата сграда с бронзовите стъкла. Очевидно беше паднал от големия асансьор, който беше предназначен за много по-големи тежести. Приземил се бе на главата си и бе умрял на място. Лицето му беше смачкано и неузнаваемо. Отначало всички бяха съгласни, че е било самоубийство. После, като помислиха малко, вече не бяха така сигурни. Като много богати и властни мъже, Феликс имаше врагове. Мълвата се понесе бързо из цял Хонконг. Дали е било нещастен случай? Напоследък беше забелязано, че Феликс не стои много сигурно на краката си. Дали не е бил блъснат? Дали е било убийство?

Какъвто и да беше случаят, Феликс Мартен беше открил, за последен път, бронзовата тишина. Най-после беше заспал и това беше последният му сън. Със сигурност нямаше да присъства на семейната среща.