Елизабет Адлър
Покана за Прованс (13)

Глава 12

Жулиет Лаборд беше прекарала напълно задоволителен ден в пазаруване и хранене по заведенията и когато се върна у дома си, намери поканата в пощата си. Жулиет живееше сама в Ийст Сайт в Манхатън в голям, издържан в множество цветове, апартамент, пълен със семейни спомени. Беше жена с едро телосложение и въпреки че беше на възрастта на Рафаела, времето не беше толкова мило и щедро към нея. Тя нямаше и даденостите, с които Рафаела беше започнала живота си. О, но тя също беше популярна. Всички мъже я обожаваха. Като Рафаела, тя притежаваше онази искра, която носеше живот и вълнение. И още не я беше изгубила. Косата й още беше огненочервена, очите й — сини, а устните — примамливо розови. Загръщаше едрото си тяло в халати на цветя и приличаше на нечия баба на ваканция на Хаваите. Усмивката й и топлината й караха хората да забравят всичко това за минута и просто да искат да бъдат с нея.

Когато Жулиет видя големия квадратен плик с френската марка и познатия почерк на Рафаела, тя ахна изненадано, пусна чантите на земята и веднага го отвори. Прегледа набързо съдържанието на поканата, наклонила глава на една страна, притиснала длан до гърлото си, където усещаше учестеното тупкане на сърцето си. Писмото започваше с: „Мила моя“.

„Прекалено много години изминаха, откакто се видяхме за последен път. Прекалено много животи преминаха в миналото, прекалено много вода изтече под моста. Ние, които някога бяхме близки, изгубихме връзка. Аз се оттеглих в самота тук в замъка си, а ти започна да обикаляш света с твоя красив съпруг, армейския офицер, Бог да даде мир на душата му. На земята не е живял по-добър човек. Разбира се, думите ми се отнасят за Ръфъс, не за първия ти съпруг, който, като моя, по-добре да не споменаваме!

Ти живя на толкова много различни места, а аз останах тук да управлявам винарната, защото, ако помниш, тя винаги е била моята страст, и да удавям мъките си в чаши шампанско в компанията на Хей. Може би ще се радваш да узнаеш, че той още е тук с мен, все още се меси в живота ми, все още е мой приятел, може би сега е единственият ми приятел, защото на кого още мога да разчитам? А, но аз забравих, има още двама. Нали помниш Джейк, сина на любовника ми? В едни по-щастливи времена, той прекара година тук. Аз все още го обичам, със сигурност повече от двамата ми синове, които се отделиха от мен преди години. Сигурно се сещаш за какво говоря, как би могла да забравиш нещо такова? Феликс замина, защото над него тегнеше облакът на подозрението в убийство, а Ален, защото го хванахме да краде от винарната и почти беше успял да предизвика банкрута ни. Откакто Феликс замина, а Ален беше изхвърлен, не съм чула нито дума, за който и да е от тях. Често се питам, Жулиет, дали не сбърках във възпитанието им? Дали не ги глезих прекалено много? Дали не ги обичах прекалено много? Дали не сгреших, че не повярвах на нито един от двамата, макар много да опитвах, когато твърдяха, че са невинни? Вероятно никога няма да узная отговора. А може би ще го узная, защото ги помолих да забравят миналото и ги поканих тук за семейната среща с надеждата, че ще успеем да си простим грешките и ще започнем живота отначало.

Кого другиго съм поканила на семейната среща? Може би си задаваш този въпрос. Уви, не останаха много други. Една млада американка, потомка на брата на баща ми, Пол, който заминал за Америка след друг семеен скандал. Кавгата била за това, кой ще се ожени за Марите. Спечелил я баща ми и тя беше моя майка. Но може би кавгата всъщност е била за това, кой ще получи контрола над винарната. И това спечелил баща ми. Пол никога не се върна. Оженил се за друга жена, родил му се син, а този син имал дъщеря на име Франи Мартен. Поканих и Джейк, защото за мен той винаги е бил като син. И теб, моя мила Жулиет, защото след всичките тези години ти пак остана в сърцето ми.

Можеш да ме наречеш сантиментална старица (трябва да призная, че остаряваме), но искам в семейството ми отново да цари мир и да видя приятелите си отново. Не ме разочаровай, Жулиет.“

Така завършваше писмото — нещо като заповед, която накара Жулиет да се засмее. Беше подписано твърдо: „С любов, Рафаела.“

Жулиет седна на дивана, покрит с жълта дамаска, загърната в халата на цветя, с тракащи златни гривни, кученцата се покатериха в скута й, нетърпеливи да получат вниманието й.

— О, седнете долу, глупавичките ми! — каза тя и с обич ги избута встрани, а те седнаха до нея с недоволни изражения. — Е, не мислех, че някога ще се чуем или видим отново, Рафаела — каза тя на глас, — а ето ти сега изненада!

Облегна се назад на възглавниците със затворени очи и се усмихна, защото си спомни добрите времена, които бяха прекарали заедно. Приятелството им беше старо, още от детските им години. Всъщност ако Рафаела не беше настояла да я заведе на обед в „Купола“ в Париж, Жулиет никога нямаше да срещне мъжа, за когото накрая се омъжи.

Беше отдавна, тогава и двете бяха млади и красиви, кипящи от живот, заливащи се в смях. Рафаела беше отишла в Париж, за да прекара няколко дни с Жулиет в нейния апартамент в една стара сграда в Сен Жермен.

В апартамента на Жулиет непрекъснато се отбиваха приятели, биваха изпращани цветя, отбиваха се нейни ухажори. Идваха още покани за коктейли, за балове с маски и за други събития. Тя ги оставяше на тоалетката с огледалото от седемнайсети век. А първият съпруг на Жулиет прекарваше по-голямата част от деня в малкия будоар зад ъгъла, където живееше неговата любовница. Двете малки деца на Жулиет непрекъснато влизаха и излизаха, преследвани от бавачките, крадяха шоколадови бонбони от кутиите и ги изпускаха върху диваните и табуретките, където оставяха зловещи кафяви петна, но Жулиет само се смееше щастливо.

Рафаела не разбираше чудната способност на Жулиет да се смее на всичко — на петната по дивана, на лошо подстригана коса, на грозна рокля. Жулиет, също така, нямаше вкус и винаги избираше погрешен цвят или материя, която прилепваше към едрото й тяло. Макар да не можеше да се каже, че има вкус и усет към модата, тя шестваше из Париж и оставяше легион от разбити сърца след себе си. Докато не срещна майор Ръфъс Томас и не му даде сърцето си.

Рафаела беше с нея на въпросния обяд в „Купола“. Беше март, преди толкова години, слънцето току-що беше пробило облаците, а силният вятър безпощадно повдигаше полите им. Те изтичаха вътре, треперещи, през големите стъклени въртящи се врати, смееха се и приглаждаха разрошените си коси, загръщаха се по-плътно в яките си от лисица, след това се настаниха до бара и си поръчаха две чаши шампанско. Ръфъс седеше недалеч от тях, елегантен в майорската си униформа, а кафявият му кожен колан блестеше като очите му.

— Виж колко е красив! — прошепна Жулиет твърде високо, както винаги.

Очите му бяха светлокафяви и блестяха, в тях се четеше копнеж и надежда. Рафаела беше много красива, тъмните й къдрици бяха разрошени от вятъра, сините й очи блестяха дяволито и отначало Жулиет помисли, че майорът се интересува от нея. Той непрекъснато хвърляше погледи към тях, докато двете се наслаждаваха на омарите. Тъй като беше британец и следователно срамежлив, той не смееше да ги заговори.

— Очевидно в този случай ще трябва аз да поема инициативата — прошепна Жулиет.

Усмихна му се с широката си лъчезарна усмивка и каза:

— Добре дошли в Париж!

Ръфъс отиде при тях, представи се и каза:

— Сега вече се чувствам съвсем у дома си.

Жулиет вече имаше очи само за него, затова Рафаела изгълта набързо дванайсетте омара, пресуши чашата си с шампанско и отиде да пазарува сама. Сега Жулиет си спомни, че точно в този ден Рафаела беше купила роклята от червен шифон от втората колекция на Сен Лоран за Диор.

Късно онази вечер Жулиет се прибра у дома си с поглед, натежал от нежност и нега, което предвещаваше беда. Рафаела предположи, че „бедата“ вече се е случила, и Жулиет й призна това с високия си шепот, когато двете се затвориха в спалнята да се преоблекат за партито, на което трябваше да отидат.

— Няма да повярваш какво тяло има! — прошепна тя, като затвори твърдо вратата за каквито и да било новодошли. — Прилича на гръцка статуя, твърд е като мрамор, само че много по-жив и жизнен. — Тя се изкикоти, а погледът й накара и Рафаела да се засмее. — Откъде да знаем, че британците били толкова секси? — добави тя. — Искам да кажа, хората все говорят, че те са студени и емоционално съсипани още в млада възраст от садистичните си бавачки и пансионите, където се шири хомосексуализмът. Но не и Ръфъс. Той е топъл и любящ, обичлив като малко кученце, непрекъснато ме ближе и целува.

Тя взе Ръфъс със себе си при следващото си посещение в замъка. Двамата заеха голямата стая в източната кула и излизаха оттам само когато много огладнееха или когато Рафаела изпратеше Хей да им предаде оплакването й, че има нужда от компания.

Жулиет се усмихна, като си спомни как кожата им беше непрекъснато поруменяла от споделената близост. Погледите им съдържаха тайни сексуални намеци и дори им беше трудно да държат ръцете си спокойно до телата си. Любовта и сексът насищаха въздуха около тях.

Тогава, един ден, съпругът й се появи и й направи скандал за неприличното поведение, а тя не му остана длъжна заради неговата любовница, която той имаше отдавна. За щастие, Рафаела успя да избута Жулиет встрани, преди да е успяла да пръсне мозъка на съпруга си с бутилка вино.

— Това е много добро вино, скъпа — запротестира тя. — Ако трябва да го удариш, направи го с някое по-долнокачествено.

После избута Ръфъс вън от стаята и накара Жулиет и съпруга й да седнат един срещу друг. Те бяха католици и за развод не можеше и да става дума. Тя им предложи просто и мило да се разделят и да уредят финансовата страна на нещата помежду си.

Междувременно, Жулиет и децата дойдоха да живеят с Рафаела и нейните деца. Ръфъс беше професионален член на армията, каквито преди него са били баща му и дядо му, но идваше често в замъка — винаги, когато можеше да се отдели от полка си. Съпругът на Рафаела, отдавна изоставен, живееше в Париж. И сега всички в замъка се превърнаха в голямо, сплотено и щастливо семейство, организираха партита и за големите, и за малките, а дългите, горещи и мързеливи летни дни прекарваха във вилата на морския бряг, на нос Антиб, където към тях се присъединяваха много от приятелите им.

По-късно, когато съпругът й умря, Жулиет най-после се омъжи за Ръфъс, като смело облече бяла рокля. Рафаела й беше шаферка, великолепна, както винаги, в рокля от шифон от Диор. Жулиет следваше Ръфъс в пътуванията му по света и те въобще не се разделяха.

Докато, преди десет години, той не умря и не разби сърцето й завинаги.

Оттогава стаята в източната кула беше известна като „стаята на Жулиет“.

— Чудя се дали Рафаела е забравила това — каза си Жулиет сега. — Ако е така, аз ще й припомня! — И тя се засмя високо, весело. — О, какви моменти сме имали само! — каза очарована. — И, помисли си, сега всичко ще се случи отново. Всъщност това ще бъде нещо като мистериите в книгите на Агата Кристи, всички събрани в къщата в провинцията, само че този път със сигурност се знае, че не икономът го е извършил. Тя отново се засмя, като мислеше за Хей, толкова възпитан и самодоволен, в ролята на убиец. Но тя все пак се беше питала за убийството в миналото и дали убиецът не беше Феликс. Или Ален.

Вдигна телефонната слушалка, без да обърне внимание на шестчасовата разлика във времето, набра номера на замъка, който ясно помнеше въпреки изминалите години.

Отговори Хей и когато каза коя е, той каза, че е знаел, че е тя, защото, кой друг би се обадил посред нощ и би говорил толкова високо. После я свърза с Рафаела.

— Ще дойдеш ли? — запита Рафаела, като че ли се бяха видели миналата седмица.

— Разбира се, че ще дойда. Не можеш да имаш голяма семейна среща без мен — каза Жулиет с широка усмивка. Чу как Рафаела въздъхна от облекчение и добави: — Но искам да се настаня в някогашната си стая в източната кула с гледката към езерото. И е по-добре да кажеш на Хей да изстуди от хубавото шампанско и да не се опитва да ме заблуди.

Рафаела се засмя, после двете заговориха тихо, с онази интимност, каквато има само между жени, дългогодишни приятелки. И бъбриха цели два часа, въпреки безумните телефонни такси.