Елизабет Адлър
Покана за Прованс (60)

Глава 59

На следващата сутрин Франи и Шао Лан тръгнаха за нос Антиб, но детето, което седеше на задната седалка на „Фиата“, беше доста различно от онова, което седеше сковано във влака до Авиньон. В къси сини панталони и бяла тениска, със сламена шапка, слънчеви очила и усмивка, то приличаше на всяко нетърпеливо дете, което очаква да се гмурне в морето и да играе на плажа.

— Колко още остава? — питаше Шао Лан на всеки петнайсет минути, както прави всяко дете по време на пътуване.

Престъпник седеше търпеливо на предната седалка с изплезен език и гледаше движението по пътя с обичайния си скептицизъм. От време на време, Франи спираше пред някое кафе, за да може кучето да потича, а Шао Лан да пийне оранжада и да изяде един сандвич, защото детето беше добило апетит, който изглеждаше неутолим.

Най-после, приспана от монотонността на пътуването, Шао Лан задряма и Франи беше оставена сама с мислите си. А мислеше предимно за Клеър.

Признанието на Клеър я беше изненадало силно. Тя винаги беше съвършената дама, винаги беше с перфектен външен вид, винаги напълно се владееше, беше съвършената красавица. Но Франи разбираше какъв е произходът й, както и отчаяното й желание да избяга от тази среда. Не обвиняваше Клеър, само й се искаше на приятелката й да не се беше налагало да поеме по този път. Но сега животът на Клеър щеше да има друга посока — миналото беше зад нея, можеше да очаква по-добро бъдеще с мъж, който щеше да се грижи за нея, мъж, който щеше да се смее с нея и да я обича така, както заслужава. И със сигурност Скот Харис беше от хората, които са солта на земята. Той дори работеше със земята, изкарваше си прехраната от нея и при това — успешно.

Докато чакаше търпеливо реда си да завие зад един „Мерцедес“ (шосето беше доста натоварено), Франи се опита да си представи Джейк в Ню Йорк, но не можеше да си го представи в голям град или в офис. Странно, макар никога да не беше ходила там, тя виждаше съвсем ясно колибата му в планината, можеше да си представи как се чувства той там, защото й беше разказвал за нея с толкова любов в онази първа тяхна вечер, когато бяха вечеряли заедно. Беше й казал, че това е единственото място, където не се чувства самотен и самотата е добре дошла, и тя го беше разбрала.

Най-после излязоха от натовареното шосе и излязоха на второстепенен път, който водеше към морето. Лазурният бряг, с неговите сенчести борови гори, закътани вили и богати на аромат градини, беше доста различен от калифорнийското крайбрежие и широките плажове с огромните вълни, подходящи за сърфисти. Като караше бавно покрай спокойния синьо-зелен залив, Франи видя как няколкото самотни облака се отразяват във водата — толкова ясно, все едно ги виждаше в огледало. Събуди Шао Лан, за да ги види и тя. Детето и кучето показаха глави през прозорците на колата, вдъхнаха свежия морски въздух и загледаха хората в рибарските лодки, които много приличаха на някоя от картините на Моне.

Като следваше указанията на Рафаела, тя подкара по тясната, обточена от двете страни с дървета, алея, докато излезе на свободно от дървета пространство и видя огромни дървени порти между каменни стълбове, на които беше издълбано „Вила Мартен“.

Шао Лан скочи от колата, за да натисне звънеца, и запристъпва нетърпеливо от крак на крак. Най-после вратата се отвори. Детето отскочи изненадано назад, като видя дребен старец със сбръчкано, потъмняло от слънцето, лице и усмивка, която не разкриваше нито един зъб.

— Bienvenue, bienvenue, les nonveaux Martens. Je suis le gardien, Lucien. Eh bien, c’est un beau jour… Venez, mesdemoiselles, venez.^[1]

Старецът им махна да влязат и те се озоваха на пясъчна алея, от двете страни, на която растяха борове, и видяха двуетажната вила. Видяха и зелената дървена веранда, на която изобилстваше бугенвилията и която ограждаше целия втори етаж, а под нея имаше вътрешен двор с множество колони и шадраван с каменни делфини. Прозорците имаха зелени щори, но бяха отворени, за да пропускат морския въздух, а на стъпалата ги чакаше също толкова стара жена, облечена в синя рокля и бяла престилка.

Усмивката на Жанин беше същата като на съпруга й, защото с Люсиен бяха женени повече от шейсет години. Те познаваха Рафаела през целия си живот. И сега тя беше щастлива да поздрави семейството на Рафаела, щастлива да види отново отворена старата вила, щастлива да види дете и дори куче да тичат из двора.

Старата двойка вече не живееше в къщата на пазача в границите на вилата, а в доста по-удобен апартамент в града. Жанин каза на Франи, че ще идват всяка сутрин и ако Франи иска, тя ще пазарува и ще приготвя вечерята, която те ще заварват готова, макар, както предполагаше тя, през деня да се хранеха в кафето на плажа.

Престъпник вече проверяваше как стоят нещата тук, душеше навсякъде — мина през коридора, кухнята и излезе в задния двор. След секунди се появи отново, а в зъбите си стискаше агнешки крак. Жанин изпищя и Люсиен дотича толкова бързо, колкото можеха да го носят старите му крака, но Престъпник успя да им избяга. Той се стрелна край протегнатите им ръце и се скри в олеандровите храсти, където скрит и в безопасност, продължи вечерята си.

— Много съжалявам, Жанин — каза Франи, като се опитваше с всички сили да не се засмее. Все пак Престъпник трябваше да защити репутацията си. — Това е едно лошо куче.

Все още малко ядосана, Жанин им показа къщата. Тя беше неочаквано семпла — на долния етаж имаше огромни, просторни и хладни стаи, водещи към терасата и градината, която стигаше чак до морето. Жанин с гордост им показа също така голямата и просторна кухня, чийто таван беше от груби греди и в която имаше стара пещ. Като я гледаше, Франи искрено си пожела никога да не й се налага да приготвя храната. Имаше още удобни дивани, меки килими и най-малкият телевизор, който Франи някога беше виждала. Около огромната маса в трапезарията лесно можеха да се съберат двайсет души, а във вътрешния двор имаше също толкова голяма маса. В градината беше и къщата за гости, но тя стоеше заключена вече много години.

Кипяща от вълнение, Шао Лан изтича на горния етаж, за да си избере стая. Накрая реши това да бъде голямата ъгълна стая с изглед към залива, а Франи реши да вземе съседната. Разопаковаха багажа си и облякоха банските си костюми, казаха „довиждане“ на Жанин и Люсиен и тръгнаха към плажа. Престъпник непрекъснато дърпаше верижката си, искаше да спира на всеки две минути, за да души, но те бяха гладни и не го оставяха. Стигнаха до плажа, където още имаше много хора, които седяха под жълтите чадъри или похапваха в кафене „Сезар“. Бутилки вино се изстудяваха в кофички с лед, носеше се аромат на омари и макарони, на зехтин и пържени картофи.

Франи поръча салата за себе си и калмари за Шао Лан, а Престъпник се скри в сянката и заспа. Докато чакаха да им сервират, Шао Лан изтича да види другите деца, които скачаха от трамплина във водата и щедро излагаха голите си тела на слънчевите лъчи. Франи се отпусна на стола си, обзе я сладка летаргия. Помисли си за голямото, бяло и меко легло в хладната стая във вилата и разбра защо хората от Южна Франция си почиваха на обед и дори имаха име за тази почивка — сиеста. С полузатворени очи, тя чу тихото шепнене на вълните в далечината, крясъците на чайките и виковете на децата. Мечтаеше да има сиеста с Джейк.

От една от близките маси я наблюдаваше Ален. Той беше сам, макар няколко жени да проявяваха интерес към него. Беше облечен в бяла риза и къси панталони и носеше много тъмни слънчеви очила. Косата му отново беше руса, беше загорял и изглеждаше в добра форма и беше почти невъзможно да бъде разпознат — толкова различен беше от тъмнокосия мъж в елегантния костюм, появил се на семейната среща. Поръча си още чаша „Рикард“, отпи бавно и с наслада, без да откъсва поглед от Франи.

Шао Лан дотича обратно до масата, седна и се засмя, разказа й какво си беше говорила с децата. Ален мрачно си помисли, че двете май добре се забавляват. Реши да остане и да ги наблюдава.

След обяда отидоха на плажа, където наеха шезлонги и чадър. Детето отиде да играе на ивицата, където се разбиваха вълните, и Франи, съвършеното калифорнийско момиче в тюркоазен бански, го последва.

Ален я огледа от горе до долу като познавач на жените, за какъвто се смяташе. С доволна усмивка реши, че не е лоша. Понякога животът просто ти поднасяше онова, което ти трябва. Този път му беше поднесъл единствените двама души, които стояха между него и наследството, което му се полагаше по право.