Елизабет Адлър
Покана за Прованс (11)

Глава 10

Рафаела вървеше по пътеката под кестените, кучетата бягаха пред нея, а тя си представяше живота такъв, какъвто беше в миналото в горещите летни дни като този. В миналото тук непрекъснато се даваха партита, приятелите й се събираха около нея, яздеха коне, организираха си пикници в лозята или обядваха дълго в кафенето на селото. Заемаха всички маси на терасата, разказваха си шеги и приказки, смееха се и пиеха „Перно“.

Тогава като че ли винаги имаше смях, храна, вино и красиви скъпи дрехи. Рафаела обичаше да се облича елегантно още от тригодишна, когато добре известната й леля Маргьорит, сестра на майка й, за която винаги казваха, че „не е добра“, й донесе зимен тоалет от Париж. Той се състоеше от палтенце от червено кадифе и шапчица към него, обточена с бял хермелин. И за първи път тогава тя беше видяла образа си в големите огледала в коридора и изведнъж се беше почувствала бляскава, великолепна и женствена. Разбира се, майка й беше казала, че изглежда като малък Дядо Коледа, но майка й си беше такава. Марите Мартен не можеше да се нарече „свободен дух“ като сестра си, а и освен това, никога не беше харесвала дъщеря си.

Когато влезе в тийнейджърска възраст, висока и прекалено слаба с шия като на лебед, която изглеждаше толкова крехка, че сякаш се превиваше под тежестта на тъмната й коса, тя се влюби завинаги в дрехите и започна да ги купува от Диор, Ив Сен Лоран, Живанши и Валентино. Повечето от тях все още пазеше в гардеробите на тавана просто защото й бяха любими и не можеше да ги изхвърли.

Младите мъже, които я заобикаляха, винаги се влюбваха в нея. Те срещаха погледа й и в техния винаги се съдържаше въпрос, а тя им се усмихваше, очарована от вниманието им и в същото време малко уплашена. Те й казваха, че е красавица, което, тя знаеше, не беше вярно, но й харесваше. Тя стана експерт във флиртуването, забавляваше се, наслаждаваше се на младостта си, наслаждаваше се на живота.

После се омъжи за Анри де Рокюбрюн, който прие нейното име заради клаузата относно наследството в попечителския тръст. Фамилията Мартен датираше още от времето на първия известен неин собственик, богат потомък на холандски колонисти от седемнайсети век в Бордо. Той беше купил по-голямата част от земята там — нещо обикновено по онова време, когато богаташите можеха да купуват цели села и дори градове. Той беше положил основите на замъка, засял лозята и основал винарната.

Рафаела така и не разбра дали е била влюбена в Анри, или просто е била заслепена от блясъка на възрастта му. Той изглеждаше много по-зрял от младите мъже, които тя познаваше.

Анри я беше запознал с виното, беше я ухажвал неуморно. Дори я беше завел на пътуване с яхта — тя, естествено, имаше придружителка — по Егейско море. Там той беше отнел девствеността й на белия пясък, докато шумът на морето ги оглушаваше, щурците им пееха, а острите камъчета се забиваха в голата им кожа. Оттогава тя свързваше песента на щурците с правенето на любов.

Синът й Феликс беше резултат от онази нощ, макар че от онова, което знаеше сега, мислеше, че Анри трябваше да бъде по-внимателен. Все пак тя беше само на деветнайсет години и беше още невинна, макар и умела във флиртуването. Това означаваше, че тя трябваше да се омъжи и да измине тясната пътека в църквата на село Сен Мартен, облечена в рокля от бял сатен с дълъг тежък шлейф. Огромният букет от лилии трябваше да скрие леко издутия й корем.

Сега тя, като си помисли каква малка идиотка е била, се засмя. Анри се оказа студен и скучен човек, нещо, което не беше разбрала дотогава, очарована от вниманието и ухажването му, от това, че келнерите в скъпите ресторанти му се покланяха, че портиерите го поздравяваха, че го познаваха елегантни мъже и жени от парижкото общество, сред което той се движеше, докато тя беше току-що излязла от училище и не познаваше света.

Разбира се, Анри не й върна името Мартен, когато тя го напусна. Той беше вече покойник и беше погребан до родителите й и другите представители на фамилията Мартен в потъналото в цветя гробище извън селото.

Когато разбра, че не обича Анри и че той със сигурност никога не я беше обичал и се беше оженил за нея заради парите й, тя продължи да живее собствения си живот, да пълни замъка с приятелите си. Стана постоянен член на парижкото общество, което се събираше по кафенетата и на Лазурния бряг, където семейство Мартен имаше вила на брега на морето. Лятно време тя изтичваше от спалнята си на нагорещените плочки на терасата, после надолу по стъпалата, през градината и се потапяше в хладните морски води, които обгръщаха тялото й като копринена рокля.

Флиртуваше с мъжете и, разбира се, имаше няколко връзки, но нищо сериозно. Докато не срещна Лукас Бронсън. Любовта й пламна изведнъж и нищо не можеше да я спре.

Рафаела мислеше за това, колко забавен беше тогава животът, колко бляскави бяха онези години. Дали съжаляваше за тях? Ни най-малко. Не съжаляваше дори за Лукас. Съжаляваше само може би за това, че беше прахосвала времето — часове, дни и дори седмици, прекарани мързеливо, а годините никога не се връщаха. Беше постъпила глупаво по отношение на времето и сега то си отмъщаваше.

И в сърцето на всичко винаги стоеше замъкът.