Елизабет Адлър
Покана за Прованс (5)

Глава 4

Джейк Бронсън влезе в бара на хотел „Четирите сезона“ в Манхатън и се спря за миг, за да попие сцената с очи. Доста женски глави се обърнаха да го изгледат, замислени кой ли може да е той. Висок, с мускулесто и стегнато тяло, облечен в дънки, в старо кашмирено сако и синя риза, с красиво лице, което говореше за богат житейски опит. Носеше каубойски ботуши — единствената отстъпка пред момчешката му мечта да стане собственик на ранчо — а тъмната му гъста коса беше прекалено дълга, защото смяташе, че подстригването е загуба на време, а и имаше навик да прокарва длан през косата си. Тази негова длан също имаше богат житейски опит и знаеше как да повали мъж и как да успокои нервен кон.

Когато се усмихваше, както сега, светлите му очи се присвиваха. Усмивката му беше предназначена за позната, която видя, докато сядаше до бара и си поръчваше бира. Не обичаше сладките питиета в чаши за мартини.

— И сложете много лед — добави той.

Това беше негова особеност — обичаше бирата си на точката на замръзването. Извади поканата от джоба си и отново я прочете. Беше на четирийсет и четири години, а последния път, когато видя Рафаела Мартен, беше на шестнайсет и дори беше малко влюбен в нея. За него тя беше съвършената по-възрастна жена — красива, очарователна, интелигентна, чувствена, пълна с енергия и любов към живота. А беше, също така, и любовница на баща му.

Дотогава Джейк прекарваше времето си, затворен в хасиендата на баща си в Аржентина, където без малко щеше да подивее, защото нямаше кой да го спира. Баща му, Лукас Бронсън, беше играч на поло с международна известност и плейбой, чиято професия му позволяваше да пътува по света. Майката на Джейк, американска красавица от добро нюйоркско семейство, беше умряла, когато той беше малък, след което баща му го беше завел да живее в хасиендата. Беше го отгледала една старица, която той наричаше Абуелита или „баба“, макар тя да не му беше роднина и да говореше само испански, а единствената му компания бяха каубоите, с които яздеше на воля сред пампасите. Докато се грижеха за говедата, те тренираха и конете, а така малките кончета ставаха идеалните състезатели на поло. Всъщност Джейк можеше да язди, така да се каже, още преди да проходи, а амбицията му беше да има свое собствено ранчо. Но животът го беше повел по различна пътека.

Когато беше на шестнайсет, баща му неочаквано го извика в Прованс и целият му живот се промени. Пристигна в замъка като невеж юноша с един–единствен малък куфар, в който нямаше нищо, освен две износени ризи и старите му ботуши. Но Рафаела успя да прояви разбиране към самотното момче, което беше на прага да стане мъж. Научи го на цивилизовани обноски и държание в обществото, направи го част от семейството си, беше като майка за него. Цяла година, животът му се струваше пълен и завършен, макар баща му всъщност да не го искаше там. Накрая, разбира се, той беше принуден да се противопостави на баща си и да тръгне по пътя си в живота съвсем сам. Продължаваше да поддържа връзка с Рафаела през годините. Писа й за завършването си в Анаполис, за това, че са го избрали за морското разузнаване, за ранната си женитба с „едно прекрасно момиче“, което беше прекалено красиво, за да бъде описано, и може би прекалено младо, за да води установен и заседнал живот с морския офицер, който винаги беше някъде другаде, но не и с него. Като сватбен подарък, Рафаела им изпрати масивен стар сребърен свещник, на който Джейк винаги се беше възхищавал и който беше притежание на семейството й в продължение на почти два века.

След две години, когато младото семейство претърпя катастрофа, тя писа на Джейк и му предложи подслон в замъка, но той отказа. Не можеше да понася компанията на хората. Писа й, че в момента няма нужда от никого и може да се справи и сам. „Точно както винаги си правил“, отбеляза Рафаела.

Животът продължаваше. Всяка Коледа той получаваше картичка, но никога не се върна в замъка, който, за кратко и щастливо време от своя живот, беше наричал свой дом.

Когато се случи нещастието със семейството му, Джейк напусна флотата и морското разузнаване и накрая, след като цяла година се мота по баровете в напразни опити да удави мъката си, започна свой собствен бизнес по мениджмънт. Така се наричаше онова, което някога, старомодно, означаваше „частен детектив“, след като офисите се обзаведоха с компютри и база данни и в него навлязоха по-скоро млади момчета с научни дипломи, отколкото бивши ченгета с оръжия. За негова изненада, бизнесът му се оказа успешен и сега имаше седемстотин служители по целия свят. Беше добър в работата си. Не беше онова, което би избрал, но запълваше празнината в живота му и той беше благодарен за това.

В момента живееше в малко и сиво жилище в Сохо — място, което не говореше почти нищо за него. Той прекарваше много малко време там. Непрекъснато обикаляше света по работа — точно както някога баща му. Понякога, когато дивото го зовеше много силно, бягаше в планината, където си беше построил колиба от дървени трупи — само две стаи и предна веранда с перила, на които да подпира обутите си в ботуши крака, докато гледа как слънцето залязва в замиращи червени отблясъци над върховете на дърветата.

Единственият шум там беше песента на птиците и воят на вятъра във високите клони на дърветата. А единственото ценно нещо, което той притежаваше, беше сребърният свещник от осемнайсети век, подарен му от Рафаела като сватбен подарък. Той стоеше на обикновената дървена маса в кухнята и изглеждаше съвсем несъвместим с фугите му вещи. За Джейк, раят на земята беше точно в тези няколко самотни акра земя, на десет мили от най-близкия град и бар и на милиони години от напрежението на света на бизнеса.

Той притежаваше автомобил, който някога беше зелен, но сега беше доста ръждясал, едно бездомно куче, което беше прибрал от пътя и беше кръстил Престъпник, и един скопен кон, който беше нарекъл Мръсния Хари, защото никой друг не го искаше. И кучето, и конят живееха в конюшнята на колибата. Разбира се, те предпочитаха да са с него, но приемаха безропотно съдбата си и го посрещаха весело, когато се върнеше отново у дома.

Джейк мислеше, че чувствата, които хранеше към тях, са най-близо до любовта от всичко, което можеше да изпитва в момента. Това не говореше добре за връзките му с жените, които бяха от най-различен тип. Може би това беше така, защото той нямаше много свободно време, за да ги поддържа и изгражда. Едно куче ще те чака винаги. Една жена няма.

Той погледна часовника си. Бяха изминали точно четири часа, откакто се беше обадил на Рафаела, за да й каже, че приема поканата й. Щеше да подреди отново графика си за тези седмици и да отложи всяка неотложна работа, за да е там през септември независимо какво щеше да е времето — дали щеше да има дъжд или слънце. Готов беше да се обзаложи, че животът му никога вече нямаше да е същият. Рафаела винаги имаше такъв ефект върху него.

Междувременно, той беше на път към Лос Анджелис. Колата щеше да го вземе след десет минути. Щеше да го откара до летище „Тетерборо“ в Ню Джърси, където го чакаше частният му реактивен самолет. Не очакваше това пътуване с нетърпение, но бизнесът си беше бизнес.

Отпи от бирата си. Беше добре изстудена и той се усмихна на бармана, за да изрази задоволството си. Започна да изучава списъка на поканените, който Рафаела му беше изпратила. Единственото непознато име беше това на Франи Мартен. Готов беше да се обзаложи, че и самата Рафаела не знае много за нея, освен това, че е дъщеря на Пол Мартен. Пол Мартен беше единственият брат на бащата на Рафаела. Което означаваше, че Франи Мартен можеше изведнъж да се окаже наследница на замък и състояние.

От офисите на Джейк можеха да проследят всички факти в живота й само за броени часове. И го направиха. Сега той четеше нерадостната информация, която му разкриваше какъв човек е потенциалният наследник на замъка „Дивите рози“. Франи Мартен беше съвсем сама в света, ветеринарен лекар от Санта Моника, и се справяше отлично с работата си.

Представяше си я — обикновено и мило момиче от Орегон, малко тромаво и несръчно, малко провинциално, пристрастено към дънките и плетените шалове, с широка усмивка, която разкрива бели зъби, и тъжни тъмни очи. Беше готов да се обзаложи, че е от разсеяните жени, които дори блузата си не могат да закопчеят както трябва и които пият чай от лайка. Представяше си, че тя мирише леко на дезинфектант и коне, миризма, примесена с тази на парфюм.

Детективът на Джейк също така беше открил, че тя има приятел. Маркъс Маркс живееше в Атланта и беше женен. Джейк се запита мимоходом как така жена, която се предполага, че е интелигентна, може да се забърка в такава ситуация. После, тъй като и без това беше на път за Лос Анджелис, реши, че е по-добре само да провери каква е Франи Мартен. Независимо от произхода, изгледите за наследство могат да направят всяка жена хищник.