Елизабет Адлър
Покана за Прованс (25)

Глава 24

Шао Лан седеше до болничното легло, в което Бао Чу Чинг лежеше, завита до брадичката и изглеждаше по-дребна, отколкото си я спомняше Шао Лан. Очите на баба й бяха затворени, лицето й беше отпуснато, по него вече нямаше бръчици и напрежение, предизвикани от болката. Озадачена, Шао Лан помисли, че тя изглежда почти като малко момиченце.

Шао Лан беше много спретната в сивата си пола и бяла риза с къси ръкави. Старото й палто беше сгънато и поставено върху малкото куфарче, което беше в краката й. В него бяха два чифта бельо, една чиста блуза и два чифта бели чорапи. Косата й беше подстригана наскоро от любезна съседка и сега стърчеше странно край ушите й. Държеше букет червени цветя, които беше купила за баба си, и сега, уплашена, ги стискаше здраво.

Чу приближаващи се стъпки и обърна неохотно глава, за да види кой идва.

— Ето те и теб, Шао Лан — каза мъжът от пътническата агенция. — Готова ли си за тръгване?

Шао Лан само стисна цветята още по-здраво, но една от медицинските сестри разтвори пръстите й и ги взе.

— Ще ги сложа във ваза и баба ти ще им се порадва, когато се събуди — каза тя. — А сега трябва да й кажеш довиждане. Трябва да тръгнеш навреме, за да хванеш полета до Париж. Имаш голям късмет, момиче.

„Късмет, помисли си Шао Лан и се наведе да целуне баба си за довиждане. Иска ми се сестрата да беше тази, която да има такъв късмет. Аз не искам да отида във Франция. Не искам да съм с онези непознати, които се наричат мое семейство. Не искам да оставя баба.“

Но се подчини и прошепна:

— Довиждане, бабо.

А после остави мъжа от пътническата агенция да я хване за ръката. На път за летището, седеше мълчаливо до него в колата и хвърляше ужасени погледи към самолетите, които се носеха над главите им. Никога преди не беше виждала самолет, освен като малка и неясна точка в небето. Мъжът паркира колата, после взе чантата й, хвана я за ръката и я заведе в чакалнята. Закачи на врата й табелка с нейното име и името на града, където трябваше да слезе, изписани с огромни черни букви.

— Ето — каза той весело в напразен опит да я развесели, — сега всички ще знаят, че ти си Шао Лан и че отиваш в Париж.

После я погледна несигурно, защото лицето й беше замръзнало от ужас. Не беше казала нито дума, не го беше погледнала нито веднъж.

— Чакай тук — каза той и забързано влезе в магазина за подаръци.

Излезе след няколко минути с чанта в ръка.

— Това е за теб, Шао Лан — каза той. — Наслаждавай се на ваканцията си.

После я предаде на жена в синя униформа и тъй като неговата отговорност беше приключила, въздъхна от облекчение. Обърна се и се отдалечи забързано.

Шао Лан беше оставена да седи недалеч от изхода. Жената й каза да не мърда, докато тя не се върне. Макар че много искаше да отиде до тоалетната, Шао Лан не смееше дори да диша и се оглеждаше неспокойно. Хората минаваха забързано покрай нея и никой не я поглеждаше. Тя се чувстваше много самотна и затова отвори чантата от пътническата агенция. Тя рядко се усмихваше, но сега ъгълчетата на устните й се повдигнаха, защото вътре имаше меко и пухкаво бяло агънце. От онзи вид играчки, които се купуват на бебетата, но никой никога не беше купувал на Шао Лан, тя нямаше всъщност никакви играчки.

Притисна агънцето до лицето си, почувства колко е меко, помириса го, докосна синята панделка около врата му и се усмихна на сините му очи.

— Ще те кръстя Бебе и никога няма да те изоставя — прошепна тя. Целуна го по розовото носле с надеждата, че жената в синята униформа щеше да се върне скоро, защото времето за тръгване на самолета наближаваше.