Елизабет Адлър
Покана за Прованс (7)

Глава 6

Джейк отседна в хотел „Пенинсюла“. Там му харесваше заради градината, в която тесни виещи се пътечки, от двете страни на които растителността беше като в джунглата, водеха до фонтаните и малките къщички. Ако затвореше очи и успееше да изолира шума от движението в Лос Анджелис, почти би могъл да си представи, че е някъде в провинцията, вместо насред Бевърли Хилс.

Като избягна да мине покрай закрития басейн, който беше мястото, където се събираха холивудските агенти и бъдещите кинозвезди, той отиде до бара и си поръча бира. Там беше тихо, а той имаше нужда да помисли. Освен това, барманът го познаваше и чашата му беше като излязла от фризера — както винаги.

— Как е бизнесът? — запита барманът.

— Много добре, благодаря.

Джейк се отпусна на кожения стол и се замисли колко доволна щеше да остане Рафаела, когато се запознаеше с племенницата си. При това, с „милата си и приятна“ племенница. Може би това щеше да компенсира донякъде онези двама сина, донесли единствено разочарование, които може би щяха, а може би — не, да дойдат на семейната среща. Трябваше да направи нещо за това — да отиде да види Феликс и да се опита да го убеди да дойде у дома си и да се помири с майка си. А после да се опита да намери Ален, макар Ален винаги да е бил мистериозният мъж — никой никога не знаеше къде е той. Не че Феликс се интересуваше. Той мразеше брат си със страст, която беше изумителна. И Джейк не го обвиняваше.

Отпи от бирата си. Извън хотела, автомобилите все така профучаваха по улиците, птичките пееха, телефоните звъняха. Мирисът на цветята, поставени в коридорите, му напомняха за парфюма на Франи Мартен. Хвана се, че се пита как ли ще изглежда тя със свободно пусната коса — като жена, а не като ветеринарен лекар. Запита се какъв ли е личният й живот, в какво жилище живее, какви са приятелите й, дали тя също има куче, което е най-добрата й компания. Запита се още дали тя знае, че има връзка с женен мъж.

Спомни си нежното докосване на дланта й, искрената загриженост в красивите й очи. Знаеше, че тя не е разглезено момиче, с каквито Холивуд беше пълен, не е момиче, което търси лесния успех, не е красавица, която ще се превърне в съпруга трофей, не е нетърпелива наследница, която ще сграбчи всичко, до което се докопа. Тя беше такава, каквато е, за разлика от всички други жени, които той познаваше.

Погледна стоманения си часовник. Също както мразеше скъпите коктейли и скъпите чаши, така мразеше и скъпите часовници. Пет часът. Малко късно, за да поканиш жена на вечеря, но какво, по дяволите, който не рискува, не печели. Усмихваше се, докато набираше номера на ветеринарната клиника. После помоли за разговор с доктор Мартен.

— На телефона е доктор Мартен — каза тя със слънчев глас, който той чувстваше, че познава много добре, макар да беше я видял само веднъж и то само за няколко минути.

— Джейк Бронсън — каза той. — Видях ви днес по повод кучето си.

— Престъпник. Помня. О, надявам се, че не е станало нещо?

В гласа й отново се долавяше загриженост.

— Нищо не е станало — каза той. — Аз просто… Ами, докторе, макар да си казах, че няма шанс жена като вас да е свободна за вечерта, все пак реших да се обадя, за да проверя. Дали искате да вечеряте с мен? — каза той и се удиви сам на себе си за надеждата, която изпитваше.

— О! Е… Хм… Вечеря…

Той почти долавяше мислите й: „Напълно непознат и дори не водеше кучето със себе си…“

— Не се тревожете, аз не съм престъпник — каза той. — Не преследвам жените. Чуйте, какво ще кажете за заведението на Джо? Близо е до клиниката. Ще вечеряме на двора, ще има много други хора, така че няма за какво да се тревожите.

— Как четете мислите ми?

— Всяка разумна жена би разсъждавала като вас, когато я покани напълно непознат мъж.

— Е, благодаря ви, ще се радвам да вечерям с вас, тогава — съгласи се неочаквано тя, като че ли се страхуваше, че ако не го направи веднага, може да промени решението си. — Ще ми бъде приятно. Около осем? Добре ли е?

— Осем часът тогава — съгласи се той и затвори с усмивка.

Джейк беше под хладката вода на душа, когато разбра, че в плана за вечерта има недостатък. Беше се срещнал с Франи Мартен под фалшив предлог, не можеше да й каже, че е искал да види що за човек е тя, нито можеше да й каже, че ще бъде на семейната среща, свикана от Рафаела. Това беше тайна на Рафаела. Излезе от банята и грабна слушалката на телефона, макар от него още да капеше вода. Щеше да й се обади веднага и да отмени срещата.

Но какво извинение би могъл да й предложи? Че нещо се е случило за петте минути, след които я беше поканил на среща? Че изведнъж се е разболял? Нито едното, нито другото извинение звучеше достатъчно правдоподобно. Не, щеше да отиде на вечерята и да се надява, че тя ще му прости по-късно, когато разбере каква е истината.

Питаше се още дали не трябва да я предупреди за Маркъс, но се сети, че се предполага, че той не знае нищо за личния й живот. Предположи, че тя просто ще открие това някой ден. Е, да не би той пък да беше някакъв светец, който не знаеше, че жените понякога имат женени любовници? Всеки жънеше, каквото посее, включително и доктор Мартен. Тя беше просто още една жена с несполучлива любовна връзка.