Елизабет Адлър
Покана за Прованс (29)

Глава 28

На площада Лорен Жаре наблюдаваше как издигат знамето, на което ръчно, с боя, бяха изписали: Да живее семейство Мартен. Младите хора от селото се бяха събрали около шадравана, кикотеха се и се бутаха с лакти и се питаха чий ред е да пусне балоните във въздуха, спореха, и то малко по-високо, отколкото приличието разрешаваше. Отец Жером твърдо сложи край на всичко това. Облечен в прашните си черни одежди, той отиваше към църквата да провери дали всичко е в ред за празничната служба, която щеше да се проведе същата седмица.

В местния магазин, който също така помещаваше и пощата, мадмоазел Дорите, с рошава сива коса и очила, които блестяха на слънцето, се наслаждаваше на тази мирна селска сцена. От другата страна на площада, Филип Алиер окачаше оранжеви, зелени и жълти ленти по дърветата. Старците, все така седнали по пейките в сянката, се подпираха на бастуните си и гледаха с все по̀ заслабващите си очи и се питаха кой ли ще пристигне в селото, че е предизвикал такова оживление, а кучетата, също възбудени от непонятната суетня, гонеха опашките си, преследваха се едно друго и от време на време скачаха в шадравана, за да се охладят.

Слънцето печеше жарко и по широкото чело на Жаре блестяха капчици пот, докато бързаше към кафето. След тежката работа, мъжете щяха да се отбият там, за да изпият по една студена бира, а младите щяха да отидат при мадмоазел Дорите, за да изядат по един сладолед или да изпият по една студена сода, и щяха да създадат истински хаос. Бедната мадмоазел Дорите никога не успяваше да ги укроти. Тя щеше да се обърка съвсем, да приглади косата си, да намести очилата си и да запита кой какво е взел, кой е платил и кой — не, а децата щяха да се засмеят и да се заяждат с нея, докато лицето й не почервенее. Тогава на Алиер щеше да се наложи да остави магазина си и да прекоси площада, за да й помогне и да оправи нещата.

В четири часа щеше да отвори пекарницата и из селото да се разнесе ароматът на току-що опечен хляб и кифлички, които щяха да бъдат погълнати с вечерята. Домакините щяха да забързат да осигурят хляба, за да могат после да свършат някоя и друга работа. Камионът за доставка на риба вече беше дошъл и разтворил вратите си, за да изложи днешния улов. Жаре беше решил днес специалитетът да бъде риба и беше дал поръчка за специалния обяд на мадам Рафаела следващата седмица. Вече беше сложил специалното сирене в марината от зехтин и билки. Маслините пък щяха да бъдат от неговите собствени дръвчета. Той имаше и градина в задния си двор, където отглеждаше различни видове салати и марули. Жаре беше много придирчив по отношение на зеленчуците, които сам произвеждаше. Обичаше немного едрите, съвсем пресни. Неговите бяха самото съвършенство, особено морковите и доматите. Сервираше ги съвсем тънко нарязани, гарнирани със зехтин и малко лимонов сок. Поръсваше ги с босилек, който разтриваше между пръстите си, а не режеше с нож, защото така листата се повреждаха и почерняваха. Винаги, когато ги сервираше, казваше с гордост, че това е „малка симфония“. Понякога произвеждаше зеленчуци и през октомври, ако слънцето беше достатъчно силно.

Но доматите бяха само началото на специалния обяд, който той планираше за семейство Мартен. Искаше да накара мадам Рафаела да се гордее, да не стане така, че гостите от цял свят да не харесат простичките селски гозби. Жаре се беше научил да готви от баба си, но в младостта си, също така, беше работил като готвач в ресторант в Марсилия, където, сред многото други неща, се беше научил как да подрежда красиво блюдата. Сега семейната среща на Мартен щеше да му даде възможност, за първи път от години, да покаже способностите си.

А във винарната на Мартен, Скот Харис проверяваше новите етикети за новото вино, което щеше да бъде неговата изненада за Рафаела.

Винарната изглеждаше като стар манастир и този образ щеше да бъде изобразен на етикетите за новото вино — „Домейн Мартен“. То щеше да бъде подходящо за специални събития като годишнини, юбилеи, сватби и кръщенета. Старата марка от същото вино беше също добра, образът на манастира беше и върху старите етикети, но новите щяха да са нещо много специално — като самото вино.

Скот беше сменил черното мастило на стария етикет с яркочервено, любимия цвят на Рафаела, сега буквите бяха преплетени с лозови листа и образуваха гирлянд. Скот не само беше изработил дизайна на етикета, той собственоръчно беше смесил сортовете грозде, докато се получи желаният резултат и аромат на букет от цветя и плодове. Скот мислеше, че неговото описание на виното подхожда и на самата Рафаела, която изглеждаше твърда, но имаше меко сърце.

Доволен от работата си, той изпрати етикетите до цеха за бутилиране, който беше близо до града. Заповедта беше да ги използват веднага. А междувременно в замъка бяха наети няколко от местните жени, за да направят голямото годишно почистване. Хей им беше наредил да измият всички прозорци и врати, да излъскат до блясък всяка пиринчена топка на вратите, да избършат рамките на всички картини. Жените се качваха и слизаха по стълбите, бъбреха весело, докато работеха, за да направят отдавна заключените стаи отново обитаеми. И, разбира се, да удовлетворят строгите искания на Хей.

— Когато дойдат приятелите и роднините ви, мадам, няма да намерят това място старо и запуснато — каза Хей на Рафаела, а тя се усмихна и отговори:

— А какво ще направиш за мен, която съм вече доста стара?

Хей отговори:

— Е, тук не може да се направи кой знае какво, но какво ще кажеш да отидем до таванската стая и да прегледаме гардероба ти, за да изберем нещо за деня на първата среща с тях? Все пак, трябва да направиш добро впечатление. А нали ще има и галавечеря, на която ще присъства цялото село, както и обядът на Жаре в „Коломб“. А после ще дойде и денят на големия финал.

— Големият финал — повтори Рафаела, изненадана.

Тя очакваше само тяхното пристигане, не беше помислила за това, че като свършат трите седмици, те ще се върнат към техния собствен живот.

Качиха се в таванската стая и Рафаела дълго гледа редиците дрехи на сатенени закачалки, всички старателно прибрани в найлонови торби.

— Само погледни това, Хей. — Тя извади пухкаво сако от лисича кожа и го притисна към бузата си. — Носех го в деня, в който Жулиет срещна Ръфъс в „Купола“. Тогава носех и червената рокля от Диор. О, Хей, на всяка цена трябва да я облека отново. Тя е любимата ми дреха за всички времена. Мислиш ли, че още ще ми стане? — Тя я намери и я притисна към тялото си и се смръщи, със съмнение, на огледалото. После, в дъното на гардероба, видя истински водопад от сатен. — О, ето я и сватбената ми рокля. Помниш ли, Хей, майка искаше да я боядисам черна, за да мога да я нося като вечерна рокля, но сатенът се оказа прекалено тежък и направо ме дърпаше надолу. Както и съпругът ми — добави тя с усмивка, защото си спомни лицето на съпруга си, докато вървеше към него по пътеката в църквата с допълнителния букет лилии, които да скрият факта, че е бременна, а шлейфът се носеше величествено след нея. Горд, сериозен, без усмивка на лицето, нейният съпруг Анри получаваше това, което искаше — пари, храна, билет за живота.

Фактът, че булката бе млада, очарователна и влюбена — или поне толкова глупава, че да се мисли за такава — не означаваше нищо за него. Рафаела беше преценила правилно изражението на лицето му и беше разбрала, че прави ужасна грешка. В църквата, поставила лилиите върху леко издутия си корем, тя се беше помолила детето да не прилича на него. Но, разбира се, Феликс беше същият като баща си. Тази беше причината тя да обича Ален повече, защото той притежаваше нейната жизненост, нейната страст към живота.

После тя започна да рови в гардероба с мъжките дрехи, които висяха на широки дървени закачалки. Извади тъмносин кадифен смокинг със сатенени ревери, изрязани ниско в стил Едуард.

— Погледни, Хей, някога това беше на дядо ми — каза тя. — Сигурна съм, че ще ти стане. О, Хей, ще изглеждаш прекрасно в него. Моля те, пробвай го.

— Мадам, нямам нужда от смокинга на дядо ви — възрази Хей. — Няма случаи, в които мога да го облека.

— Сега има. Хайде, Хей, можеш да го носиш на празничната галавечеря. — Тя го притисна към тялото му и кимна одобрително. — Много comme il faut^[1].

След като цели два часа преглеждаха дрехите с Рафаела, Хей се върна в кухнята, за да премери новия смокинг. Харесваше му начинът, по който са изрязани реверите. Щеше да го изчетка добре и щеше да го провеси на открито, за да се проветри след всичките тези години стоене в гардероба. Мислеше, че ще изглежда наистина елегантно на последната вечеря.

Междувременно, трябваше да следи работата на жените, които почистваха замъка, и на тези, които помагаха в кухнята. Хранителните продукти бяха складирани, готвачите — наети, менютата — приготвени, организацията за партитата — приключена. Хей и Рафаела бяха подбрали вината, бяха вече разтеглили масата в трапезарията, тя беше готова на нея да поставят най-добрия китайски порцелан и сребърни прибори. По-късно градинарите щяха да потърсят най-съвършените цветя и Рафаела щеше да ги аранжира във високи вази и замъкът щеше отново да се изпълни с техния сладък аромат.

Хей отиде да види кухнята още веднъж. Подът от черно–бели плочки блестеше, както и чиниите и кристалните съдове в старомодните шкафове със стъклени врати. Все още нервен, той отново се качи горе, за да погледне още веднъж стаите за гости.

А Рафаела, доволна най-после, седеше под глицинията на терасата с Мими на коляното си и Луиз, излетната на пода в краката й. Техният любим замък отново дишаше и утре животът щеше отново да потече във вените му.