Елизабет Адлър
Покана за Прованс (54)

Глава 53

Всички станаха рано, облечени в къси панталони и тениски, с прибрани и завързани коси, готови за гроздобер. С изключение на Рафаела и Жулиет, разбира се, макар те да обещаха да отидат да нагледат работата по обяд и да им занесат храна и напитки.

Скот ги посрещна в подножието на западния хълм, по който вече пълзеше непрекъсната редица от гроздоберачи, а големите им лозарски ножици проблясваха на слънчевите лъчи. Някои от тях вече бяха започнали работа — режеха сочните гроздове и внимателно ги поставяха в големи сламени кошници. Тази сутрин Скот беше напълно делови и едва погледна Клеър. Просто ги заведе до редица лози и им показа как да режат гроздовете и кои гроздове трябва да режат. По-неразвитите и по-неузрелите трябваше да останат на стъблото. Предупреди ги да се пазят от осите и стършелите, които винаги са наоколо, пожела им късмет и ги остави да се справят сами. Клеър погледна Франи.

— Връщаме се към корените си — каза тя и прибра косата си на конска опашка. — Родителите ми също работеха на полето. Само че едно време вадех лук, не берях грозде. На мен не ми изглежда да има голяма разлика — тежката работа си е тежка работа.

И така беше. След час Франи вече я болеше гърбът, а Клеър беше ужилена два пъти. След два часа дори малката Шао Лан намали скоростта, с която береше гроздето. След три часа всички се потяха обилно под горещите лъчи на слънцето и се молеха Хей и освежителните напитки да дойдат скоро. Спираха и пиеха вода от пластмасовите шишета, но тя беше топла, напечена от слънцето. Кошниците с грозде носеха до камиона, където ги проверяваха и изсипваха, а после те се връщаха на горещия хълм, за да продължат беритбата.

Франи знаеше, че никога вече няма да изпитва същите чувства към нито една бутилка вино. Изтри потта от челото си и с копнеж помисли да се откаже и да отиде да вземе студен душ. Виждаше Джейк по-нагоре по хълма. Той работеше методично и напредваше по-бързо от тях. Тя въздъхна.

Колата от замъка се показа на пътя и Скот обяви обедната почивка. Работниците се скриха в сянката на дърветата, за да изядат каквото си бяха донесли — изстинал омлет, картофено пюре, сандвичи, а компанията, която беше дошла да им помага от замъка, беше закарана до вътрешния двор, където ги чакаха маси, застлани с покривки на червени и бели карета. Измиха лицата и ръцете си, погрижиха се за ужилените места и се отпуснаха с благодарност на столовете. Загледаха, изгладнели, онова, което им предложи Хей — салата, топъл омлет и топли франзели, шунка и сирене.

— Е, харесва ли ви работата? — Въпросът беше отправен от Скот към Клеър.

Тя се усмихна и побърза да си вземе от омлета.

— Обичам наградата — каза тя. — Храната е превъзходна. Трябва да помоля Жаре да ми покаже как го приготвя.

— Жаре? — Той я погледна изненадан.

— Той ще ми дава уроци по готварство. Започвам утре. Може би, когато се върна в Калифорния, ще си намеря работа като главен готвач.

— Значи ще се върнеш там?

Изведнъж, при мисълта за заминаването, Клеър се натъжи.

— Да не говорим за това.

— Добре. Но, знаеш ли, свикнах да си наоколо. Не искам да те поставям в категорията на хората, които ми липсват.

— Така ли? — Тя отново флиртуваше с него, трепкаше с мигли.

— Виж — каза той, — по време на гроздобера съм зает най-много. Не знам кога ще мога да се освободя, но когато и да е, ще вечеряш ли с мен? Моля те.

— Искаш да кажеш, само ти и аз? Сами? — Тя му се усмихваше.

— Сами — каза твърдо той, тя кимна и се съгласи.

След обяда отново започнаха да берат грозде.

Франи смяташе, че напредват бавно и трудно, но Шао Лан, заредена с енергия от храната, отново работеше бързо. Джейк беше започнал третия си ред, а Франи още не беше довършила първия. Мислеше, че ръцете й ще се откъснат от носенето на тежката кошница, а берачите от Северна Африка, които идваха тук всяка година за гроздобера, я носеха лесно на главите си. Беше подгизнала от пот, ръцете й бяха изцапани в тъмночервено от сока на гроздето, косата й беше разбъркана и залепнала за главата под шапката, чувстваше се мръсна и уморена и се зарадва, когато Скот каза, че работниците от замъка могат да приключат работа, макар останалите да се канеха да работят, докато довършат целия хълм.

Върнаха се в замъка и Франи реши, че душът е най-великото изобретение на човечеството. А мисълта за спокойна нощ с мъжа, когото обичаше, никога не беше изглеждала по-примамлива. Франи искаше просто да се сгуши в прегръдките на Джейк. Искаше да почувства топлината на тялото му, да усети мириса на кожата му, да почувства ръцете му по себе си. Искаше да спи в прегръдките му, преливаща от любов.

По-късно, след обикновената храна, поднесена на вечеря, Рафаела и Жулиет се настаниха да играят „Монополи“ с малката Шао Лан и Хей. Клеър обясни, че ще трябва да стане рано утре, защото ще помогне на Жаре да приготви специален обяд, и отиде да си легне, а Франи и Джейк излязоха на разходка.

Той я прегърна през кръста и двамата отидоха до езерото. Престъпник се криеше в тръстиката, но се подхлъзна, намокри лапите си и излая, с което подплаши ято патици. Двамата седнаха на тревата и загледаха как патиците се връщат в езерото и потапят глави във водата, за да хванат това, което патиците ядат, каквото и да е то. По далечния бряг патрулираше лебед, който усещаше присъствието на кучето и се тревожеше за другарката си и за малките си. Порив на вятъра раздвижи клоните. Джейк каза, че това е мистралът, който идва чак от Сибир, минава през Северна Европа, прехвърля върховете на планинските вериги и стига чак до Прованс.

— Добре ще е, ако Скот прибере гроздето по-бързо, защото, в противен случай, е възможно да има проблеми — каза той.

Легнаха на меката трева, започнаха непринуден разговор, от време на време разменяха по някоя целувка: После, уморени, се върнаха в смълчаната къща. В края на стълбището Джейк взе ръцете на Франи в своите. В погледа му се съдържаше въпрос. Тя се усмихна, кимна и отиде с него в стаята му. Сгуши се в прегръдките му и заспа почти в мига, в който тавата й докосна възглавницата. Това беше още един от най-щастливите й дни. Колко още такива би могъл да й предложи животът? Това беше последната мисъл, която мина през главата й, преди сънят да я победи.