Елизабет Адлър
Покана за Прованс (57)

Глава 56

Лукас се върна при нея накрая. Никой не знаеше, дори Хей, само Лусиен и Жанин, пазачите на вилата, защото всичко свърши там, където и започна — на нос Антиб. Хей се беше върнал в Англия да се погрижи за някои свои дела и Рафаела, която не беше свикнала да стои без него в замъка, реши да отиде във вилата. Щеше да бъде сама с кучетата си.

Седеше на верандата в полумрака и гледаше как морето проблясва като син опал, слушаше песента на птиците в боровите дървета и се приготвяше за нощта, когато чу друг, различен звук. Стъпки по алеята, която водеше от портата към къщата. Макар да беше сама, не се уплаши. Никога, когато беше във вилата, не се страхуваше, но беше любопитна. Може би беше Лусиен с кошница пресни праскови, набрани в градината. Или Жанин, която се връщаше поради някаква друга причина. Загледа нататък и ето, че се появи той — висок мъж в бяла риза. Ръкавите му бяха навити, ръцете и лицето му бяха така загорели, че почти не се виждаха в нощта. Не можеше да различи чертите на лицето му, но познаваше тялото така добре, както познаваше своето.

— Лукас! — прошепна тя много тихо, но той я чу.

Стоеше там и я гледаше, а тя не можеше да стане, защото коленете й бяха омекнали, а в главата й се въртеше онази мелодия, която изпълняваха на терасата при първата им среща.

— Върнах се у дома, Рафаела — каза той.

Гласът му беше дрезгав, по-дрезгав, отколкото го помнеше, и тя веднага разбра, че нещо ужасно не е наред. Най-сетне събра ума си и изтича надолу по стъпалата, през коридора и излезе на входните стъпала, втренчи поглед в онова, което беше останало от онзи Лукас, когото познаваше.

Той беше толкова слаб, че беше болезнено дори да го гледаш как върви. Стъпките му бяха колебливи — като че ли изпитваше страхотни болки. Тя го гледаше, замръзнала на мястото си. Когато той се приближи, тя загледа изпитото му и измъчено лице и разбра, че той умира. Обаче очите му бяха същите, блестяха със същата сила и жизненост и тя разбра, че той не иска да се предаде.

— Открих къде си и се върнах при теб, Рафаела — каза той, като че ли нещата наистина бяха толкова прости.

Тя отвори прегръдки и го прие — точно както беше направила и в началото. Беше очевидно, че той няма много време, и те прекараха тези последни няколко дни заедно, така близки, както винаги и може би дори още по-близки. Въобще не излязоха от вилата. Той спеше в леглото й, а тя лежеше будна и го слушаше как се бори за въздух, спомняше си го млад, силен и изпълнен с живот. Никога вече нямаше да има мъж като Лукас Бронсън. Никога.

Тя го хранеше, но той не можеше да поеме много храна и тя дори мислеше, че той се насилва да преглъща, единствено за да й достави удоволствие. Всъщност той не искаше храната, не искаше да удължава агонията си. Двамата сядаха на верандата и гледаха как морето променя цвета си, как се смесва с небето, пиеха вино, държаха се за ръце и намираха такова доволство, каквото никога преди не бяха изпитвали. И той каза следните думи:

— Обичам те, Рафаела. Винаги съм те обичал. Никога не съм познавал жена, която би могла да се сравни с теб. Вината беше моя, бях арогантен и обичах игрите, това се оказа фатално за мен. Жените бяха там, можех да ги взема и аз ги вземах. Няма смисъл да казвам, че бих искал нещата да са по-различни, защото сега всичко е приключило. Върнах се, за да те видя още веднъж, защото ти си моят вечен спомен.

Прекараха пет дни заедно, после тя се събуди една сутрин и него вече го нямаше. Търси го навсякъде и накрая го откри в частна клиника в Кан. Той умря там на следващия ден. Някога беше добре известен на света и смъртта му беше отразена във всички вестници. Беше направил ново завещание, в което изцяло пренебрегваше сина си, както беше правил и през всичките тези години, и беше оставил всичко за благотворителност и за конете. Искаше прахът му да бъде разпръснат всред дивите рози около беседката в замъка. „Мястото, което винаги ще ми напомня за теб, Рафаела“, беше написал.

Тя се беше погрижила да бъде изпълнена последната му воля.

По бузите на Франи се стичаха сълзи.

— Ти си толкова смела, толкова добра — прошепна тя. — Надявам се само моята любов да е толкова силна, колкото твоята.

— Повярвай ми, детето ми — Рафаела я потупа по ръката, — също толкова силна е. А сега имам едно предложение. Нуждаеш се от промяна, докато Джейк го няма. Защо да не отидеш до вилата? Вземи Шао Лан със себе си. Искам вие двете да видите колко е красив Лазурният бряг. Бих дошла с вас, но сега разстоянието е прекалено голямо за мен. Артритът няма да ми позволи да го измина.

Това беше втората голяма покана в живота на Франи. Лазурният бряг беше мечтано място, което беше виждала само по реклами по телевизията, а ето, че сега щеше да отиде там! Рафаела не само й беше доверила историята на любовта си, а й беше дала нещо, което да очаква, докато нейната любов беше далеч. Тя скочи и я прегърна.

— Благодаря ти — каза тя и Рафаела я разбра правилно — тя й благодареше за разказаната история.