Елизабет Адлър
Покана за Прованс (52)

Глава 51

Разглеждането на винарната щеше да започне в шест часа, а след това щеше да последва вечеря в „Молин д’Аржен“ в Сен Силвестър. Както обикновено, Клеър се приготви първа и седна върху каменния лъв до входната врата. Залюля крака и зачака. След нея от къщата излязоха Шао Лан и Франи, следвани почти по петите от Жулиет и кучетата й. Жулиет изглеждаше доста пищно. Беше облечена в кафтан на цветя, беше си сложила огърлица от едри мъниста и много златни гривни, които дрънчаха при всяко поклащане на тялото й. Джейк се появи по алеята, която идваше откъм селото, като водеше Престъпник на въже вместо каишка — нещо, от което преди нямаше нужда.

— Прекарва повече време в селото, отколкото у дома — каза Джейк, подсъзнателно наричайки замъка „дом“, защото всъщност винаги беше мислил за него като за такъв.

— Това е зовът на дивото! — извика весело Жулиет. — Престъпник сигурно се е влюбил в някое от онези кучета, които по цял ден се навъртат около шадравана. Повярвай ми, сигурно има някоя френска мадмоазел, на която не може да устои.

Нямаше нужда Клеър да поглежда към Франи, тя просто усещаше сексуалното напрежение между нея и Джейк. Започна бързо и тревожно да си задава въпроси относно Джейк Бронсън, знаеше, че неговата работа е опасна, усещаше, че той е мъж с много тайни и че вероятно някои от тях са свързани с миналото му. Надяваше се, че този път Франи няма да сбърка.

— Помниш ли, ще избираме само обикновени мъже, такива, които са солта на земята? — каза тя, като гледаше многозначително Джейк.

— О… О, определено.

Франи се усмихна щастливо и лъчезарно и Клеър кръстоса суеверно пръсти. Междувременно се запита какъв ли ще е нейният „правилен избор“. Последни към тях се присъединиха Рафаела и Хей. Шао Лан, красива в жълтата си памучна рокля, побърза да поздрави баба си.

— Бабо Рафаела! — извика тя. — Липсваше ми!

Рафаела се закова на място. В този момент тя позна истинското щастие. Усмихна се лъчезарно и целуна внучката си.

— И ти ми липсваше. Искам да се качиш при мен в „Бентлито“. Жулиет — също. А Франи и Клеър ще се качат при Джейк.

Като седеше до Джейк, а колата пътуваше по пътя, който се виеше сред лозята, натежали от гроздове, Франи се чудеше как е възможно едно място да става все по-красиво и по-красиво. После Джейк й каза, че трябва да види красотата на лозята и през зимата, когато нямат нито плодове, нито листа и клоните им приличат на костеливите пръсти на вещица.

— Понякога вали толкова силно — каза им той, — че мистралът поваля дървета, сваля керемиди от покривите и разваля настроението на всички. Понякога, в навечерието на Нова година, той вече се промъква към нас, макар все още да е възможно да хапнеш на терасата. Нощният въздух изпълва и реже дробовете ти и е толкова свеж, че те опиянява. Студен е и потреперваш, намяташ се с нещо и отиваш при Жаре да вечеряш супа с песто и прекрасното му еленово задушено и, може би, да изпиеш бутилка или две вино от онова, което ще опитаме сега. — Той въздъхна щастливо. — Казвам ти, животът не може да бъде по-добър.

— Но как си спомняш всичко толкова ясно, след като са минали толкова много години? — запита Франи изумена.

— А как бих могъл да забравя? — каза той простичко.

Като стигнаха винарната, Скот ги чакаше. Каменната арка зад него блестеше в топъл златист цвят на стопяващата се слънчева светлина, а старото звънче на манастира „Сан Силвестър“ отброи часа.

— Точно навреме! — извика той и отвори вратата на „Бентлито“. — Добре дошли, дами — каза той.

Стигна до другата кола точно навреме, за да отвори вратата на Клеър. Прибрала скромно колене, тя спусна дългите си крака на земята. Погледна Скот и сърцето й прескочи удар. Господи, колко беше красив, той наистина беше солта на земята… Той беше всичко, което тя търсеше.

— Дойдохте точно в подходящия момент — каза той на Рафаела. — Прибирането на реколтата по западния хълм ще започне утре. Работниците емигранти са тук, всички се приготвят и са почти готови. Местните работници — също. Ще започнем утре вечер.

Рафаела все още се вълнуваше по време на гроздобер, както някога. Вълнуваше се, когато гледаше гроздовете да се въртят в големите машини, които ги отделяха от стъблата, после със същото вълнение ги гледаше как падат в каците. Мирисът на пресния гроздов сок беше опияняващ. По-късно тя го опитваше, за да прецени неговата сладост. Прекалено сладък? Прекалено кисел? От каците, в които той ферментираше, след няколко седмици щеше да излезе онова, което щеше да сложи началото на виното „Домейн Мартен“. И тогава щеше да дойде ред на знанията и уменията на Скот. Той беше „носът“, единственият човек, който можеше да смесва сортовете, да използва знанията и интуицията си, за да добавя или отстранява, да помирисва и вкусва, да поправя, докато не остане доволен от новото вино.

Скот им обясняваше какъв е процесът на производство на вино, докато те обикаляха около огромните машини. После ги заведе до пещерите, които датираха от шестнайсети век и които сега се използваха за склад. Каменните стени бяха извити и подпрени със стари греди, а от аромата на вино наистина ти се завиваше свят. На каменната маса бяха поставени чаши и бутилки, готови да бъдат дегустирани. Скот отвори първата и наля малко количество във всяка чаша.

— Това „Домейн Мартен“ беше наистина страхотно! — каза той гордо и им показа как първо да завъртят чашата, после да отпият, да оставят виното да погъделичка езика им. — И после го изплювате — каза той.

Шао Лан втренчи поглед в него, шокирана. Китайските селяни плюеха, но тя не очакваше да види баба си, елегантната французойка, да прави това. Но те всички се подчиниха, завъртяха чашите в ръцете си, поеха аромата на виното, отпиха, оставиха го да погъделичка небцето им и… Клеър и Франи преглътнаха виното, вместо да го изплюят.

— Прекалено е хубаво, за да го пилеем — каза Клеър с усмивка на Скот.

След като разгледаха винарната, те отидоха до историческото селище, като минаха покрай ферми, сякаш прилепени за скалистите хълмове, и край странни конусовидни каменни сгради, наречени bories, за които се вярваше, че някога са били овчарски колиби. Стените на стария замък сякаш израстваха от скалите, павираните улици се виеха и все още изглеждаха така, както са изглеждали преди стотици години.

Джейк държеше Франи за ръката, Рафаела стискаше тази на Шао Лан, а Жулиет не изпускаше каишките на своите кучета. Скот вървеше редом с Клеър. Тя усещаше остро присъствието му, стройното му тяло до своето, увереността и грацията на походката му.

— Кажи ми, ние танцувахме ли заедно снощи? — запита тя, престорила се, че не помни.

— Да.

— Хм, ако е било хубаво, сигурно щях да си спомня. А?

Тя флиртуваше с него и той се забавляваше.

— Нима не си спомняш? Казах ти, че си много красива.

Тя наклони глава на една страна и го погледна изпод мигли.

— А все още ли мислиш така?

— Да — каза той с тон, все едно приемаше брачната клетва, с което я накара да се засмее.

— Харесва ми, когато мога да се смея с някого — каза тя и непринудено го хвана за ръката.

Отидоха до отвореното кафене на площада, където хапнаха печено пиле и най-добрите пържени картофи, а първите пориви на мистрала поклащаха чадърите, развяваха косите им и караха салфетките да отлитат от масите. Джейк и Франи държаха ръцете си под масата и Франи вярваше, че е в рая с мъжа, когото обича. С мъжа, който също я обичаше и чието легло тя нямаше търпение да сподели вечерта. Практиката й на ветеринарен лекар в Санта Моника й се струваше на цели мили и години разстояние.

Звънчето на манастира отброи единайсет удара, когато пътуваха по виещия се път към замъка, и този път Франи също си помисли, че се завръща у дома.