Елизабет Адлър
Покана за Прованс (35)

Глава 34

Облечен в смокинга на дядо й, Хей приличаше на герой от филмите на Остин Пауърс. Той стоеше в подножието на стълбите и гледаше как гостите слизат по него.

— Добър вечер, дами, мадмоазел — каза той, решен отново да се престори, че говори много малко английски, с надеждата, че те може да кажат нещо недискретно и той да разбере какво всъщност мислят.

После ги придружи до големия салон. Буйни огньове горяха в двете огромни камини, разположени в двата противоположни края на стаята, чийто завеси бяха от тафта в тъмножълт цвят. Горяха дузина свещи, отразени от голямото венецианско огледало, поставени в кристални свещници. Френските прозорци, които водеха към терасата, бяха решително и твърдо затворени срещу бурята, но вятърът блъскаше силно и жестоко по тях, та завесите трептяха.

Сигурна и на топло, Франи изведнъж се почувства напълно доволна. Това беше първото място, на което се чувстваше наистина „у дома“.

— Мога ли да ви предложа малко шампанско? — запита Хей и им показа бутилката, завита в бяла ленена кърпа, така че да е сигурен, че са видели надписа „Круг“ и годината на производство.

Искаше да ги впечатли. Разбира се, Франи не знаеше в коя година реколтата е била добра и в коя — лоша, защото нямаше много възможности да пие шампанско, но Клеър знаеше повече по въпроса и се усмихна на Хей с възхищение. Стояха мълчаливи, заедно, до силните пламъци и отпиваха от шампанското. Франи мислеше, че това е най-вкусното и приятно нещо, което някога е опитвала. Колко малки и лишени от значение й се струваха сега нейната къща и нейните скъпи на сърцето й евтини мебели, купени на разпродажби, сравнени с това великолепие. Прадядо й е бил роден тук и ако нещата бяха по-различни, това можеше да бъде домът на баща й, може би дори неин. Изпълнена с любопитство, тя гледаше снимките, правени отдавна, поставени в рамки, на групички хора, застанали на входните стъпала на замъка, и се питаше кой ли от тях е прадядо й.

Сигурно всичко в тази къща имаше своите спомени, мислеше тя, докато докосваше изящната маса — всяка маса, всеки стол, дори диванът, тапициран с избелял зелен брокат. Ако само стените можеха да говорят, със сигурност щяха да разкажат много истории — на семейни събирания, рождени дни, кръщенета, сватби, кавги и любовни връзки. Питаше се какво ли се е случило, че е разделило семейството.

Хей ги беше оставил сами, вятърът беше намалил силата си и в тишината те чуха тропота на копита. Неочаквано, изведнъж, френските прозорци се отвориха и вятърът отново запищя в ушите им, завесите се разлюляха, всички свещи угаснаха. В сивия полумрак, край тях препуснаха черен кон и ездач с пелерина и качулка.

— Обзалагам се, че това е призрак — каза Клеър и побърза да затвори прозорците. — Това място е като Спящата долина.

Миг след това се отвориха вратите към коридора и там застана „призракът“, от пелерината му капеше вода. Това беше от онези пелерини, които носеха австралийските собственици на ранчо, за да се предпазват от дъжда. Той свали широкополата си шапка и на килима „Обюсон“ се образува малка локвичка, после им се усмихна широко и лъчезарно.

— Здравейте — каза този „призрак“ на австралийски акцент. — Аз съм Скот Харис и отговарям за винарната на Рафаела. Надявам се, че сте добре. Бурята си я бива.

Франи и Клеър го погледнаха за втори път и го видяха по-добре. Беше висок и строен, със загоряло лице и пясъчноруса коса. Клеър се усмихна и смушка Франи.

— Хей, момиче — прошепна тя, — бива си го, а?

— Съжалявам, дами — каза им Скот със слънчевата си усмивка, — но електричеството няма да бъде включено до утре сутринта. За нас тази вечер ще светят само свещи.

Тъй като Франи, изглежда, беше загубила ума и дума, Клеър се представи.

— Аз съм Клеър Маркс — каза тя и стисна мократа му длан. — А това е Франи Мартен. Малката пък е Шао Лан Чинг Мартен.

— Семейството отново се събра — каза Скот, докато Хей поемаше мократа му пелерина. — Много се радвам да се запозная с всички вас — добави Скот и отиде да стисне ръката на Франи.

Шао Лан скри лицето си в пухкавото агънце играчка. Той коленичи до нея и нежно взе дланите й в своите.

— Хей, красиво момиченце, не се страхувай. Това е само буря — каза той.

Над главата му, погледът на Франи срещна този на Клеър и двете се усмихнаха. Незабелязана, Рафаела стоеше на прага и ги наблюдаваше. Кучетата бяха легнали на пода до нея, замълчали, неспособни да издадат и звук, стреснати от присъствието на толкова много хора в салона. Първо я забеляза детето. Втренчи в нея погледа на дълбоките си сини очи и Рафаела позна в нея очите на Мартен. Беше приятно развълнувана. Внучката й беше толкова дребничка, слабичка и уплашена, че тя вече я обичаше силно. Усмихна се в отговор, но Шао Лан отново скри лицето си в пухкавата играчка.

Рафаела погледна високата жена с дългата руса коса и разбра, че тя трябва да е Франи. Каква красавица беше само с тази руса като пшеница коса и прасковена кожа. Тя имаше вид, който подсказваше искреност, уязвимост и неочаквана нежност. Беше висока и стройна като всички от семейство Мартен, но липсата на стил у нея определено не беше наследена от това семейство.

А тъмнокосата жена беше приятелката й Клеър. Интересно лице, помисли Рафаела, докато я изучаваше с поглед — елегантна, самоуверена, модерна красавица. Или поне такова впечатление създаваше. Но под тази лъскава външност Рафаела долови и нещо друго. Тъга може би? Както и да е, двете бяха млади и прекрасни и животът беше все още пред тях. Тя въздъхна, като си спомни колко бързо бяха минали годините за нея.

Отказа да се подпре на бастуна си и се изправи висока и горда, великолепна в червената рокля и рубините, с цветята в косата си.

— Bonsoir, mes cheres amies — каза тя с ниския си приятен глас. — Добре дошли в замъка „Дивите рози“.

Те се обърнаха към нея и се усмихнаха.

— Трябва да се извиня заради ужасната буря и липсата на електричество. Надявам се, че Хей се е погрижил за вас.

Скот побърза да отиде при нея и да я хване за лакътя, за да й помогне. Целуна я по бузата и прошепна:

— Изглеждаш великолепно.

С което я накара да се засмее, докато влизаше в стаята. Погледът й срещна този на Франи и двете като че ли установиха невидима връзка, която можеше да преодолее десетилетия, векове, континенти. Това беше разпознаването на две близки души, свързани с минало, макар и неизвестно на Франи. Рафаела въздъхна тихо от облекчение. Всичко щеше да е наред.

— Много се радвам да се запозная с теб, Франи — каза тя.

— И аз съм много щастлива да се запозная с теб, лельо Рафаела — отговори тя.

— Тогава ме целуни, дете — каза тя и я прегърна здраво.

После отстъпи назад и хвана брадичката на Франи в шепата си. Дълго гледа лицето й.

— Имаш усмивката на дядо си — каза тя. — Той беше красавец и ти също си прекрасна.

Франи се изчерви и представи Клеър.

— Още една красавица — каза Рафаела с усмивка. — Добре дошла в дома ми, Клеър. Надявам се, че ще се радвате на престоя си тук. Когато бурята свърши, ще видите колко съм щастлива да живея в това прекрасно място.

Накрая тя се обърна към внучката си. Шао Лан беше изтървала играчката и я гледаше втренчено, озадачена.

— Шао Лан — каза тя нежно, — аз съм твоята френска баба и много се радвам да те видя.

Обаче погледът на детето се стрелна разтревожено край нея и Рафаела разбра, че тя търси „истинската“ си баба. Хвана я за ръката и отиде да седне до огъня. Знаеше, че Шао Лан говори малко английски. Обърна се с лице към нея. Като говореше бавно и ясно, тя каза:

— Погледни ме, Шао Лан. Знам, че баба ти Бао Чу е в Шанхай и че ти я обичаш много. Но всяко малко момиченце има две баби. Бао Чу е твоята китайска баба, а аз съм твоята френска баба. Твоят баща е мой син. Разбираш ли ме, мила моя? — Детето стоеше мълчаливо, очевидно не разбираше. Рафаела продължи: — Ще те наричам „малката ми“ и ще седиш до мен на вечеря. Можеш да ядеш каквото пожелаеш, и да оставиш в чинията си онова, което не харесваш. Съгласна ли си?

Шао Лан отново гледаше втренчено обувките си и Хей въздъхна. Мислеше, че тук нещата ще вървят трудно, и наля шампанско на Рафаела и Скот, а после и на себе си. Застана до Рафаела и загледа гостите с „кралския“ си поглед.

— Добре дошли, мое ново семейство — каза Рафаела и вдигна чашата си към тях. — Искам да ви благодаря, че изминахте целия този път, за да направите една старица щастлива. Ще направя всичко по силите си, за да бъде престоят ви приятен и дълго да си спомняте за него.