Елизабет Адлър
Покана за Прованс (68)

Глава 67

Франи лежеше напълно неподвижно, но имаше усещането, че лети с огромна скорост надолу в някакъв тунел. Беше безтегловна, въздухът, който галеше бузите й, беше нежен и носеше уханието на лилии. Клепачите й потрепнаха и тя се огледа около себе си. Светлината беше бяла, остра, ослепителна. Опита се да седне, но не можеше да помръдне. Внезапно я обзе паника и тя започна да трепери, зачуди се дали не е затворник някъде. Но не можеше да е така, защото тя се намираше в градина, нали усещаше аромата на лилии.

Отвори по-широко очи и видя превързан крак, вдигнат във въздуха. Нейният крак. Премести поглед вдясно, видя отворен прозорец, чу шепота на бриза… Плъзна поглед вляво. На масата стоеше огромна ваза лилии. Мислеше, че е сънувала, но лилиите бяха съвсем истински. Протегна ръка да ги докосне и болка, остра като светкавица, проряза гърба й. Почувства как ръката й падна върху чаршафите, видя нещо да проблясва. Вдигна бавно ръка и втренчи поглед в красивия диамант на третия си пръст. И се засмя.

Това беше първият звук, който чу Джейк, докато вървеше по коридора на болницата. Франи се смееше. Беше излязла от комата.

Погледите им се срещнаха през пространството от вратата до леглото.

— Можеше първо да ме попиташ — прошепна тя дрезгаво, защото имаше тръба в гърлото й, а и защото известно време не беше говорила.

Той се усмихна широко, щастливо.

— Попитах те, но ти не отговори. Но аз исках да съм сигурен, че ми принадлежиш и че никога вече няма да те изпусна от очи.

— Добре — каза тя. — Тогава защо не дойдеш да ме целунеш?

И той я целуна — нежно и с много любов.