Елизабет Адлър
Покана за Прованс (53)

Глава 52

Същата вечер Шао Лан не можа да заспи, защото се тревожеше за Бао Чу. Мислеше за кашлицата на баба си, как тя разтърсваше цялото й тяло, за потта, която се стичаше по изтощеното й лице. Ужасена, тя осъзна, че Бао Чу може да умре съвсем скоро и затова беше настояла Шао Лан да отиде сама във Франция.

Стана много рано сутринта и седна с кръстосани крака пред вратата на стаята на Рафаела. Видя Хей, който носеше таблата със закуска. Помоли го да попита Рафаела дали може да говори с нея.

— Разбира се, влез, малката ми! — извика Рафаела и Шао Лан влезе в онова, за което тя мислеше като за „вълшебното царство на баба“.

Погледът й пробяга по високите рафтове, пълни с книги, попи множеството рисунки, масите със снимките, поставени в рамки, копринения шал, преметнат през стола до прозореца, и огромното легло, в което, подпряна на възглавници, лежеше Рафаела и я гледаше.

— Е? Харесва ли ти? — Рафаела се засмя на изуменото дете.

— Сигурно всичките книги на света са тук — каза то, наистина удивено.

Рафаела се засмя.

— Не всички, но са няколко хиляди. Ела, малката ми, и целуни баба си, а после ми кажи за какво искаш да говориш с мен.

Шао Лан се качи върху огромното легло и несъзнателно се сгуши в баба си.

— Тревожа се за Бао Чу — каза тя едва чуто, с треперещо гласче.

Рафаела въздъхна. От Джейк знаеше, че състоянието на Бао Чу наистина е лошо, макар сега тя да получаваше възможно най-добри медицински грижи.

— Не мога да ти кажа да не се тревожиш, малката ми, защото баба ти е болна от дълго време — каза тя нежно.

Шао Лан вдигна глава, втренчи големите си сини очи в Рафаела и каза:

— Бабо, а как умира човек?

Рафаела си пое дълбоко дъх. Едва ли можеше да каже на детето, че всеки сам открива това. Макар понякога да се питаше дали човек не умира малко по малко от ударите на живота. Замисли се, после каза:

— Хората вярват, че когато умрат, те просто заспиват. Понякога това става внезапно, при злополуките например. Понякога на човек му е необходимо много време като например на Бао Чу. А понякога смъртта е тиха и нежна и ти се сбогуваш с този свят с усмивка на уста. Баща ми умря така — като че ли беше щастлив, че най-после си е отишъл от този свят.

— И Бао Чу ли ще умре така?

— Надявам се, детето ми.

— И ти също, бабо Рафаела? И ти ли ще умреш с усмивка в очите?

Рафаела отново се замисли за смъртта, както беше правила много пъти през последните няколко години.

— Да, вече мога и така да умра — съгласи се тя.

— И тогава, ще видя ли отново Бао Чу и теб?

Рафаела пак се замисли.

— Вярваме, че всички ще сме отново заедно на небето.

Шао Лан въздъхна облекчено и й благодари. После заедно изядоха закуската от сварени яйца и препечен хляб и за момента въпросът беше забравен.