Елизабет Адлър
Покана за Прованс (22)

Глава 21

Клеър се беше върнала от Атланта, където беше отишла, за да прибере вещите си. Беше отседнала в хотел „Шатърс“, на брега на Санта Моника. Сега, след като се бяха срещнали, двете прекарваха всяка свободна минута заедно и Франи мислеше, че няма нещо, което да не знае за новата си приятелка. Всъщност никога досега тя не беше имала приятелка, която да чувства толкова близка.

Тя и Клеър се опитваха да придадат известен ред на хаоса, който обикновено цареше в стаята на Клеър. Като гледаше купа дрехи, струпани по леглото, по столовете и дори по пода, Франи каза:

— Ще имаш нужда от голям апартамент за всичко това.

Клеър престана да подрежда обувките си, които бяха повече от двайсет чифта, сложи ръце на хълбоци и огледа стаята.

— Трябва да отворя магазин — каза тя с широка усмивка. — Само че, без дрехите си, аз съм нищо — още една жена на прага на развода.

Франи я погледна.

— О, хайде просто да оставим всичко така — каза Клеър, вдигна рамене и се усмихна. — Хайде да отидем да обядваме.

Настаниха се в кафето на хотела, което беше направо на плажа, където ги заобикаляха тълпа жени от Лос Анджелис, всичките облечени по последна мода.

— Виж ги само! — каза Клеър и изгледа Франи с присвити очи, преценявайки я. — Ти също можеш да изглеждаш така.

Франи се засмя и отпи от лимонадата си, като деликатно допря сламката до устните си.

— Аз не съм като тях и никога не бих могла да изглеждам като тях — каза тя.

— Точно в това е проблемът ти. — Клеър се нахвърли на салатата си с пилешко месо с обичайния си здрав апетит. — Не изглеждаш като жената, която си в момента. Все още изглеждаш като момичето, което си била преди десет години.

— Момичето от Орегон, това съм аз — съгласи се примирено Франи. — Хайде, Клеър, откажи се. Никога няма да направиш модна жена от Лос Анджелис от тази ветеринарна лекарка. — Тя посочи гърдите си с показалец. — Това тук е реалността.

— Скъпа, ти вече си пораснала и сега си жена. Просто още не го знаеш.

— Как не! Наложи ми се да порасна още когато бях на седемнайсет. Ако отида на психотерапевт, той вероятно ще ми каже, че искам все още да остана в детството като противодействие на това, че отдавна се справям сама с живота.

— Е, обаче не можеш да отидеш в замъка с този външен вид — каза Клеър. — Не трябва да ходиш на плитки като Хайди^[1].

Франи стисна плитката си в ръка, като да я защити от посегателство.

— Нося косата си така от години и не мога да се лиша от нея.

Клеър се наведе през масата и сложи плитката на върха на главата й.

— Сега изглеждаш като жената, която всъщност си — каза тя, но Франи разтърси глава и косата падна свободно по раменете й.

— Дори да промениш външния ми вид, отвътре ще съм си все същата — момичето с тениска, дънки и каубойски ботуши, ветеринарната лекарка в бялата престилка, жената в удобните чехли и с дългите евтини обеци от магазина на ъгъла. — Тя въздъхна. — Никаква рокля, никаква прическа не могат да променят сърцето ми.

Клеър също въздъхна и мислено се отказа от планираното пазаруване във „Фред Сегал“, където с много пари можеха да променят външността на Франи като с магическа пръчка.

— Освен това — каза Франи — не искам да оставям погрешно впечатление в семейството. Това съм аз и такава ще им се представя. — Тя завърза плитката си с обикновена ластичка. — Виждаш ли, никога няма да съм секси котенце — каза тя със смях.

Клеър отпи от плодовия си чай.

— Хм, секси котенце. Това ли беше ти за Маркъс?

— Клеър!

Франи беше шокирана. Маркъс беше забранена тема.

— Маркъс обичаше да експериментира. Беше доста дяволит в това отношение и можеше да опита всичко, което се предлага — каза Клеър.

— И ти се съгласяваше с това?

Очите на Франи бяха станали кръгли като понички от любопитство. Сексуалният й опит с Маркъс не беше нищо встрани от обичайното.

— Ние опитвахме всичко — призна Клеър. — Включително и тройка. — Засмя се на шока, изписан по лицето на Франи. Елегантните й рамене се вдигнаха в жест на пренебрежение. — На Маркъс му харесваше. А аз се опитвах да мисля за това като за порнофилм. Нали знаеш, хората там изглеждат така, сякаш им е много по-добре, отколкото на теб когато и да било по време на секс. — Тя отново сви рамене и изпи до дъно чая си. — Ха! Всичко се оказа само форма без съдържание. За мен. — Франи все още не изглеждаше убедена. Клеър се усмихна и каза: — Истината, Франи, е, че искам в леглото ми да има мъж, а не жена.

— О, слава Богу! — каза Франи и въздъхна от облекчение. И двете избухнаха в смях.

Клеър направи знак на келнера да донесе сметката.

— Проблемът с мъжете е, че след като няколко седмици си се примирявала с тях и техните фобии, идва краят. И започва нова връзка.

— Знам какво имаш предвид. — Франи изгледа приятелката си със съмнение, после каза: — О, Клеър, аз го направих отново!

Клеър нямаше нужда да пита какво е направила отново Франи. Въздъхна, като се питаше кога Франи най-после ще се научи. Но Господ знаеше, че и на нея самата й беше нужно много време.

— Той е женен? — каза тя.

— Бил е. Каза, че е умряла.

— Ха, това е нещо ново!

— О, не, аз му вярвам.

— Защо? — Клеър нямаше намерение да отстъпи.

— Ами… — Франи се поколеба, но си спомни изражението на Джейк, когато й съобщи това. — То е нещо като при кучетата. Винаги знаеш кога едно куче е добро и кога — зло.

— И ако е добър, защо не съм чувала за него преди това? Кога го срещна? И къде? И какво е станало с него?

— Дойде в клиниката. По-късно се обади и ме покани на вечеря. Отидох. Поканих го на чай и двамата се върнахме у дома. Стъпи на разхлопаната дъска и си изкълчи глезена.

Клеър нададе стон.

— Ще трябва да я поправиш или някой може да те съди за телесна повреда. — Разтревожена, тя каза: — Той няма да те съди, нали?

— Не. Нещата не са отишли чак толкова далеч. Клеър, просто, ами… — Франи не довърши изречението и се изчерви.

— Спала си с него на първа среща?

Франи кимна.

— Така ли се случи и с Маркъс?

Тя отново кимна и Клеър въздъхна.

— Лош навик, момиче. Ще трябва да престанеш. — Вдигна ръка, когато Франи понечи да каже нещо. — Не, не ми казвай… Той не се е обадил, не си го видяла отново. Хей, скъпа, а ти какво очакваш? Любовна връзка до живот след вечеря и малко гушкане? Хайде, Франи, ти просто ги караш да нараняват сърцето ти.

— Изпрати ми цветя — каза Франи, за да се защити.

— О, голяма работа! Все едно е казал: „Благодаря, че ме топли в леглото.“ Все ще се видим някога. — Като видя нещастната физиономия на Франи, Клеър престана да й чете лекция. — Добре, само ми обещай нещо. Следващия път да помислиш, когато решиш да легнеш с непознат. Повярвай ми, ще бъдеш по-щастлива. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, говоря от личен опит. Освен това — добави тя замислено, — нито една жена не иска да я смятат за курва, нали?

— Аз не съм курва — каза Франи, изпълнена с възмущение.

— Тогава, скъпа, не създавай погрешно впечатление. Говоря ти като приятелка.

— Знам, че си права — каза Франи смирено. — Сега вече отново изпитвам гордост. Никакви мъже повече, освен ако аз не ги избера, и никакъв секс, докато аз не реша.

Гледаха се мълчаливо. Мислите на Франи се насочиха към пътуването до Франция и за това, колко много щеше да й липсва Клеър.

— Ще ми липсваш, знаеш ли — каза Клеър и хвана ръката й. — Ние сме съюзници в битката срещу врага — мъжете!

— Мъжете! — съгласи се Франи, после самотата отново я връхлетя — чувство, което не можеше да понася. — Клеър — каза тя колебливо, — защо не дойдеш с мен?

— Във Франция? Ами, например, не съм поканена.

— Обзалагам се, че леля Рафаела ще се радва да се запознае с теб — каза Франи. — Мога да й изпратя факс, ако искаш.

— Ще направиш това за мен? — Клеър така се разчувства, че на гърлото й заседна буца.

— Само кажи „да“ — замоли я Франи.

— Мога най-бързо от всички да опаковам багажа си — каза Клеър и те се засмяха толкова силно, че всички се обърнаха да ги изгледат.

Изведнъж замъкът във Франция стана примамлив като мираж и за двете и те говориха неуморно за новите си планове, докато Франи не каза, че е време да тръгне. Клеър я гледаше как излиза от заведението, както винаги забързана да се върне при животните си. Дългите й крака правеха широки крачки, които караха дупето й да се полюлява сексапилно — нещо, което тя въобще не съзнаваше. Клеър си помисли, че Франи е като добре пазена тайна и че под конската й опашка се крие привлекателна жена.

Трябваше обаче да признае, че личността на Франи е цялостна, че в нея нямаше противоречия. Франи вярваше в това, което беше, вярваше в призванието си. Но определено не беше сигурна в нищо, когато ставаше въпрос за мъже. Тази нейна несигурност не я беше довела доникъде във връзката й с Маркъс, но, от друга страна, Клеър също не беше стигнала далеч, а беше полагала усилия с години. Келнерът напълни отново чашата й със студен чай, а Клеър втренчи кисело поглед в пространството. Мислеше за миналото и за неопределеното, несигурно, бъдеще. Не беше съвсем искрена с Франи и това я тревожеше, но беше прекалено късно, или може би прекалено скоро, да направи нещо по въпроса сега.

РАЗВОД. Думата не излизаше от ума й. Клеър беше навършила трийсет и пет преди няколко месеца. Фактът, че животът си течеше и че тя пропускаше много, защото все още беше свързана с този неверен задник Маркъс, я подтикваше да предприеме нещо и най-после да го напусне. Можеше да живее живота си по различен начин, вместо в капана на Маркъс. Навремето идеята да се омъжи за Маркъс й се струваше блестяща и й беше спестила доста неприятности в живота.

Клеър въздъхна. Тя също беше момиче от малък град, но в Джорджия, и от живота искаше онова, което сега караше Франи да търси — стабилен мъж, който винаги ще я обича, който ще й бъде верен, който ще се грижи за нея.

„И какво, запита се Клеър, ще му дам аз в замяна?“ Какво би могла да предложи на такъв мъж? Големият си гардероб? Да казва много пъти на ден, че нищо не я интересува, докато истината ще бъде, че тя е още една току-що разведена жена, която ближе раните си.

Изпи чая си и плати сметката, като остави щедър бакшиш, защото знаеше, че келнерите работят това само временно, докато чакат големите неща в живота. Освен това, тя вярваше в кармата и че е важно да вършиш добри дела и да помагаш на другите. Какво ли щеше да стане, ако сподели тези свои мисли с някоя приятелка? Дали тя щеше да й повярва, или просто щеше да продължи да мечтае?

Натисна бутона на асансьора и влезе в него сама. Отново сама в стаята си, тя реши да опакова багажа си за пътуването до Франция. Не й харесваше да бъде сама. Дори само думата „самота“ предизвикваше неприятни тръпки по гръбнака й.

Замисли се за замъка и за старицата, която искаше отново да събере семейството си. Запита се кого ли могат да срещнат там. Духът и настроението й се повдигнаха, защото винаги беше обичала приключенията, новите места и новите лица, всичко ново. Искаше да избяга от миналото — толкова далеч, колкото можеше.

— Трябва да започна нов, обикновен живот — каза си тя и започна да хвърля дрехите си в куфара.

После се хвърли на леглото и зарита с крака във въздуха.

— Уоу! — извика тя. — О, Господи! По това време другата седмица ще съм във Франция!

 

 

На път за дома, Франи мислеше над думите на Клеър. Влезе в малък бутик и си купи копринена пола — жълта на дребни сини цветя — и няколко тениски. Купи си също два чифта къси панталонки и сандали, обсипани с мъниста. После се отби в магазина от другата страна на улицата и си купи красиво бельо, просто така, за всеки случай, каза си с усмивка. Покупките щяха да накърнят скромните й спестявания, но Клеър беше права. Не можеше да се представи на леля си като някоя бедна роднина. Пък и какво, по дяволите, това щеше да е първата ваканция в живота й! Следващата седмица щеше да лети до Париж!