Елизабет Адлър
Покана за Прованс (72)

Част IV
Епилог

„О, сезони, о, замък,

коя душа няма недостатъци?

О, сезони, о, замък,

аз познах магията на щастието,

която никой не трябва да пропусне.“

Измина година. Рафаела стоеше в коридора и гледаше през прозорците вълшебната гледка, която я беше очаровала през целия й живот. Лъчите следобедна слънчева светлина стопляха поизбелелия паркет под босите й крака, червената пола обгръщаше тесните й глезени, докато вървеше към вратата, следвана от Мими и Луиз и едно псе, което, много слабо, приличаше на Престъпник.

Забеляза пухкавото плюшено агънце на Шао Лан, завито с одеяло и подпряно на един от столовете. Скейтбордът й беше оставен на входните стъпала без съмнение, за да препъне някого. Пуловерът й беше небрежно захвърлен до него. Шао Лан се беше научила как да бъде дете, но това не й беше лесно.

Франи и Джейк я бяха придружили до Шанхай. Два дни бяха стояли до леглото на Бао Чу, Шао Лан й разказваше щастливи истории за живота си в Прованс.

Шао Лан отчаяно се молеше баба й да не умира. Сърцето я болеше, като я гледаше толкова дребна и крехка, толкова уморена от живота. Беше й дала пухкавото агънце да го държи за утеха. Като си спомни какво й беше казала Рафаела за смъртта, тя беше потърсила следа от усмивка в очите на Бао Чу. Когато я видя, разбра, че баба й е щастлива, и макар да плака за нея, тя също така се радва, че е намерила края на мъките си.

Рафаела беше успокоила внучката си, когато тя се беше върнала у дома. Прекарваше много часове с нея, но на Шао Лан все пак й беше необходимо време, за да се превърне в щастливо и безгрижно дете.

Рафаела чуваше откъм кухнята надменния глас на Хей и веселото чуруликане на детето, после чу висок и звънлив смях. От кухнята навън се стрелна малко кученце с пържола в уста. То притича покрай Рафаела, надолу по стъпалата и се скри в храстите. Беше истински наследник на Престъпник в това отношение.

Появи се Хей с почервеняло от гняв лице и нож в ръка.

— Това проклето куче! — изрева той. — Не ми оставя свободна минутка!

— Надявам се, че няма да използваш този нож срещу него — каза спокойно и благо Рафаела.

Хей отговори, че много му се иска да го направи, но няма — поне този път.

— Време е мистър Джейк да научи кучето на обноски — каза той с горчивина. — Или ще вечеря всяка вечер с омлет.

— Не се тревожи! — извика му Рафаела, когато той се върна, мърморещ, в кухнята. — Ще отидем да вечеряме в кафенето. И без това искам да видя Клеър.

Сватбата на Клеър се беше състояла преди няколко месеца в селската църква. Беше помолила Хей да играе ролята на неин баща и да даде ръката й на младоженеца и в онзи ден Хей беше много горд. Клеър беше много красива младоженка в семпла рокля от сатен и диви цветя в косата. Франи беше почетната й шаферка, деликатна в синя рокля от шифон, която перфектно подхождаше на очите й. Малката Шао Лан приличаше на дива роза в розовата си памучна рокля.

Рафаела беше забелязала пълните с възхищение тъмни цигански очи на Жаре, докато Клеър вървеше към него. Тя се радваше на щастието им, докато те казваха клетвите си с треперещи от вълнение гласове, които не оставяха съмнение колко много се обичат.

Рафаела им беше предложила да играе ролята на тяхна домакиня на приема в замъка, но Клеър беше отказала. Кафенето беше техният дом и там щяха да организират празничната гощавка, сами щяха да свършат цялата работа.

Гостите бяха разположени на малката тераса на кафенето, но се наложи част от масите да бъдат поставени на селския площад. Те се огъваха под многобройните букети цветя и бутилки вино. Вечерта имаше фойерверки, които осветиха прашните върхове на високите борове. Уличните кучета, които се навъртаха непрекъснато около фонтана, бяха прогонени, защото заплашваха агнешкото печено, което беше предназначено за гостите. Всички се гощаваха, а храната сякаш нямаше да свърши — толкова богат беше бюфетът. Свиреше местният оркестър и имаше танци. Празникът продължи до ранни зори.

Скот Харис беше един от първите, които поздравиха Клеър.

— Печели по-добрият — беше казал той с горчивина, а тя го беше целунала нежно и беше отговорила, че тук не става въпрос кой е по-добрият, а сърцето само решава.

Там беше, разбира се, и Жулиет в блестящ златист кафтан, златна огърлица и множество гривни — пищна както винаги. Кучетата й носеха златисти панделки, дори на Мими беше завързана една розова панделка, а Луиз ръмжеше недоволно, защото знаеше, че е смешен с черната вратовръзка. Поне веднъж, кучетата се държаха прилично, макар всички да забелязаха, че харесаха много повече бюфета, отколкото церемонията.

Рафаела изглеждаше величествена и прекрасна — в яркочервена рокля на Валентино, естествено. Беше много доволна да види, че тя все още й стои добре. Дългата й и все така изящна шия беше украсена с рубинена огърлица, а ушите й — с рубинени обеци. Рубините блестяха като щастливата й усмивка.

Когато Рафаела най-после беше целунала Клеър и Жаре за довиждане, беше казала на Клеър:

— Надявам се поне, че няма сама да измиеш всичките тези чинии.

Клеър се беше засмяла и отговорила:

— Жаре ще ми даде свободна вечер.

После, като целуна Франи и Шао Лан, мадам Жаре се беше прибрала в новия си дом с щастливия си съпруг.

След сватбата, Жулиет се беше върнала в Ню Йорк, но беше казала, че ще се върне, с кучетата, разбира се, за сватбата на Франи и ще остане повече тогава. Рафаела щеше много да се радва на компанията й, защото Франи и Джейк щяха съвсем скоро да отведат Шао Лан със себе си. Джейк беше продал компанията си и беше щастлив да води обикновения и спокоен живот в ранчото, да отглежда конете, които обичаше толкова много.

Шао Лан щеше да тъжи за баба си, но щеше да гостува всяко лято в замъка. Рафаела разбираше, че е по-разумно да я отглеждат млади хора, които по-лесно и по-добре щяха да играят ролята на нейни родители.

Сватбата на Франи щеше да се състои следващия месец — в беседката при езерото. Франи не искаше голяма сватба, а само семейството. А Рафаела мислеше, че нито една дума на света не звучи толкова добре, колкото тази — семейство.

Наистина ли само преди година тя стоеше в същия този коридор и се чувстваше самотна и само тишината я оглушаваше? Часовникът отново отброи ударите. Шест часът. Всички прозорци бяха отворени, от кухнята долиташе пеене и тракане на съдове. От басейна долитаха щастливи викове.

А Рафаела мислеше за голямата си любов и за това как, някой ден, двамата отново ще се намерят. Но историята на любовта вече не принадлежеше на нея, а на младите хора — на Франи и Джейк, на Клеър и Жаре. Бъдещето принадлежеше на тях и на внучката й. Любовта се беше настанила отново в замъка „Дивите рози“. И Рафаела отново беше щастлива жена.